"Епидемията от ебола беше овладяна. Сега идва ред на Русия"

Анализ на института „Иван Хаджийски“ на международните събития през януари. Анализът е изготвен под общата редакция на проф. Петър – Емил Митев

Последният месец отбеляза нов ръст на международното напрежение с две централни оси: Запад-Ислям и Запад-Русия. Високопоставените западни визити в София показват, че на България се гледа като на ключов аванпост в конфронтацията със Североизтока и/или Югоизтока.

Борбата с Ислямска държава продължава главно спорадично и явно не е геополитически приоритет. Смята се, че „халифатът” продължава да получава доходи от 2.5 милиона долара дневно от продажбата на петрол – на черно. На състоялото се съвещание на коалицията срещу „Ислямска държава“ не бяха взети стратегически решения и не бяха поканени за участие Иран и Русия, които са важни регионални фактори. По всичко изглежда, че изказването на президента Обама за трите опасности – ебола, агресивната политика на Русия и Ислямска държава, не е просто изброяване, а е и степенуване. Епидемията на ебола беше овладяна. Сега идва ред на Русия.

Тревога предизвиква стратегията, формулирана недвусмислено от президента Обама: да се усилва натискът срещу Русия „с всички възможни средства”, с уговорката, че „война между Русия и САЩ не би била мъдро решение за целия свят” (пределно важна уговорка). Предстои да се види дали и до каква степен Путин е надценил потенциала на Русия, или пък Обама е прекалил с американския „триумфализъм” в своите изказвания напоследък.

Не трябва да се учудваме, че възможността за мащабна война се увеличава. САЩ прехвърлиха в Европа стратегически ядрени бомбардировачи. Американски офицери започнаха да подготвят полски пилоти за използване на ядрено оръжие. Русия проведе учения по отразяването на ядрен удар. Михаил Горбачов, който през ноември се беше изказал резервирано за наличието на нова студена война, сега предупреди за опасността да се стигне до гореща война.

Геополитическата криза се движи към пикова точка. От нея следва да се види рационалният изход или да се потъне в геополитически хаос. Най-общата формулировка на оптималния изход от украинската криза е добре известна: прекратяване на военните действия, деескалация на конфликта и консенсусно мирно решение. Първата предпоставка за такъв процес е САЩ да приемат констатацията на своя най-авторитетен политолог – Збигнев Бжежински: „В резултат на глобалното преразпределение на силите САЩ престанаха да бъдат хегемон. Те трябва да признаят, че светът е станал много по-сложен”.

Вътрешният въпрос на Украйна може да се реши по пътя на федерализация де факто при използването на подходяща терминология. Фактически това направление беше очертано в Минските споразумения. Интересът на Путин не е Донбас да бъде откъснат, а точно обратното: да остане в границите на Украйна като гарант срещу нейното превръщане в стратегически противник.

До мащабна война не би могло да се стигне при противодействие на Европа. В този смисъл, макар и главните геополитически играчи да са Вашингтон и Москва, топката е в Брюксел (Берлин, Париж, Лондон, Рим). Въпреки предложението на Германия към Путин за „единна икономическа зона от Лисабон до Владивосток“, засега стратегическа перспектива за изход от ескалацията на „новата студена война“ не се вижда.

Това е само един от многобройните проблеми пред Европа, които се задълбочиха в последния месец. Мащабната програма на Европейската централна банка придава по-реални измерения на плана за активизация и развитие на европейската икономика, огласен от Жан-Клод Юнкер. Въпреки това Европа е поставена на сериозни изпитания. Освен украинската криза, текат и ред вътрешни тревожни процеси – след нападението в Париж и изборите в Гърция. Усилват се прогнозите за лява южноевропейска вълна срещу неолибералната политика. В другия, десния лагер, британските и френските националисти разширяват подкрепата си, а митингите на Пегида в Германия аргументират страховете за националистически подем в най-добре имунизираната срещу национализъм европейска държава.

Реакцията на Париж след атентата срещу „Шарли Ебдо“ беше емоционално обяснима. Но едва ли може да се очаква, че отъждествяването на свободата на словото с правото да се отпечатват карикатури на пророка ще допринесе за нормализацията на отношенията с ислямския свят.