Приликата между Девети септември и Орбан

Коментарът на доц. Георги Лозанов за събитията от седмицата е от предаването му "Необичайните заподозрени" по телевизия Bulgaria ON AIR.

Девети септември отдавна е забравен от историята, но не и празничното му честване. БСП с някаква отмъстителна упоритост продължава да организира на тази дата тържества из цялата страна. Сега, когато те не са резултат на държавна принуда, както преди Десети ноември, няма по какъв друг начин да бъдат определени, освен като политически абсурдизъм. Или най-малкото като хепънинг, създаден за да пародира националната съдба. Защото вън от партийните изгоди и персоналните илюзии, е факт, че това е началото на третата голяма загуба на суверенитет, съответно след падането на България под византийска и под османска власт. Вярно, че „по документи” държавата остава самостоятелна, но така или иначе политиката й се определя от Москва. И всеки опит за отклонение води след себе си танковете, както у нас така и не става, но става в Унгария през 1956 и в Чехословакия през 1968 година.

В такъв порядък можем да се организираме и хепънинг – пародия на толерантността към поробителя, за честване на 17 юли 1393 година, да речем, когато турците превземат столицата на Второто българско царство. А и въобще в самоиронична асиметрия да обявим в националния календар заедно с Деня на независимостта и Ден на зависимостта. Не малко институции и отделни публични лица ще имат основание да го припознаят за свой празник.

Размяната на остри мнения по повод на заличените кръстовете от църквата на остров Санторини в снимките върху опаковки на гръцки хранителни продукти продължи и тази седмица. Случаят сам по себе си едва ли заслужаваше толкова широк дебат, но той повдигна особено болезнен за днешната европейска култура въпрос: докъде се простират границите на толерантността към различния – мюсюлманин, бежанец, гей и пр. И трябва ли заради него да жертваме символите на собствената си идентичност. Отговорът, разбира се, може да бъде единствено „не”, защото иначе либерализмът се превръща в своето обратно – във фанатизъм.

Специално по отношение на религиозните символи канон може да има при употребата им само в храма и ритуала. В светска среда всеки е свободен да ги тълкува и поставя според собствените си разбирания, включително и да ги осмива като карикатуристите от „Шарли Ебдо”. Там те вече не принадлежат на ничия вяра, а на културата като цяло. Същото се отнася и за останалите външни прояви на идентичността – от бурката до прайда, от свещеническото расо до целувката между влюбени на моста.

Въпросът е публичното самозаявяване да не бъде хулиганство, манифестирането на символи да не нарушава законите. Оттам нататък никой не може да иска да се откажеш от тях, да ги цензурира. Върху опаковките може да има и кръстове, и полумесеци, шоу звездите да се наричат и Мадона, та и Младенец, върху фланелките да е отпечатан и Че Гевара, и американското знаме, локумът да е кръстен и „Път към Европа” и „Октомврийска революция”.

Поне в Европа и САЩ е така, за щастие. Все още е така… Докато в резултат на агресивните опити либерализмът да бъде изкаран главен виновник за всички кризи на демократичния свят и той в самозащита не се фанатизира. Не случайно сигналът за такъв риск – този с изтритите кръстове, дойде тъкмо от Германия, страната която все по-самотно се опитва да удържа либералния ред на континента.

Насреща стоят политици като Виктор Орбан, който, преследвайки моментните си интереси, тази седмица се опита да прокара ново разделение между държавите в ЕС – на такива с и без колониално минало. Колкото някой на свой ред да му припомни исторически по-близкото разделение между държави с и без комунистическо минало. Въобще един от най-лесните начини да убиеш настоящето е да го замериш с камък от миналото.