Испанското наследство

На 2 юни испанският крал абдикира. Дон Хуан Карлос вече е възрастен, здравето му далеч не е желязно. Какво по-естествено от това да отстъпи съмнителните радости и значителните тежести на конституционната монархия в ръцете на сина си, инфанта Фелипе? В Нидерландия тези абдикации от родител към потомък са вече фактически традиция и имат огромен позитивен ефект върху популярността на кралското семейство. В Испания също има подобни прецеденти като се започне още с краля-император Карл V и се стигне до Хуан, графа на Барселона, така и нецарувалия баща на самия Хуан Карлос. Абдикацията далеч не винаги е признак на слабост или провал. В есента на живота един успешен монарх се оттегля и оставя задълженията си на предполагаемо подготвен и енергичен приемник. В това има дори нещо романтично. Повод за прочувствени речи, вдигане на знамето, прилив на патриотични емоции (и туристи, привлечени от смяната на караула), момент за равносметка и може би за писане на спомени.

Изглежда, че в днешна Испания нещата не се развиват точно така. Събитията напомнят по-скоро края на царуването на Исабел II, когато бъдещето е крайно несигурно. От години насам каталонската регионалистка кауза е заместила баския въпрос като основно предизвикателство пред целостта на иберийското кралство. Каталония е просперираща област в североизточна Испания, със свой особен диалект (или дори език, макар и много по-близък до кастилския в сравнение с неразбираемия за Европа баски), със свое знаме, самочувствие и история. Барселона е един от най-привлекателните градове на континента и цялата провинция е запазила усещането за собствена идентичност. Някога Каталония или Каталуня е била част от самостоятелното кралство Арагон, което – също като Кастилия – е имало своя „империя” от разпръснати отвъдморски владения. Днес каталонците искат независимост от Испания, която схващат като прекалено централизирана, прекалено кастилска, макар че се радват на значителна автономия, включително по отношение на бюджета. Испания практически е федеративна държава и част от членовете на федерацията биха я напуснали. Разбира се, каталонските регионалисти действат в рамките на закона (това ги отличава от някогашната баска ЕТА). Абдикацията на краля влива нови сили в ентусиазма им за отделяне от монархията.

Пред Каталония стои въпросът за членството й в Европейския съюз, което несъмнено би било възпрепятствано от остатъчна Испания в случай на разделение. Подобен проблем имат и шотландските регионалисти, които очакват плебисцит относно оставането или отделянето на страната си от Обединеното кралство. Тече тежък период за монархиите в Европа: фламандци и валонци също се гледат изпод око, броят данъчните постъпления и обмислят мирна раздяла, възпирани донякъде от авторитета на белгийската корона. И не само за монархиите: италианският регионализъм също е традиционно силен и има основания в прогнозата, че ако една област успее да си издейства независимост където и да е в Европа, това би окуражило всички регионалистки движения. А това е донякъде тревожна възможност в Европейския съюз с неговите все още неукрепнали позиции като център на политическа сила. Разбира се, не е XV век и надали патриотичните крайности на Шотландия или Каталония биха довели до украински тип проблеми, но все пак целостта на Обединена Европа зависи и от целостта на отделните национални държави в нейните рамки.

Не само целостта на Испания, но и монархическият институт е подложен на изпитание. Естествено, става дума за конституционна монархия в демократично управлявана страна (за това – повече по-долу). Но дори тази много мека, представителна монархия вече се струва остаряла и може би прекалено помпозна (или скъпа) на част от испанските граждани. И в Каталония, но и в цялата останала част от страната се събират значителни шествия, на които се веят републикански знамена и се говори за нужда от референдум за или против възкачването на инфанта Фелипе. Един злополучен лов на слонове в Ботсвана отпреди няколко години е пряк повод кралското семейство да бъде обвинявано в корупция и липса на морал, макар че кралят и престолонаследникът имат и много привърженици. По-младото поколение испанци, олевяло заради нарастващата безработица, вижда в монархията само наследство от режима на Франко, който остава в популярното историографско мислене единствено с негативен знак. Отново, монархията е подложена на изпитание не само в Испания и дори не само в Европа. В Австралия и особено в Нова Зеландия, където монархът на практика е само символ поради физическата си отдалеченост, също има силни републикански движения, при все че им липсва страстната историческа и емоционална окраска като на Пиренеите. В Шотландия умереното крило на регионалистите все пак е за запазването на монархията дори при постигане на независимост. В Испания обаче Втората република е смятана за романтичен период на гражданска съпротива срещу остарял и лишен от морални основания ред. Каталонските регионалисти са забравили, че и републиката не им е донесла тази широка автономия, на която се радват едва от възстановяването на монархията насам. Ролята на Франко е сведена само до тази на „фашист” и авторитарен военен диктатор. За заплахата от комунизъм в Испания през трийсетте години вече на практика не се говори. Паметникът на Каудильо в Мадрид е премахнат през 2008 г.

Днес кралят на Испания изглежда на републиканците и регионалистите като спомен от фалангисткия режим. За дон Хуан Карлос се помни преди всичко, че е подготвян за държавен глава още от самия Франко. Но се забравя, че през 1981, в шестата година на царуването си, кралят е изиграл огромна роля за предотвратяването на нов военен преврат – този път на отчаяни от започналата демократизация фалангисти. За разлика от много други съвременни монарси, испанският действително е главнокомандуващ на въоръжените сили, но Хуан Карлос никога не си е позволявал да забави или да прекъсне превръщането на страната си в истинска демокрация. Нито в 1981, нито при предизвикателствата на ЕТА, нито при атентата на гара Аточа кралят не е давал повод да бъде гледан като наследник на франкистки методи. Ако днес в Испания има истински привърженик на демокрацията, това е държавният глава. Самата му абдикация го демонстрира. Изглежда, че същият демократизъм съществува и у престолонаследника дон Фелипе, който е в 2004 г. участва в публичен протест и е женен за журналистката Летисия Ортис, а не за принцеса.

Същевременно кралят не е фигурант. В интервютата си той дава израз на силни убеждения, без да ги налага. Но и без да се крие зад уклончиви формули, както често се случва с монарсите в съвременността. Неговото остро „Защо не млъкнеш!” затваря устата на небезизвестния венецуелски президент Уго Чавес по време на ибероамериканска среща през 2007. Тогава Чавес, известен главно с връзките си с Куба и Кремъл, си позволява оскърбителни реплики към двама испански министър-председатели последователно – докато не се намесва дон Хуан Карлос.

Абдикацията на Хуан Карлос идва в труден за Испания момент, когато комбинацията от висока младежка безработица, последиците от бавно отминаващата финансова криза и силният каталонски регионализъм създават романтичен ореол на идеята за република – без оглед на качествата и заслугите на кралското семейство. Както в цяла Европа, в Испания има отдръпване от традиционни ценности и идеи; дори оттеглилият се папа Бенедикт XVI беше коментирал след посещението си на Полуострова, че не знае доколко Испания все още може да се нарече католическа страна. Ще се запази ли монархията там? Във всеки случай тази институция в момента изглежда най-сигурното средство за удържане на националното единство, а с това – и за предотвратяването на заразителен сепаратистки пример, който би могъл да има непредвидими последици за Европа. Много погледи ще бъдат насочени към Испания в дните до възкачването на крал Фелипе VI.

-------------

Текстът е публикуван в сайта "Петте кьошета"