Арх. Тодор Булев: Не можем да кърпим София като американско сватбено одеяло

С арх. Тодор Булев разговаряме за новите проекти за центъра на София.

Преди два месеца излязохте с отворено писмо, в което заявихте, че конкурсите за центъра на София са провалени. Какво Ви подтикна да реагирате така?

Говоря на първо място като професионални и творчески резултати. Ако проектите, които спечелиха, са лицето на архитектурната колегия, то това е трагично. Ако тези проекти трябва да се реализират, то това ще бъде едно престъпление срещу нашата столица.

Журирането беше на ниво Столичен общински съвет и се извършваше от общински съветници, които са политически лица. Да, всеки от тях има диплома по една или друга специалност, но това не означава, че са експерти на нивото на задачата. Трябваше да се журира с много изявени експерти. 

Този конкурс се подготвяше една година без да получи сериозна популярност, без да се знае какво става с конкурсната програма. Обсъжданията по нея бяха една година преди самия конкурс. Последва една година пълно мълчание и конкурсът се обявява и то в доста голямо различие от препоръките, които се дадоха на тези дискусии, когато казахме, че четирите зони не могат да се проектират отделно една от друга. Общината искаше бързо да приключи конкурса, да се раздадат наградите и да започне да се проектира, при това като не се спазват първоначалните идеи, и така да се усвоят 50-60 млн. от ЕС за централната градска част.

И за капак на всичко председателят на това жури една много компрометирана фигура.

Говорите за арх. Георги Бакалов. Защо смятате, че е компрометиран?

Бакалов се компрометира още през 90-те години, когато активно участваше в съсипването на Слънчев бряг. Откакто стана председател на Управителния съвет на САБ (Съюза на архитектите в България), неизменно се самопредлага за член на жури, особено на големите софийски конкурси. В случая дори е допуснал да влезе в журито като представител на САБ, а после да се трансформира в представител на Столична община, а не на съюза. Това го има черно на бяло в заповед, издадена от арх. Петър Диков. Очевидно двамата, така да се каже, добре са се разбрали.

Бакалов се опита да скрие индивидуалните мнения на журито, а в конкурса участват хора, с които той бе в едно акционерно дружество, което формално може да не е конфликт на интереси, но реално е. Точно на такова свое другарче е поставил най-високи оценки и за това не е искал да се публикуват оценките.
Аз упреквам председателя на журито на този конкурс арх. Георги Бакалов и главния архитект на София Петър Диков за това, че те заедно са направили и невъзможното, за да може законосъобразно да се премират едни проекти, които бяха отречени от цялата архитектурна и културна общественост и от гражданите на София.

КЗК спря някои от проектите за новия облик на центъра на София. Вашата фирма бе сред подалите жалба. Доволен ли сте от решението на комисията?

Всички тези нарушения бяха отчетени от Комисията за защита на конкуренцията и заповедта на главния архитект Диков, с която той одобри и възложи проектите, беше отменена. Става дума за зоната на Градската градина и зоната на „Граф Игнатиев“. В тези проекти имаше ужасни неща - искаха дори да „режат” от двора на училище и да направят площада пред Градската градина на швейцарско сирене, с подземни тунели, рампи и пр.

Нямаше друг начин да атакуваме тези лоши резултати освен чрез КЗК. Но искам да кажа, че спечелилите конкурса проекти отразяват повече порочната практика на общината отколкото реалния потенциал на българската архитектурна колегия. Всъщност конкурсът трябваше да бъде прекратен заради липса на резултати. Така постъпиха наскоро в Стара Загора. Но тук, в столицата, Диков и Бакалов не искат да признаят, че са сбъркали.

За мен е очевидно, че самият подход при това проектиране „на парче”е несериозен, тъй като съм се занимавал дълго време с градоустройство и особено с дизайна на откритите пространства. Както се изразих в това писмо, „не можем да кърпим града като американско сватбено одеяло“. Ако ще работим по този начин, по-добре да си скъсаме дипломите.

