Рисковете от тероризъм пред България според лабораторията на Иван Костов

"Лаборатория за управление на рискове" към Нов български университет с директор Иван Костов излезе с извънреден доклад, озаглавен "Тези за риска от тероризъм". Публикуваме го с разрешението на авторите.

Рисковият контекст

Нека систематизираме фактическите обстоятелства, които определят риска от тероризъм. Най-очевидните потенциални щетите от него са убийства на невинни граждани, всяване на страх, парализа на институциите, унищожаване на икономически активи, масови сблъсъци и накрая гражданска война.

Има различен тероризъм, но най-опасен е този, който е мотивиран с идеология и политически цели. Както показва опитът от 20-ти век, той е в състояние да наложи разрушителен за обществото политически режим за десетилетия. Когато този вид тероризъм е базиран на национална етническа и религиозна принадлежност на част от нацията, той е още по-опасен от атеистичните и интернационални идеологии като комунизма. За него може да се твърди, че вероятността за разпространението му и прилагането му зависят от нивото на етно-религиозна конфронтация.

За европейските страни радикалният ислям е най-опасната политическа идеология на тероризма. Разпространението му след края на Студената война е финансирано първоначално от саудитски уахабити, след това и от Катар, а сега и от ИДИЛ. Западноевропейските и атлантическите общества биват тероризирани, за да бъде променен техният политическия ред, първоначално с искането за налагане на шариата сред преселилите се в Европа мюсюлмански общности. В последните години излезе от тази рамка. Радикалните ислямисти вече водят войни за територии срещу арабските режими, които по някакъв начин партнират със западните демокрации, и войни за подчинение и радикализиране на умерени мюсюлмани.

Властите в европейските страни са отговорни пред своите граждани за противодействието на тероризма. По силата на редица причини те прилагат защитна стратегия. Равнището на заплахите и размерите на щетите зависят и от действията на другата воюваща страна, от военно-политическите лидери на радикалните ислямисти.

Тероризмът вече произвежда ефекти. В ЕС се обособиха крайни етно-религиозни групи, а от страна на мнозинството – партии, които задълбочават конфликтите помежду си. Умереното мнозинство се въвлича все повече в тях – във Великобритания, Франция и Гърция крайни националистически партии спечелиха най-много депутати на изборите за Европейски парламент.

След Втората световна война в Западна Европа бе привнесен от САЩ модел на национален, етнически и религиозен мир. Макар да има разновидности, тук го означаваме общо като „модел на мултикултурализъм“. Тероризмът го тласка в криза като поставя под съмнение самата му способност за социална интеграция. Пряко следствие от разпространението на радикалния ислям е разпадането на консенсуса за прилаганите досега противодействия срещу етнически и религиозни конфликти и срещу тероризма.

Повдигат се за дискусия най-важните въпроси: как може да се спечели война срещу теократична политическа идеология, прилагаща въоръжено насилие и изповядвана от собствени граждани; следва ли, както в САЩ, да се ограничат граждански права и свободи заради сигурността (например свободата да се подиграват чуждите религиозни светини)?

Няма единна оценка както в най-засегнатите държави, така и в ЕС, за допустимото ниво на риска от тероризъм. Според едни оценки той вече е довел до криза, според други – критичното ниво не е достигнато. Вторите може да са прави, ако съдят по това, че няма масови сблъсъци и палежи, както и граждански войни, че политическият ред още не е променен. Липсата на критерии обаче прави несигурни усилията за противодействие, защото целите на органите за сигурност не са определени достатъчно категорично.

Така нареченият „български етнически модел“

не е европейската мултикултурност. Той е родствен на комунистическия модел на формиране на политически и интелектуален елит на малцинствата чрез привилегии, корумпиране и атеизъм. Развитието му след падането на Стената капсулира мюсюлманското малцинство в паралелна общност, която е политически организирана от собствена партия. Последното различава българския модел от европейския.

Българският политически модел е светски както европейския. Враждебен е на опитите за пълноценно включване на етно-религиозните общности. И при него мнозинството откупува социалния мир на всички равнища: плащат се незаработени пенсии; дават се незаслужени социални помощи; гарантира се здравеопазване на неосигурени, за сметка на осигурените. Различията му са: много по-агресивното ислямизиране на други етнически малцинства; с партийна служба се привличат избиратели от мнозинството срещу материално облагодетелстване, привилегии за кариерно развитие или закрила.

Фундаменталното различие обаче е, че българското общество политически се изнудва и рекетира редовно със заплахи срещу социалния мир. По този начин мюсюлманската партия си е извоювала статут на неприкосновеност: може да манифестира връзки с мафията; може да атакува съдебната власт, заради присъди над имами, които проповядват радикален ислям; „обръчът“ й от фирми може да получава обществени поръчки и европейско финансиране в нарушение на европейските правила; дори може да си позволи безнаказано да организира нападение и фалит на четвъртата по големина банка в страната и да участва в разграбването на нейните активи.

