Съединението прави силата. А как се прави съединението?

Александър Мануилов

В атинския полис, когато някой е искал да построи кораб – се е обръщал към майсторите корабостроители, когато е щяло да се води война – най-важно е било какво мислят опитните стратези, но щом се обсъждали държавните дела – мнението на всеки гражданин се е слушало внимателно.

Единствената причина и основание да говоря сега е фактът, че съм гражданин. Поводът – още един факт, неотречен до момента от никого – и той е, че България има нужда от повече справедливост.

За протестите от този юни могат да се прочетат много красиви статии: литературно добре издържани описания на протестиращите, въздействащи лични истории, частични или по-пълни анализи на основанията за недоволство. Какво да се прави обаче е въпрос, който остава.

За всички като че ли е очевидно, че отговорът не може да дойде от един човек. Няма го българския Ганди, когото да се съгласим, че ще следваме заради личния му пример, визия и отдаденост. Все повече хора са на мнение, че решението също няма да се появи от която и да е от политическите партии. Най-големите от тях са твърде обвързани с финансовите изгоди, които са получавали от настоящото статукво, за да може да им се повярва, че ще го променят радикално в полза на гражданите сега. А за всяка новосформирана партия остават съмненията, че ще иска да тръгне по същия или подобен на техния път. (Доказателството – нови партии, издигащи много от наболелите граждански искания, имаше вече на изборите през май тази година, но те получиха повече недоверие, отколкото подкрепа.)

И така – за песимиста кризата изглежда тотална и неразрешима.

Протестите – в най-добрата си част – показаха обаче един възможен изход. Хората започнаха да се събират на градските площади и да говорят за държавните дела. Така е било някога на агората в Атина. Между виканията „оставка” и „мафия” – има граждани, които обсъждат законите. Правят се предложения, изграждат се и се променят мнения. Обсъжда се смисълът и философията, стоящи зад концепции като „демокрация” и „представителност”. Всички тези идеи могат да се намерят публикувани в интернет – и дори – понякога – част от тях виждат бял свят в някои хартиени издания, телевизионни и радио предавания. Факт е, че дискусията тече и сред значителна част от хората, които не посещават и не подкрепят юнските протести. Ето как, няма да е далеч от истината, ако кажем, че в момента българите сме много повече граждани, отколкото бяхме.

Разбира се – не всички. Но броят на интересуващите се в момента явно е достатъчен, защото той стига, за да променя решения на Парламент и Правителство. Това не е малка стъпка.

Има едни здравословно „луди” хора, които се събират в интернет групи (някои с повече от 1500 членове) а също и на живо: в малки, импровизирани асамблеи на площада, за да обсъждат и записват идеите си за промяна. Някои от предложенията са стари, но нереализирани фундаментални положения (като например избирателните райони да са равни по брой избиратели), а други показват съвсем новаторски подход към уж „нерешими” казуси. Има, разбира се, неумело написани и недобре аргументирани предложения. Но усещането за събиране на различно мислещи хора, водени от общата цел за повече справедливост, е уникално изживяване, каквото аз не помня Парламентът на България да ни е предлагал някога. Да – тези хора не стъпват по червени килими, нито пишат на скъпи лаптопи, купени с парите на данъкоплатците след непрозрачно проведени тръжни процедури, както правят парламентаристите от партията на социалистката Дърева. Хората на площада не се смятат за експерти. Текстовете им не са написани на издържан юридически език. Но в предложенията им има достатъчно здрав разум. Те не искат богатството на богатите. Нито нова партия. Не желаят властта за себе си, а мислят за създаването на демократични правила и процедури така, че гражданите да бъдат наистина представлявани в държавата и гласът на всички да бъде чуваем и значим, дори когато няма протести. Всичко това е най-голямото мерило за почтеност на намеренията, отвъд което няма какво повече да се иска.