Защо смятате, че някой би искал да стимулира подобна политика?

Защото според мен главният архитект се изживява като главен проектант на града, не приема да има мнение над неговото, не приема критики. За него градоустройствените планове са досадна неизбежност. Особено активно се намесва в транспортно-комуникационните решения, които генерират много средства и точно за проектирането на които не се прилага конкурсното начало. Стига се до абсурди от законова гледна точка. Ето сега се правят усилия да се одобри градоустройствено решение на едно голямо кръстовище на две нива. В същото време вече е одобрен проектът за самото съоръжение, определен е изпълнител. А по закон би трябвало последователността да е точно обратната...

Мисля, че вече е време да погледнем какво се случва, какви изменения се натрупаха и в Общия устройствен план на София, как се е променила общата картина частица по частица. Той обеща да приложи практиката с "Витошка" и по отношение на тези 4 проекта. Става въпрос за това, че в момента, в който се видя, че те не се приемат много от обществеността, той каза: ама спокойно, сега ще ги променим. В този момент изниква въпросът" защо беше този конкурс? За да се изберат проекти или за да се възложат проекти на определени хора?

Така, след проведения конкурс, след много шум, ние оставаме в неведение какво ще се случи с центъра на София
Аз доста съм изненадан, че сега се подготвят конкурси за други два емблематични обекта - паметници, и отново очаквам противоречиви резултати.

Кои са тези два паметника и какво в конкурсите ви изненада?

Този на Съветската армия и този пред НДК - „1300 години България“. Тези два нови конкурса са очевидно израз на комплекс за малоценност по отношение на собствената ни история. Явно ние имаме криза в отношението към знакови места, свързани с тази история, гледаме да ги премахнем. Засягам тази тема само дотолкова, доколкото всяка епоха и всеки народ има нужда от своите знакови места. От 25 години насам не можем да създадем такива знаци, които да отговарят на сегашното време и това е показателно за самия му характер. Едва ли много хора в България харесват начина, по който се развива страната и как живеем самите ни. След като няма с какво да запомним това време и няма какво да ни вдъхнови, явно общественото мнение се насочва към негативизма. Тези разрушителни тенденции не говорят за обществена зрялост.

В Берлин построени неща, които са знакови за нацизма, се пазят, защото са част от живота на нацията и са паметници на архитектурата от този период. Ако говорим за България, мавзолеят на Димитров беше един уникален архитектурен паметник и аз почти не съм срещал чуждестранен архитект, който да каже: „Да бе, добре, че го махнахте“. Това беше една сграда, която имаше своите качества, беше загубила идеологическата си стойност и можеше да остане. Във всеки случай, още не сме намерили решение за това място, както се видя и от конкурса.

С кои от Вашите собствени проекти сте най-горд?

Ако говорим за пешеходни зони и открити пространства, една от първите ми работи, с която наистина се гордея, е централният площад в Сандански. Там имахме много сложен терен. Реализирах един амфитеатър с един фонтан. Този площад вече 25 години е любимо място за провеждане на фестивали и тържества.

Що се отнася до сгради, не съм проектирал и изграждал много сгради, но все пак знакова и любима ми е реализацията на Посолството на Ватикана в София. Там, по времето на първия папски нунций след промените Монсеньор Марио Рици направих цялостна модернизация, частична консервация и реставрация. Ватиканът ми даде възможност да се изразя и като художник. Бях предвидил едни фрески в централното фоайе, които след близо тригодишна работа ми предложиха самият аз да реализирам. На фреските има портрет на папа Йоан Павел II, изобразен на събора в Асизи, на който обявява идеята си за мир на света и единство между религиите. Има портрет и на “българския папа” Йоан XXIII. А третият човек, когото портретирах, е Евгени Босилков, наш католически свещеник и епископ, който е в процес на обявяване за светец. 

Този ансамбъл от фрески също считам за едно от постиженията си. С него, без аз самият да съм религиозен, успях да покажа значението на католицизма като една важна движеща духовна сила на света.

*Редакцията би публикувала и други мнения по темата.