Българските МВР, МО и МВнР и специални служби са политически блокирани и не противодействат. Широко са разпространени основателни съмнения, че действията на Прокуратурата, Върховният административен съд и ДАНС се управляват от посочената партия.

Надеждата, че влизайки в ЕС този т.нар. „български етнически модел“ ще бъде демонтиран, не се оправдаха. Поради неефикасното противодействие на тероризма във водещите страни европейският модел на етно-религиозен мир, на свой ред става все по-силно уязвим. Има реална опасност в България да бъде внесен тероризъм от засегнатите европейски страни.

Една от формите на разпад на европейския мултикултурализъм може да бъде разпространението на „българския модел“, за което напълно сериозно призоваваха българските либерали. За това е достатъчно Великобритания Германия и Франция да узаконят мюсюлмански партии, а избирателите да ги изпратят във властта.

Нашата прогноза

е, че тероризмът ще се засилва в европейските страни с големи маси мюсюлмански малцинства, по силата на следните фактори: интеграцията на тези малцинства е предимно неуспешна; фрагментацията и отчуждението се задълбочават; това задълбочаване се засилва от вълните емигранти-мюсюлмани, прогонени от войните от Северна Африка и Близкия изток.

В най-уязвимите страни от ЕС се генерира най-яростният екстремизъм. Редица факти потвърждават, че сред най-фанатизираните радикални ислямисти има много европейски граждани, че именно те умело използват съвременните комуникации, създават организацията, съставят и изричат посланията.

Увеличават се провокациите между различните общности по една затворена верига, която има свойството на самоусилване: публични екзекуции ↔ „Шарли Ебдо“ & митинг ↔ мюсюлмански контра-митинги ↔ … .

Войните на/срещу тероризма, за които официалните прогнози са, че ще продължат дълго време, ще индуцират нови и нови напрежения и предизвикателства към чувствата на европейските мнозинства и малцинства; ще създават своите мъченици и герои, а те ще мотивират все повече лица с крайни възгледи за участие в тероризъм и нови провокации.
Задълбочаващата се социална и стопанска деградация на крайграничните територии на България и масовите нарушения на границата от нелегални имигранти ще ни превръщат все повече в удобно предмостие за логистика и организация на удари срещу ЕС; в предмостие, което е „мека цел“ – незащитено от терористични удари.

Идеите

за промяна на управлението на риска от тероризъм следва да бъдат радикални:

Ние, тук в Европа, трябва да си дадем сметка, че либертарианската глобализация фактически се чете от останалите като амбиция велики култури да бъдат лишавани от мястото им на световната историческа сцена и огромни националности – от техния начин на живот и шансове за развитие. Това няма как да бъде наложено и никога няма да бъде прието. Нашата цивилизация трябва да спре пред чуждите врати, защото зад тях я чака сценарият на Самюъл Хънтингтън за сблъсък на цивилизациите.

Войната срещу тероризма трябва да бъде спечелена посредством елиминиране на радикалния ислям като политическа идеология. Елиминирането следва да започне като най-авторитетните в света религиозни водачи на мюсюлманите направят мирен прочит на Корана, за да не могат повече неговите сури да се интерпретират срещу светската държава и да обслужват идеята за Халифат.

Самите мюсюлмански държави, политическите и религиозни лидери и лидерите на публично говорене следва да поемат основната отговорност за възпирането и неутрализирането на радикалните ислямисти до отстраняването на самата обща заплаха. Те са единствените, които могат да фокусират точно усилията, да не допуснат несиметрична употреба на сила, да разграничат радикалните ислямисти от умерените мюсюлмани. В това е единствената възможност да бъде ограничена конфронтацията и да не се допусне по-нататъшно въвличане в нея на нови мюсюлмани; да бъде създаден общ фронт срещу терористите и да бъде спечелена войната с тях.

Следва да се отхвърлят всички опити от страна на малцинствата да настояват за промяна на чуждите им традиции, свободи и култура на мнозинствата. Демокрацията е власт на мнозинствата, които уважават малцинствата, но не дотам, че да променят себе си.

Необходимо е да се изостави представата за интеграция на малцинствата като консумиране на права за безплатно образование и здравеопазване, за социална и пенсионна издръжка и евтини общински жилища.

Приоритетната цел на управлението на риска следва бъде интеграцията на лицата от етническите и религиозни малцинства, но определена така: „реална интеграция има, когато личният принос за общото благо и приходите на държавата е сравним (или е близо до) със средния на останалите граждани“.

У нас демокрацията позволява устойчивото възпроизводство на т.нар. „български модел“, който трябва да бъде напълно заменен с модел на:

• етно-религиозна търпимост и съжителство, но
• на основата на върховенство на закона, без изключения, и
• меритокрация, т.е. всеки следва да живее в зависимост от своите способности и таланти, от приноса си в обществото, а не защото има един или друг произход или вяра.

Демокрацията е политически инструмент, който не е предназначен да възпира тероризма; има несигурна ефикасност да решава вътрешни етно-религиозни конфликти, особено когато едната страна го отрича като светско държавно устройство.