''Бях кум на Хитлер'' - романът на Петер Кеглевич излиза на пазара

Грандиозен трагикомичен роман с участието на Хари Фройдентал, Ева Браун, Лени Рифенщал, Ханс-Юрген Зиберберг и много други, включително Адолф Хитлер.

Великден, 1 април 1945 г. Малкият град Берхтесгаден, любимото място на Адолф Хитлер в баварските планини, се подготвя за тринайсетото издание на популярния народен пробег „Бягане за Фюрера“. Маршрутът през Хилядолетния райх, документиран от великата режисьорка Лени Рифенщал, има за цел да демонстрира непоклатимата воля на германския народ да спечели войната, както и тяхната вечна лоялност към фюрера. Победителят ще има честта лично да поздрави Адолф Хитлер за рождения му ден на 20 април в Берлин. Но за разлика от предишните години, доброволци почти няма и повечето кандидати изглеждат така, като че в никакъв случай няма да преживеят ултрамаратона от хиляда километра. „Райхсрежисьорката“ е недоволна от този „човешки материал“ – докато висок рус мъж не приковава погледа ѝ. Тя е категорична, че този перфектен ариец, Паул Ренер, трябва да участва в бягането.

Това, което нито тя, нито организаторите знаят – Паул всъщност е Хари Фройдентал, евреин от Берлин, който се опитва да оцелее през последните седмици на нацисткия режим, дегизиран като поклонник по Пътя на св. Яков.
„Бях кум на Хитлер“ е брилянтен трагикомичен роман, толкова гротесков, колкото „Гадни копилета“ на Тарантино и толкова трогателен, колкото „Животът е прекрасен“ на Бенини.

Петер Кеглевич (1950) е австрийски режисьор, сценарист и драматург, както и автор на кратки разкази. Заснел е над 30 филма и е носител на множество награди, сред които „Гримме“ и Немската телевизионна награда. „Бях кум на Хитлер“ е първият му роман, написан след двайсетгодишни исторически проучвания.

Откъс от романът "Бях кум на Хитлер"

Лени Рифенщал присви очи, сякаш можеше да прочете мислите ми, наклони глава.

- Познавам ви. Срещали сме се някъде по пътя.

Тя имаше право, и още как! Участвал съм в нейния филм за олимпиадата. В маратонското бягане. Бях застанал зад репортера на състезанието. „Тук е репортерът, намирам се на кулата Кайзер Вилхелм“, коментираше той в ефир. „Състезателите имат зад гърба си вече 35 километра. Забала, победителят от Лос Анжелис припадна. Бързото темпо в началото го срина. Сон. Япония. Води колоната.“ В този момент се раздвижих зад раменете му и за кратко попаднах в кадър. Всичките ми приятели по-късно ме гледаха в киносалоните, за кратко бях се превърнал в звезда. „Гледахте ли вече Хари на кино?“ – говореха. „Нее, като какъв? Да къса билетите ли?“. „Идиот. На маратона, 35-ти километър!“

Премислях как да го кажа по-кратко, но Лени Рифенщал си имаше други грижи.

- Това изглежда жалко. Що за мизерия! Въобще не разбирам, защо съм тук. Какво да правя тук? Как да снимам тази жалка, окаяна трупа? Обективът, който да прави от лайното злато, за съжаление все още не е създаден.

Погледът ѝ отново се спря на мен.

- Такъв като него ми трябва. Не такава бричка. – Тя млъкна, изгледа ме, после хауптщурмфюрер Ерлингер. – Защо се мотае тоя още тук? Защо не се е преоблякъл вече? Или това са дрехите му – редеше тя и непрекъснато ме потупваше по гърдите с един такъв израз на лицето: „Ей сега ще се сетя!“. И наистина: - Олимпиадата, маратонското бягане. Километър 35! Никого и нищо не забравям! Горе, на Карлсберг.

Едно го мислиш, друго става. Ерлингер, който преди минута искаше да ме застреля, сега ме смяташе за прочут маратонец, който беше на „ти“ с Лени. Той кресна да се яви адютантът, разфучаха се заповеди и разпореждания.
Лени Рифенщал все повтаряше „моля, без крясъци, моля, имам ужасна мигрена!“, докато най-накрая адютантът ме хвана за ръка и ме дръпна към себе си.
Единственият, който не знаеше за какво ставна дума, бях аз.

- Хоп, хоп, хоп, бегом! - викна адютантът – И по-чевръсто.

Напред, назад, тичешком! Ойларипи, ойлари! Хайде, давай! – това вече от години ми беше така добре познато. Тичай, бягай, това беше моят живот. Значи и тук също. Припнахме през препълнения площад на замъка, минахме тичешком покрай портала на манастирската църква, през разтворените двери звучеше органът и пламенното песнопение на вярващите. „Христос возкресе“. Бяха на втория куплет: „ако не би възкръснал, светът би загинал.“
Вярно ли беше това? Имаше ли все още някой, който да ликува? Не беше ли светът отдавна пропаднал? Алелуята секна, зад нас затвориха портата. Намирахме с в замъка Вителсбах.

Тук беше истинска лудница. В манастирския двор бързаха униформени, момичета от Съюза на германските двойки, неформални симпатизанти и членове на клубове по спортна стрелба се щураха като мравки пред приближаваща буря. Ръководителка на местната организация на СГД спря един младши лейтенант с въпроса, дали куриерът от Берлин не бил пристигнал вече.

- Не ми е съдено да знам – коректно отговори той и побърза да се отдалечи.

Преди да успее и нас да заговори, адютантът викна:

- Съжалявам, бързам с неотложна задача!

В манастирския двор седнали или прави се бяха събрали на малки и големи групи мъже. Четиридесет. Петдесет. Разпределени като къртичини купчинки различни по големина. „Конкуренти“, каза адютантът, който сега ме водеше като дете за ръка. Мъжете бяха с къси панталони или шорти, някои с анцузи; шпайкове или кецове; юнашки фланелки или фланелки с къси или навити ръкави.

- Това бегачи ли са? – попитах съпровождащия ме.

- По всяка вероятност. Скапан отбор!

Най много ме озадачи възрастта на мъжете – от шестнадесет – Бог знае до колко, шестдесет-, седемдесетгодишни.
Познавах замъка Вителсбах от нашите пребивавания по време на летните почивки. Имахме си обичай: при дъжд – разглеждане на замъка. Баща ми бе помогнал веднъж на престолонаследника Рупрехт за един зъб – мъдрец, и като благодарност можехме да посещаваме замъка. Харесвах оръжейната с мечове и мечове с двойна ръкохватка. Но любимото ми оръжие беше ловната пушка и украсата от слонова кост върху двойната цев, с гола мадама. И когато натиснеш върху зърното на дясната и́ гърда, капакът на щуцера се отваря. Зърното й беше съвсем изтрито от честата употреба.

Питах се къде ли ме е повел адютантът. Тичешком минахме през готическата зала. И тук беше пълно с народ, но тук бяха важните хора. Викаха, крещяха в полеви телефони или пиеха бира, ядяха леберкезе и се смееха. Минахме в дамския салон, където в преддверието бяха дърворезбите в цял ръст на Сиси и крал Лудвг като деца, а с тънък надпис бяха датирани там. През мраморния портал влязохме в ренесансовата зала. Адютантът ме тикна пред себе си, покрай редица мъже, които чакаха ред голи до кръста за медицински преглед. Щракане с ботушите. Отдаване на чест.

- Лейтенант, извинете за прекъсването! Заповед от капитана: задържан субект да бъде прегледан и класифициран. Моля за разрешение да се оттегля