Подготвяме инспектиране на училищата и детските градини, каквото в България не е имало

Продължава от стр. 2

Ако е един – добре. А ако са мнозинството и съпротивата им е добре аргументирана?

Тогава наистина директорът има много сериозен проблем. Не съм изпадала в такава ситуация. Винаги е имало учители, които не са съответствали на представата ми за идеалния учител, но може да се работи с учителите.

Нагласите се променят най-трудно. Наясно съм, че това няма да се случи бързо, но трябва да са целенасочени усилията. Да знаем какво искаме и точно там да действаме и, ако може - подкрепени по-широко.

Защото тук ние не работим достатъчно добре с родителите. Ние трябва да сме на една и съща страна с тях, защото нашата цел е децата в крайна сметка да са добре, да знаят, да могат, да са добре възпитани, да са социализирани, това е нашето общо желание. Защо това наше общо желание ни довежда до сблъсък с родителите?

А сблъсъкът е много голям. Ако говорим за възможен отпор от учителите, той би бил нищо в сравнение реакцията на родителите. Как ще работите с тях?

При инспектирането задължително ще вземаме мнението както на учениците, така и на родителите чрез анонимни анкети, за да получим обратната връзка за всичко, което проверяваме - учебния процес и т.н. Ще правим и срещи с представители на родителите, за да имаме обективирано мнението им като един вид потребители на услугата, но всъщност участници в този процес.

Мисля, че училището е изгубило много години и много е изпуснало процеса, в който е трябвало да станем съмишленици с родителите. „Госпожата каза“, както казваше моята дъщеря и аз, като родител, просто го изпълнявах. Училището беше авторитет и родителите го слушаха. Преминахме в другия краен процес, в който „знаем всичко“ като родители, а „училището нищо не знае“. Но това е присъщо на този етап на развитие на нашето общество, тази невяра в институциите, недоверие в тях.

Много ми е интересно как родителите на децата в предучилищна възраст се отнасят с повече доверие към учителите в детската градина. Може би мислят, че по-малко разбират от онзи процес и повече – от този в училище.

За една година как се променя отношението на родителя! Със сигурност училището има вина за това. Ние първо бяхме много затворена, капсулована система – не давахме на родителя да погледне въобще, да види какво се случва. Затова е много трудно на училищните системи и ръководства да преминат към по-отворения формат, да поканят родителите. Много малко училища успяват да правят това, ама истински. Родителят не знае какво прави училището, училището не се интересува от родителя и ето го конфликта и сблъсъка. И родителят започва да си мисли, че кой знае какво правят там с неговото дете и че той по-добре знае.

Защо имаме този страшен проблем с телефоните? Защото родителите – майки предимно – нямат доверие на учителката. Казва: „Искам да имам непрекъснат контакт с моето дете“.

Искате да кажете, че звънят родителите, не децата?

Родителят звъни, не звънят децата. При малките е така.

По време на час?

Да.

Не знаят ли кога е междучасието?

Знаят. Някой път не се сещат да си погледнат часовниците, някой път не знаят, но като цяло знаят.

Какво питат?

Искат да проверят как е тяхното дете. Особено при малките – първи, втори, трети клас.

И то говори в час?

Ми говори детето – майка му звъни. Отговаря „Добре съм“, „В час съм“.

Това не е ли безсмислено? Че и пречи.

Безсмислено е, факт. Разбира се, че пречи.

Ако училището успее да устои, да каже: „Не, моля ви се, никакви телефони!“, родителите дават на децата тези часовници – MyKi и децата пак говорят, но на часовника си. Когато попитаме защо го правят, майките отговарят: „Искам да имам непрекъсната връзка с детето ми, защото то е алергично“. Казвам: „Добре, къде се намира вашата работа? Нашето училище е в центъра“. „Ами на другия край на София.“ „А защо си мислите, че вие ще дойдете по-бързо, отколкото учителката, която е в часа, ако на детето му стане нещо или медицинската сестра, която е през две стаи? Защо мислите, че Вие ще дойдете по-бързо?“

Недоверие. Много трябва да работим тук. Факт е, че това поколение, родителското, е поколението, което ние, като учители, изпуснахме. Това е поколението – и Вие сте в него, когато имаше 60 разрешени неизвинени отсъствия, когато самите учители спореха „Ти от коя партия си?“, „А ти от коя си?“. Страшни проблеми си създавахме помежду си неизвестно защо.

