Искаме "Булгарваген". Но можем ли?

Отдавна го има това страдание, че България си няма свой автомобил. И ето как мечтата припламна с нова сила, когато научихме, че Фолксваген обмислят да идват насам. Дали ще стане - не знаем. Но си знаем недостатъците.

Който е бил момче през 1960-те, ще си спомни как се състезавахме по познаване на редките тогава автомобили из София. На нашата улица в Лозенец, на края на града, имаше едно Рено Дофин, един Таунус и едно Фиатче микробус, в което чичо Сава качваше всички деца за кръгчета из квартала. Реното беше по френски замислено, в Таунуса виждахме английски аристократизъм, Фиатът пък сякаш имаше весела италианска усмивка. После ни заляха Москвичите.

Когато се роди нашето Булгаррено

Трудно описуемо беше страданието, че България си няма свой автомобил. С какво да го сравним - че не сме били никога шампиони по футбол? Че така и не сме завладели Константинопол? Затова всеобща беше радостта, когато през 1966 се появи нашето родно Булгаррено. Срещу лиценза, технологията и частите, България се беше ангажирала да произвежда за Франция крикове и манивели. И досега произвеждаме всевъзможни части, но никой не е записвал на задния си капак нещо подобно на тогавашното гордо BULGARRENAULT. Имаше даже спортен модел Алпин като за деца на началници - съвсем съзвучен с аеродинамичните фантазии на времето.

Дали спряха проекта заради нареждане от Москва, дали нашите гяволи решиха да продават коли в чужбина в нарушение на договора и да конкурират фирмата-майка - така и не се разбра. Остана си обаче болката, че отново си нямаме своя кола - както турците си имаха своя Доган, югославяните своето Юго, румънците своята Дачия. След промените в Ловеч тръгнаха да правят Грейт Уол по китайски лиценз, но и там - дали ги спря някой от управляващите, дали проектът за такъв голям автомобил при такова бедно население излезе недомислен - работата позатихна.

И ето как мечтата припламна с нова сила, когато научихме, че Фолксваген обмислят да идват насам. Не че е ставало дума да сложат на капака BULGARWAGEN. Но самата идея, че ще правим тук цял автовобил, а не само обичайните крикове и манивели, събуди за нов живот националния дух. Забележете само как в момента, в който се появиха сигнали, че германците май ще предпочетат Турция, започна трескава дипломатическа дейност в посока Южна Корея, после Япония - все с обещания в България да се правят автомобили.

Нека не се надценяваме

Разбира се, чудесно ще е най-после да започнем да произвеждаме продукти с висока принадена стойност. Дали ще стане този път - не знам, хубаво е поне да си помечтаем, онези момчета от 1960-те. Но нека все пак не надценяваме автомобилната култура на тази страна. Представете си как потенциалният инвеститор опитва да направи едно кръгче из София - какви са дупки, каква е неразбория. Вечно ремонтиращи се магистрали, табели няма, ако пък има, те са на кирилица, двама-трима убити седмично, пребити заради „засичане“, полицаят загадъчно пита „Какво ще правим сега?“. Отделно - цената на тока може да скочи двойно и тройно без особена причина, данните на гражданите могат да изтекат, бизнесмени да станат обвиняеми за неопределено дълго време - все нашата версия на Европейския съюз.

Най-сериозният проблем, разбира се, е странният, граничещ с расизъм протекционизъм на родния трудов пазар. Няма хора за работа, ама няма и да пуснем чужденци. И как решават тази апория? Щели да връщат българите от чужбина. Чудя се как точно си го представят. Ей така изведнъж пращаме чартърни полети и натоварваме наколко хиляди желаещи. И само чистокръвни арийци, нали сме наясно? Да, ама няма друг начин да правиш голяма индустрия, освен да отвориш вратите си за (избрана) имиграция. Знам, че сънародниците ни не обичат да го чуват, затова го повтарям. Като се затваряме между нас си, най-много да вдигнем някоя къща за гости. Дай боже да дойде някой голям инвеститор, та да ни помогне да го разберем и да се депровинциализираме малко.

Духът на новото време

Чудя се само защо продължаваме да мечтаем за класическия автомобил във време, когато градове като Мюнхен забраняват дизела, в Атина периодически пускат само четни или нечетни номера, а в Шанхай ограничават броя на колите, като вдигат до небесата цената на регистрационния номер. Дали пък не е по-добре наместо отново да догонваме, да заложим на нови производства? Водородни автомобили, самоуправляващи се автомобили, обществени автомобили, електрически автомобили? Пак няма да успеем да си организираме сами производство, не е и нужно, но поне може да се окажем с едни гърди напред. Може да ви прозвучи смешно, но имахме традиции в областта на електрокарите и електротелферите - не че нещо е останало от тогава, но може би по света някои партньори ще си спомнят за нас. Китай развива всевъзможни возила на електрическа основа - от тротинетки до автобуси, можем да погледнем за идея как върви това производство. Нефт нямаме, но за хубаво или лошо се каним да произвеждаме повече електричество, отколкото ни трябва.

Може би е време автомобилът като символ на национална гордост да мине в художествената сфера. Големите марки отдавна са интернационализирани, а производството - разпръснато по цялата планета. Не е толкова важно дали ще сглобяваме колите тук - важното е дали ще правим бордови компютри или манивели. Самите Фолксваген отдавна не са „чисто германски" - над 50% от акциите са на Порше, 17% притежава Катар, 20% са собственост на провинция Долна Саксония. Така е с повечето големи марки. Е, има някаква остатъчна носталгия, но нека не я взимаме много на сериозно. Ако перифразирам Еко: „Някогашният автомобил остана само в името, ние запазваме само името“.