"Аномалиса": Изкуството да обичаш

"Аномалиса" е събитие. Събитие, което (озадачаващо за мен) бе прожектирано в почти празна зала. Новият проект на сценариста Чарли Кауфман ("Адаптация", "Да бъдеш Джон Малкович", "Блясъкът на чистия ум") и режисьора Дюк Джонсън ("Общност", "Франкенщайн" от Мери Кели) е триумф.

От една страна, триумфът е визуален: 90-минутна стоп кадър анимация, която е резултат от години събиране на средства (филмът е изцяло независима продукция) и подготовка, като максимумът заснет материал, който бива постигнат за седмица, е между 50 и 60 секунди. Характерно при стоп кадър похвата е ползването на сглобяеми кукли или глинени фигури, които създават илюзията, че се движат сами (повече за снимачния процес можете да разгледате тук). Той не бива да бъде неглижиран, но най-значимото, най-разтърсващото в "Аномалиса" е историята. Защото отвъд визуалното, отвъд озвучените мърдащи се кукли, стоят персонажи, стоим самите ние. Човеците.

Между теб и всичко, което те заобикаля, зее един огромен кратер. Една бездна. Съществуваш в битие, което тик-така и битие, в което отдавна си изгубил Смисъла. Смисълът да бъдеш. Лицата наоколо са еднакви, думите им са насилени и тържествуват в куртоазия, от която ти е дошло до гуша. Това е Майкъл Стоун (Дейвид Теулис) – британец, наближаващ 50-те, известен експерт в сферата на обслужване на клиенти. Той лети до Синсинати, където ще прекара един ден, за да представи новата си книга.

Майкъл Стоун е човек с кариера, човек с пари, човек със семейство, който има хиляди почитатели. Какво му липсва? Настанява се в лъскавия хотел "Фреголи" – стая за пушачи, с голямо легло, изолирана от уличния шум. Нещо, което се загатва, но е основна движеща сила в "Аномалиса", е болестта на Майкъл. Заснетото е представено през неговия визьор, съответно и през призмата на болестта. Защо еднаквите лица (озвучени от Том Нунън) имат и идентичен мъжки глас? Защо халюцинираш? Синдромът Фреголи е рядка неврологична болест, която се изразява в убеждението, че всички хора са всъщност един и същи човек, който се трансформира външно или е маскиран. Причина за възникването на заболяването може да бъде нараняване на мозъка, като болният често има прояви на параноя, вярвайки, че “маскираният” човек всъщност го преследва. Но би било безкрайно повърхностно, ако заклеймим този персонаж (човек) просто като поредния болен, ментално изкривен, неспособен да се свърже с останалите. Защото въпреки недъга му, отъждествяването е възможно.

Майкъл е преследван от образа на Бела – стара любов, от която си е тръгнал. Докато се опитва да репетира речта си в хотела, той се престрашава да ѝ се обади. Срещата им не протича дълго, на въпроса “Защо си тръгна?” не последва адекватно обяснение. “Може би съм объркан, може би съм луд.” Гледайки се в огледалото, Майкъл има усещането, че лицето му ще се разпадне. Започва да чува женски глас. Гласът. Затичва се към коридора, тропа по вратите, докато не го открие.

Гласът на Аномалиса (Дженифър Джейсън Ли). Гласът, в който се влюбва. ИЛИ си мисли, че се влюбва. След няколко питиета Майкъл я кани в стаята си. Пълничката Лиса, комплексираната Лиса, неуверената Лиса, работеща в кол център, дошла чак до Синсинати, за да го чуе на живо. От книгата му научава много нови думи. Най-силно в съзнанието ѝ се запечатва “аномалия”. Самата тя се възприема като една аномалия, защото е различна, защото е твърде далеч от перфектното. Но какво е перфектно? И какви, по дяволите, са стандартите за перфектно? На следващата сутрин, преди представянето на книгата, гласът на Аномалиса започва да се размива. Женското звучене постепенно започва да се синхронизира с мъжко. Тракането ѝ с вилицата, говоренето с пълна уста, този дребен битовизъм побърква Майкъл. Той вече се съмнява. Няма да напусне семейството си заради нея (семейство, което не обича).

Куклите резпрезентират нас. Куклата е метонимия на човека, механизирания човек, който някъде по пътя се изгубва. Лицето му е маска, която всеки момент ще се свлече надолу. Защото бездната между теб и другите не е толкова страшна. По-страшна е бездната ВЪВ самия теб. Защо се изгубваме? Кои сме ние? Накъде отиваме? Какво всъщност искаме? И най-вече, какво поражда невъзможността ни да се влюбваме, да обичаме?

"Аномалиса" е символ на поредния неуспешен опит. Трябва да се говори за Ars Amandi, изкуството да обичаш. То е извън обсега на Майкъл, скрито някъде под хоризонта. По време на прожекцията ми стана тъжно. Тъжно, защото можех да се идентифицирам с него. Чарли Кауфман е ужасно искрен, ужасно директен, такива са и сценариите му. Те провокират и задават въпроси. Може би почти празната зала е показателна за това, че дори в 21. век не сме готови за такъв тип безмилостна, сграбчваща за гърлото, непомпозна откровеност...

П.П. За съжаление, в рамките на София Филм Фест няма да има повече прожекции, но можете да се разровите из любимите торент сайтове. За тези, които не са се сблъсквали с Кауфман – запознайте се и с предните му филми. Брилянтни са!