Западът трябва "да политизира" външната си политика

Слуховете, че руският президент Владимир Путин се е завърнал и e засенчил американския си колега Барак Обама на световната сцена, които разпространяват някои световни медии, са силно преувеличени. Още по-малка вероятност има Русия, Иран и Китай да променят сегашния световен ред.

Може да е ефектно след десетгодишно мълчание да обещаеш бунт срещу глобалното лидерство на САЩ и да призовеш за отнемане на контрола на Америка върху коалицията, която се бори с "Ислямска държава". Но едно е да искаш, друго е да можеш, трето и четвърто е да го направиш. Русия има реален ресурс само да изпрати още войски и изтребители в Сирия, за да създаде нещо като "руска окупационна зона", когато международна "коалиция от желаещи" едновременно унищожи "Ислямска държава" и свали Башар Асад от власт. Путин иска Асад да остане начело поне на тази част от държавата, която наричат "Полезна Сирия". Останалата, която Асад няма шанс да контролира, очевидно е безполезна за Кремъл.

Ползата за Путин обаче е вреда за света. На теория би трябвало да не е така, защото евразийството също твърди, че е стъпило върху християнската, в частност православната култура, върху "здравите" християнски ценности и семейния морал. Анексията на чужди територии и военната поддръжка на сепаратисти обаче, е органично чужда на цивилизования свят. Той си затваря очите, защото икономиката на Стария континент е прекалено тясно свързана с руската и тази ситуация няма да се промени през следващите 10-20 години. Русия е основен износител не само на природен газ, но и на някои сплави за авиационната промишленост, автомобилостроенето, химическата промишленост, както и на други суровини. Затова и ЕС ограничи санкциите срещу Русия до шепа близки до Путин олигарси, а ООН не осъди категорично въздушните удари, които руската авиация нанесе срещу подкрепяните от Запада врагове на Ислямска държава в Сирия.

Това не може да продължава още дълго. На съвременната форма на Бисмарковата "реал политик" - отказ от използване на каквато и да е идеология като основа на курса на държавата, ще бъде сложен край. Правителствата на страни, които претендират за цивилизованост, не могат безкрайно да игронират идеологическите и моралните за сметка на практическите съображения при определянето на външната си политика. Това означава да обезсмислят европейското разбиране за политическа организация, индивидуални права, пазарна икономика – тоест, да се отрекат от самите себе си.

Ако евроатлантическите ни съюзници не разбират това сами, ние, българите, можем да им го обясним. През 2005-2009 г. България беше управлявана от коалиция, чието разбиране за дипломация игнорира връзката между "чисто политическите въпроси" и условията за водене на външноикономическа политика. Тогавашният външен, а сега социален министър Ивайло Калфин, обяви Русия, Йордания и Катар за основни партньори на България. Това бе наречено "икономизация на външната политика". Всъщност бе деполитизация – безкритично приемане на статуквото в страната-партньор. България се насочи към икономики, която бяха и са силно протекционистични, непазарни, със слаба защита на договорите, неработеща съдебна система и т.н. Ползата на България от тези партньорство бе повече от съмнителна. Вредата – очевидна.

Външната политика не може да бъде "деполитизирана". Разбира се, всички "велики сили" в различни моменти от своята история са сключвали сделки с авторитарни, откровено диктаторски или полудиктаторски режими. Но това е било изключение, не правило. Извън този краткосрочен опортюнизъм мислещите политици и държавници институционализират предимствата на своите икономики във външнополитическите си отношения, а не ги неглижират.

Европейският тип демокрация може би няма да работи в Сирия, тъй като всички форми на модерния ислям са несъвместими с нея. Но арабският социализъм на Асад-баща и син, поддържан от и Съветска, и от Путинова Русия, така категорично се провали, че няма как да е негова алтернатива. Бъдещето на Сирия и региона тепърва ще се решава. Вероятно с помощта на Русия, както каза в началото на октомври канцлерът Меркел. Но не и под диктата на Кремъл, нито по щадящите диктаторите правила на Путин.