Разбира се – всичко това може малко да прилича на някакъв странен таен централен еволюционен комитет, или пък на вид партизанско движение от нов тип. Но пък колко пъти в историята на човечеството големите идеи, променили хода на събитията, са били написани със златно перо?

Добре, как тези идеи ще намерят реализацията си? – ще попита прагматикът. Неизвестно. Не е възможен конкретен отговор, който да посочи: след два месеца ще стане, или след 800 дни, или след четири години. Но процесът е започнал. Вероятно ще има резултат, когато повече граждани разберат, че няма кой друг да свърши тяхната работа вместо тях. Проста логика от епохата на морално недоразвитото общество: ако оставиш представителите си да се произнесат по правилата (а представителите ти в момента не са обвързани със задължението да те представляват), тогава е сигурно, че те ще измислят такива правила, които да пазят самите тях, а не теб. Ако искаш повече справедливост – участвай, чети, изграждай си мнение, дискутирай, използвай възражението си. Не само сега, не само тези две седмици преди лятната почивка. Много от несправедливостите в нашето общество искат нов начин на мислене, за да бъдат решени.

Но защо говоря за хората от улицата и за непознатите в интернет групите, а не за Народното събрание или за авторите на „Харта 2013”?

За Парламента като че ли е ясно – той представлява вота само на 38% от гласоподавателите, избран е по един несправедлив закон, и то – с партийни листи, съставени по максимално непрозрачен принцип. Като естествено следствие от това, в уж най-висшия демократичен орган на страната има много хора с неизяснени политически виждания, съмнителни експертни качества, тъмно минало, а – надявам се – и такива – с тъмно бъдеще. Това взривоопасно съчетание от интереси и страхове не ще успее да предложи нови правила, които да отразяват нуждите на всички граждани, не ще създаде механизми за повече контрол, нито ще направи своите членове наистина отчетни спрямо обществото.

Инициаторите на „Харта 2013 г.“ поздравявам за това, че са се събрали да мислят и работят в името на обществото. Изпитвам обаче съмнение дали моделът, по който са тръгнали, не е остарял. В страна, в която Делян Пеевски и Бойко Борисов се нарекоха експерти, се чудя дали думата „експерт“ не е станала обидна. Също се питам дали принципно смисленото желание някой „по-висш”, „по-медиен”, „по-ерудиран” да вземе нещата в свои ръце няма в крайна сметка да се превърне в пренебрежение към неекспертните, но справедливи предложения на гражданите. Дали появяващата се гражданска инициатива няма да бъде заглушена от един орган, който има много възможности да бъде чут, но не е ясно дали сам може и иска да чува. Специалисти по конституционно право, които вече са били в Парламента, но не са възбудили дискусия по проблемите в Конституцията – дали ще ги видят сега? Дали ще са достатъчно отворени за новаторството на улицата?

Желанието сега на толкова много хора да вникнат в смисъла на законите и да участват в държавните процеси е най-големият актив на иначе крехката българска демокрация.

Всички бихме могли да намерим общ фундамент за разговор и действия по линията на това, че всички сме граждани.

Наистина – граждани, оставени без никакъв друг пример и обединяваща идея, освен самите себе си. Но това може да е чудесно, ако бъде осъзнато.

Живели дълго време в система, която се е опитала да сведе политическата ни роля до безмълвно гласуване веднъж на четири години, завършили училища, в които Конституцията и основните закони, права и задължения не са били преподавани, още по-малко обсъждани, гражданите сега можем да се усетим за първи път – отрезвяващо – сами. Но сами не в смисъл на изолирани, а сами пред решението на проблемите, които имаме. В най-добрия случай това би означавало скъсване с идеята, че трябва да почакаме „бащицата” да дойде и да ни покаже пътя.

О, да. Не е лесно. А и няма да стане бързо.

Всички уроци от историята ни показват, че съединението прави силата, но никой не ни е обяснил как се прави съединението.

Може би е време да се заемем с този въпрос. Сега. И отсега – нататък.