OffNews.bg

К'во от това, че изгоряха складовете?

Опожаряването на тютюневите складове в Пловдив е поредното нагло и чудовищно престъпление не само срещу културата ни, но и срещу родината.

Не желая да изброявам множеството отишли си и отиващи си по същия начин архитектурни съкровища, на всяко от които се изнася тридневна медийна и обществена панихида тип „Je suis”, пълна с прочувствени текстове, коментари и цитати за безкрайната стойност на бутната къща, изгоряла постройка или реставрирана крепост. За тях ще кажа:

Е, и? К'во от това, че изгоряха складовете? Кучетата лаят, керванът си върви.

Отношението към паметниците на културата в Европа

Паметниците на културата създават главоболия за собствениците си не само у нас, но и по света, където не можеш да си смениш дограмата или пребоядисаш стената, ако нямаш разрешение от дадените държавни органи. Не всеки е почитател на старинните постройки и често много хора се оказват наследници на жилище, което изисква изключително много за поддръжка, не е особено удобно, а ти дори не можеш да махнеш оня пирон по средата на стената, 'щото Луи XIV си е скъсал дрехата на него по време на случайна визита при простолюдието, примерно, схващате идеята.

Невъзможно е и всички да се превърнат в хотелиери и да канят гостите си на културен туризъм, за да спят в спалня от 1700 и някоя (в каквато съм спал, между другото, не мога да кажа, че бях особено доволен).

Въпреки че сме комплексирани и смятаме, че европейците са много по-умни и красиви от нас, това далеч не е толкова вярно и ако липсваше строгият им държавен контрол (идете вие в Германия да видите що е то полицейска държава и бюрокрация), голям брой французи, италианци, испанци и англичани, например, с радост щяха да се разделят с къщето или блокчето си при първа възможност, в замяна на 3 луксозни апартамента в бъдещата нова сграда.

Разбира се, повечето от тях не биха го направили, защото са възпитани да осъзнават историческата, архитектурна и културна стойност на дома или склада си, но основна роля играе държавата и нейната осъзната и дейна политика по въпроса.

Не, че един нов 10-етажен хотел или мол срещу Айфеловата кула няма да донесе повече пари и данъци от триетажен блок на 200 години, но ще нанесе непоправима язва на общия архитектурен облик на града и центъра му, отразявайки се на духа, магията и общото впечатление от Париж. Нещо, което в дългосрочен план ще струва повече от бързите печалби на хотела, който след 30 години вече ще е стар, но не като хубаво вино, а като „меча кръв“ в бутилка от 2 литра.

Как и защо изчезват старите сгради у нас

Както друг път съм писал, основните причини за неподдържането на старите сгради у нас са три:

- собствениците нямат пари да го правят и ги оставят да се рушат. Представете си, че сте баба с 300 лв. пенсия или баща с две деца, куче и общ доход на семейството от 2000 лв. на месец (демек, с висок стандарт) – откъде ще намерите няколко десетки хиляди лв. за поддръжка на имота си с люпеща се мазилка, пропаднал покрив и падащи детайли от фасадата, без да засягаме нуждата от интериорен ремонт, отново щадящ оригиналния ѝ вид?

И при най-добро желание няма откъде да ги намерите. Ето защо идеята на Вежди Рашидов да глобява собственици на паметници на културата, които не ги поддържат, с повече от 30 хил. лв. е просто нелепа и без връзка с реалността. Като няма хляб, да ядат пасти, нали така?

- собствениците не искат да ги реставрират. В тази графа влизат личности и фирми, които притежават паметник за културата и имат предостатъчно финансови средства, че да го гледат като писано яйце или най-малкото като обикновено. Те обаче също биха печелили повече от чистак-бърсак офис сграда или блок в центъра на града, вместо да запазят постройката.

Най-често хората от този тип в България, разбирайте богаташите – без да искам да звуча комплексирано и предубедено спрямо бизнесмените у нас - са с печално ниска култура и замогнали се чрез престъпни схеми, корупция и унаследени комунистически и ДС привилегии. Тоест, за разлика от много други големци зад граница, които се гордеят, че живеят в парче история, те са неспособни да осъзнаят стойността на паметника на културата, и вместо това гледат само цената.

И тук глобите на държавата са нищожни – ако изкарвате милиони на година, колко точно ще ви заболи за 30 хил. лв., особено при перспективата да изкарате още стотици хиляди, може и милиони, при продажбата и строежа на мястото?

Затова, защото все пак и у нас има риск справедливостта да възтържествува, въпросните достопочтени господа прибягват до „случайни“ пожари, причинени от клошари, премахване на покрива и дограмата и оставяне природата да си свърши работата. След време сградата става опасна и невъзможна за ремонт и бива премахната. Чиста работа.

- собствениците на паметника на културата са неоткриваеми или са твърде много. Налагало ли ви се е да делите имот с няколко роднини, или по-лошо – да вземате общи решения на домови съвет в блока? Значи ви е ясна ситуацията. Ако пък собствениците са „неоткриваеми“, тогава на кого ще тросне глобата министърът, кметът и подопечните им органи?

