Александър Мануилов

manuiloff.com

„Днес страната се нуждае от максимално обществено съгласие” – това са думите на новия министър-председател на България от 29 май, часове преди да бъде избран за премиер.

За какво съгласие говорим обаче?

Ако изчислим общия брой на бюлетините, пуснати за четирите парламентарно представлявани партии сега, ще видим, че те представляват 38% от хората имащи право на глас. (http://results.cik.bg/pi2013/rezultati/index.html).

Най-просто казано – от десет пълноправни граждани сега шест нямат представител в парламента. Почти 25% от онези, които гласуваха, не успяха да видят предпочитаната си партия в Народното събрание. Не на последно място това беше възможно и заради високия праг, който никой в последните 23 години не се нае да промени в името на една възможна по-голяма представителност.

От друга страна, дългогодишно използваната мантра, че негласувалите нямат право на недоволство, понеже не са упражнили своето законово право, вече губи достоверност. Има достатъчно на брой интелигентни и интересуващи се от политика хора, които просто не могат да разпознаят честния политик, на когото да възложат важната задача да ги представлява.

Има и нещо друго. Според Конституцията, Чл. 11. (3), „ Партиите съдействуват за формиране и изразяване на политическата воля на гражданите.” Което иде да рече, че за негласуването определена отговорност носят и самите политици. Хората имат право на глас, но не и такова задължение. Те, според основният закон на Републиката, би трябвало да бъдат привлечени към каузата на гласуването от едни отговорни и спазващи обещанията си политици. Нека си припомним, че на първите избори след 1989 г., когато още нямаше разочарование, участието беше почти 90%. Никой не може да вменява вина на тези граждани, които са отчаяни. Има и сериозен процент хора, които не гласуват, защото не са съгласни със самата избирателна система. Хубаво е да отчетем и процента на онези привърженици на гласуването, които отиват пред урните с известна форма на омерзение и пускат бюлетината за „по-малкото зло”.

Що се отнася до гласуващите – нека видим какво се получава. Сега целият парламент, с всичките си 240 депутати, отразява 38% от всички българи. Е, правителството беше избрано със 120 гласа „за” – но нито един политик, който твърди, че за него демокрацията е важно нещо, не може да пропусне факта, че тези 120 гласа представляват само 19% от гласоподавателите в Републиката.

Нещо повече - в един кратък момент в заседанието на 29-ти май, видяхме възможността решения да се взимат дори само със 61 гласа (50% + 1 от кворум 121 депутати). Това биха били представители само на 10% от „суверена”. И тук идва въпросът как е възможно да продължаваме да подкрепяме система, която дори теоретично създава правната възможност решения да се приемат с 10% заявена подкрепа от гражданите? Често в Парламента са се гласували закони с подобно „мнозинство”, а това вече напълно кореспондира с обществено доверие към законодателя от 5-10%, каквото социологическите проучвания са показвали нерядко.

Очевидно е, че представителната демокрация, каквато сме си я направили, формално законно произвежда правителства и действащи органи, но всъщност никой не я задължава да се опитва да бъда наистина представителна.

Правителство, което твърди, че първата от трите му програмни цели е „укрепване на демокрацията” и „прозрачност в работата на управлението” би трябвало да се замисли именно по тези проблеми и най-вече да си даде сметка доколко представително (и следователно доколко демократично) е самото то. За съжаление, няма индикации, че подкрепящите новия кабинет ДПС и БСП ще позволят мислене в тази посока, защото именно сегашната система прави възможно тяхното управление. Всъщност и другите две партии в парламента очевидно нямат особено желание да променят статуквото, защото имаха 4 години да го направят. Всъщност – няма как да забравим, че преди ГЕРБ да станат първа политическа сила през 2009 г. – те обещаха първото, с което се заемат, да е избирателния кодекс, който да се промени на база на широко обществено съгласие. Нещо подобно не се случи – явно реалността от прозорците на Народното събрание изглежда различна.

Ако г-н Орешарски говори в деня на встъпването си в длъжност за „диалог с гражданските формирования” – той не би могъл да пропусне факта, че искането за по-справедлива избирателна система беше една от централните теми, формулирани доста успешно на няколко места из медиите от протестиращите миналата зима. Гражданите не са забравили, че политиците подмениха този диалог с провеждането на избори по старому.