Престанахме да бъдем взискателни към нас самите, като специалисти, учителите много са спрели да четат и да се учат. За съжаление, и младите идват с такава нагласа. Това не е хубаво, не може учител да не е четящ. Не искам да обобщавам, защото не важи за всички, но има такава тенденция. Не случайно през последните няколко години сериозно се повдига въпросът за квалификациите, защото учителите първоначално изобщо не искаха да ходят.

Защо?

Не искаха. Не всички са любознателни. Може би учителите в моята възраст са изморени. Въобще не е лесно. Нали си представяте? Ние с нашите деца трудно се оправяме, а с 20-30 тийнейджъра? Пети-седми клас са много трудни години, осми също. В гимназията вече стават малко по-спокойни нещата, но зависи къде. В една професионална гимназия изобщо не е спокойно. Докато в другите - общообразователните, езиковите гимназии - се успокояват, децата според своите интереси започват да влизат в дълбочина и като че ли става по-лесно.

Психолози може би биха могли да помогнат на учителите.

Да. Има обаче неразбиране каква е работата на училищния психолог. Тук абсолютно съм съгласна с Вас, че училищният психолог, освен с децата, трябва да работи задължително с учителите. Но няма много такива училищни психолози, които така разбират своята работа.

Но нали някои проблеми, които учениците споделят с тях, са провокирани от учители?

Да, училищните психолози трябва задължително, паралелно с работата с детето, да работят с учителите и родителите му.

Децата имат проблеми и помежду си, но голяма част от тях са възникнали от действията или бездействията на възрастните. Има някои родители, които просто да се чудиш как вредят на децата си и как не го осъзнават.

Помня моя учителка, която влизаше в стаята с трясък и крясъци „Идиоти!“, „Кретени!“, „Простаци!“. Стараех се да не гъкна, за да не ме забележи. Имах само тройки по предмета. Тя почина, когато бях в десети клас и новата ни учителка непрестанно повтаряше, че сме страхотни, че сме отличници и т.н. Имах само шестици при нея - не бях различна, нито ми ги подаряваше. Обичах да уча при нея.

Ставаше въпрос за нещо простичко - подход.

Това много често се случва, за съжаление. Винаги ми се е искало тези, които ще стават учители, ако не на входа, то поне на финала от висшето образование по някакъв начин да минават още веднъж през една такава проверка за пригодност ли, и аз не знам как да го назова.

Не всеки става за учител. А в момента нямаме никакви учители.

Идват млади учители - не мога да кажа, че не идват, но всички тези неща, които им се случват... Най-вече според мен, по моите контакти с младите учители, проблемът им не е с децата, а с възрастните. Младите учители имат проблем както с родителите, така и с колегите си. Някои не издържат. Някои са пò инати. Опитват се, работят, научават се, успяват, остават. За съжаление обаче не са много тези, които идват с желанието да бъдат учители и остават повече от 1 г.

Трудно им е на младите колеги. Не мога да кажа, че са недобре подготвени, за разлика от нашето учителско поколение, те имат и теми, които включват работа с деца с обучителни затруднения. Ние никога не сме учили такива неща – аз разбрах, че има деца с аутизъм като учителка. За дислексията разбрах, когато имах една ученичка в дванадесети клас, която не можеше да пише. Тогава разбрах, че това е дислексия. А сега студентите го учат и е много хубаво, че го учат, защото това са неща, с които ежедневно ще се сблъскват като учители. Естествено не коментирам технологиите – те не си представят изобщо да преподават без технологии. И това е много хубаво. Това е прекрасно, така трябва да бъде!

Така че не мога да кажа, че не са подготвени. От тази гледна точка в професията, те са подготвени, но не са подготвени за трудната работа с родителите. Там трябва специално да се учи – вероятно психология.

Доколко инспектирането може да помогне за преодоляването на всички проблеми, за които говорихме досега?

Инспектирането не е панацея, но трябва да направим първата стъпка, която да бъде обективната оценка. Успявайки да направим обективна оценка, може би ще сме свършили голяма част от работата си, защото обществото и колегията си говорим – това е качествено, това не е, но това са наши емпирични впечатления. А дали е така? Трябва да се провери.

Още на етапа на апробиране ще се опитаме да влезем в малки училища, в малки населени места. Не познаваме цялата страна.

Много искам да кандидатстват колеги от страната. Използвала съм всички възможни средства, включително социални мрежи, за да публикувам обяви и да кажа: „Моля ви, елате, имаме нужда от вас“, защото веднага излязоха коментари: „Е, сигурно са определени вече хората“, „Е, пак ще бъдат само експерти от министерството“. Не е така. Изобщо не е така.