Тук и в първото тире рано или късно се стига до съдбата на второто.

Подходяща снимка, онагледяваща Пловдив - Европейска столица на културата 2019, като торта, от която управляващите си разпределят парчета спрямо вкуса.

Държавата мащеха и вариантите за защита на архитектурните обекти

Специално внимание ще отделя и за ролята на министерства, общини и институции в цялата тази работа. Публична тайна е, че повечето контролни органи и техните ръководители в министерствата и правителството са повече от корумпирани. Те не само приемат подкупите, те често ги и инициират. В следствие на това реакциите за спасяване на паметниците на културата и наказване на вредителите или напълно липсват, или се бавят повече от линейка на Спешна помощ, докато нуждаещият просто си замине.

Може би това се дължи в сходства на манталитета и общия корен на много от общинарите и държавниците с този на бизнесмените от второто тире с ниска култура и висока лакомия.

В по-добрите страни по света обаче има няколко доста полезни и лесноосъществими практики за опазване на културното наследство, които, да си призная, не знам доколко съществуват в България, и то в реалност, а не на хартия.

Да вземем Испания. Там собствениците на сгради, паметници на културата (а и не само), са задължени да поддържат техния външен вид, поне що се отнася до фасадите към улицата. Ако не го направят, следват две реакции – общината те глобява или сама ти прави ремонта на сградата, след което ти праща сметката.

Разковничето тук е, че на всяко домакинство в дадената постройка се прави финансов отчет – може ли реално то да си позволи да отдели пари за поддръжка на паметника на културата, в който живее? Ако се окаже, че доходът на дадено семейство е по-нисък от определена стойност, то общината (или държавата, не помня точно) плаща безвъзмездно за това.

Тоест, вместо министър Рашидов да тропне глоба от 30 хил. лв. на баба Пенка, защото получава 300 лева пенсия и не може да пребоядиса фасадата на къщата си, Министерството на културата или общината ремонтират дома ѝ, паметник на културата, защото тя е социално слаба и не може да си го позволи.

Същото важи и за бизнесмена... да го наречем Залентин Влатев, който примерно не желае да си ремонтира имота, паметник на културата. В такъв случай държавата трябва да се намеси, да изпрати свои специалисти, да ремонтира обекта насила и да прати сметката на лицето, за което е преценено, че изкарва достатъчно, че да си реставрира собствеността, но нарочно не иска.

А колкото до местата с неясни или неоткриваеми собственици – какъв е проблемът имотът да се национализира, да се ремонтира и отдаде под наем или да се ползва от някоя община или институция? Ако въпросните наследници магически се появят, ще им бъде изплатена пазарната стойност на бившата собственост, минус парите, дадени за ремонта, и това е. Нима е по-добре къщата или тютюневият склад да се рушат, неизползвани с години?

Изброените по-горе практики са описани в най-общ план, разбира се, но в другите държави действат, защо и у нас да не може?

Нямаме пари ли – ами! Не ми се мисли колко милиони се крадат или пръскат по ненужни проекти и некачествени изпълнения. Колко къщи щяха да бъдат спасени с над 15-те милиона лв. за Ларгото, което беше напълно унищожено? Вместо да кандидатстваме по европроекти* за въображаеми реконструкции на църкви и крепости за стотици милиони, да бяхме кандидатствали да си оправим центровете на градовете.

Начини има, пари има – вярвайте ми. Няма воля, няма и интерес у общинарите и държавниците**, но е наш дълг да ги накараме да направят нещо.

Видео, заснето с дрон, на горящите складове в Пловдив:

Всичко зависи от нас

Което ме води до финала на текста – какво правим ние, гражданите, народът на тази страна, за да опазим културното си наследство? Бих казал, че 99% от нас не правят нищо. Най-много да съчиним някой сърцераздирателен разказ след поредния случай като този в Пловдив и да забравим.

Преобладаващи са две пагубни настроения: „това не е моя работа“ и „аз нищо не мога да направя“. Когато години наред минавате покрай разрушаващ се паметник на културата, когато виждате, че стават нередности (говоря като цяло: за зелени площи, паркиране, строежи, подкупи) – не си мълчете с идеята, че това не е ваша работа. Подайте сигнал до общината, побъркайте ги от звънене, пращайте им писма, ходете на място – това е вашият град, вашата родина. Ако няма реакция, свържете се с медиите, покажете колко много сте писали или звънели на общината, но отговор не е имало, притиснете ги в ъгъла.

Излизайте да протестирате, но не за два часа след работа пред общината или министерството и после две години да си стоите у вас, защото „ми то нищо не стана“ - ами дни наред, нека няколко хиляди души да обсадят министерството или общината за един месец, пък да видим дали няма да има ефект.

Така има шансът нещо да се промени към по-добро. Ако желаете, ще ви дам пример с Европа, където граждани сигнализират в общината, че съседът си е боядисал оградата в твърде ярък цвят или храстите му са твърде високи.

В България се води гражданска война не само срещу паметниците на архитектурата, ами срещу цялата родина, нейните култура, история, достойнство и народ. Редно е да отвърнем на удара.