Когато говорим за представителност, за съжаление, няма как да сме сигурни, че дори партиите, които сега са в Парламента, действително представляват интереса на хората гласували за тях. Най-отчетливият пример е този с „Атака”, чиито депутати с отказа си да гласуват за правителството, направиха реално възможно неговото избиране. Самият лидер Волен Сидеров нееднократно беше заявявал, че не подкрепя кабинет с участието на ДПС, но когато се стигна до категоричното заявяване на тази позиция в НС, парламентарната му група не гласува против. Как може да се обясни това поведение пред привържениците на партията, нямам ни най-малка представа, но разбирам, че вече сериозна част от гласоподавателите на „Атака”, веднъж дали гласа си за тази партия, не могат да считат, че реално ще бъдат представлявани в Парламента през следващите (евентуално) 4 години.

Подобно обаче е положението и с част от избирателите на социалистите, на които предизборно им беше обещано отменяне на плоския данък и въвеждането на по-висока ставка за най-богатите българи. Това действително би означавало „повече солидарност и социална справедливост”, каквато е третата и последна точка от иначе доста абстрактната програма „Орешарски”. Само че БСП сега е в коалиция с ДПС, откъдето категорично заявяват, че не подкрепят променянето на 10-процентната ставка. Всъщност ние не чухме дали двете партии са се споразумели за решението на този толкова значим въпрос за икономиката и обществото, но пък за постовете в Министерски съвет – очевидно споразумение е било постигнато. Не беше изпълнено обещанието на г-н Станишев от изборната нощ правителството да се формира на програмна основа и прозрачно, защото освен гръмки фрази конкретна програма не беше представена („демокрация”, „икономически растеж” и „солидарност” не представляват програма, а лозунг). Същевременно фигурите в кабинета предизвикват повече разногласия в обществото, отколкото одобрение. Твърдения за връзки с олигарси и крупни финансови интереси разклатиха доверието, преди още да е било дадено. Много от така наречените „експерти” са партийни функционери и не задължително най-добрите практици в областта си.

Пример: какво ли си мислят дипломатите от кариерата за момчето Кристиян Вигенин, който сега им е шеф, но винаги е бил само и единствено функционер на БСП и никога – реално техен колега. Министърът, който не е изминал дългият път на професионално израстване в йерархията на дипломатическия корпус, на втория ден след избирането си успя да създаде международен гаф и да влезе в противоречие с Президента, защото се оказа, че не е съгласувал позицията си с него, преди да я изговори. Впрочем позицията на Вигенин за безобидността на ДС не беше съгласувана и със Суверена.

Още един пример: ако искате да станете директор на столичния културен дом „Средец” трябва да се явите на конкурс с подробен план-програма за развитието на институцията през следващите 4 години. За далеч по-важната длъжност министър подобни изисквания обаче няма. Попитани в деня на избирането им каква политика ще прилагат, много от новите министри отговарят в следния дух: „Ще видите какво ще правя” (здравният министър) и „Днес не мога да имам нито детайлен поглед върху подробностите, нито мога да се произнеса, освен за две, три неща” (културният) с каквито отговори едва ли биха били оценени високо на конкурса за културен дом „Средец”. Разбира се, подобна неориентираност прави желанието на БСП да нарича правителството „програмно” очевидно лицемерие.

Неудобни въпроси за съжаление могат да бъдат зададени за професионалните качества на много от министрите и господата от ръководството на БСП вероятно дотолкова са се откъснали от реалността, та не виждат, че дори собствените им привърженици са учудени от избора им на имена.

Отделен е въпросът за ДПС – доколко политиката, която са водили досега, реално е помогнала за икономическия просперитет на регионите с предимно етническо турско и помашко население, които са основната електорална маса на партията. За съжаление тези райони и досега остават едни от най-бедните, най-ниско образовани и икономически най-изоставащи в България, въпреки че реално винаги са имали представители в Народното събрание, а за сериозен период от време – и в изпълнителната власт. 

Отчитайки тези сериозни разногласия между говорене и реални действия на всичките ни сега значими политическите субекти, изниква естественият въпрос –

кой точно е представен в Парламента? За каква демокрация говорим?

При положение, че дневният ред на политиците отново, също както и по време на управлението на ГЕРБ, е различен от този на обществото?

Още по темата

03/04/2013

Анализи

Открадна красота: За кражбите и дискредитирането на добрите идеи