Деян Кюранов: Как Февруари да стане Юни?

Деян Кюранов

Как февруарският протест да се разгори отново и да слее силата си с юнския?

Ясно е, че само така гражданите ще отимат силите не само да пометат, но и да положат основите на нещо по-смислено.

Но... мълчи февруарският протест - “намръщен само с глава той сочи – на сган избрана – рояк скотове - в сюртуци с реси и слепци с очи”!

Добре де, и ние от юни ги сочим... Или се лъжем? Може би февруарският протест сред скотовете сочеше и нас? И затова го няма редом с нас сега?

Същината на всички протести от февруари-март е една – затова има смисъл да говорим за протест в единствено число – и тази единна същина беше икономическа. И беше ясно изплакана и изкрещяна навсякъде в първите дни – с неприемането на сметките за ток.

Но какво се случи? – Никой не повярва, че именно това е същностното и сериозното в протеста. Протестиращите против сметките бяха възприети от управниците на държавата и от медиатизираните полит-анализатори като хора, вярно, нещастни – но неориентирани, неуки, неполитични, наразумни..., а оттук и действията им бяха оценени като несериозни. Това послание бе предадено от медиите до всички. То бе повярвано от огромното непротестиращо мнозинство, и накрая, най-интересното – и от самите протестиращи.

След като от медиите всички им обясняваха, от позицията на власт и наука, че с горене на лични сметки не се прави политически протест, че в условията на демокрация гражданите трябва да предлагат – а при случаи като този, да опитат и да наложат, “лошо няма”, конкретни държавнически решения – протестиращите повярваха на тази “градивна” критика от страна на елита. На елита, когото току-що-бяха отрекли като враг. И станаха сговорчиви спрямо елита и несговорни помежду си, и се втурнаха да измислят политически искания и да предлагат държавнически решения. Това им несвойствено занимание задави двигателя на протеста – яростта. Ярост, родена от факта, че им е зле, и от факта, че ги лъжат че им било добре.

Лишен от ярост, протестът спря. И тези, довчера протестиращи граждани, се превърнаха просто в хора. Някои от тях се намериха там, където ги бе изнесла протестната вълна – в едно пространство с управници и политици. Пространство непознато, в което те бяха неориентирани и нямаше как бързо да се ориентират. И където всички обвинения към тях, които докато протестираха, бяха неистинни - сега станаха истина. Те действително започнаха да се държат като неуки, неполитични, изобщо – несериозни. И останали без собствен двигател, почнаха да се прикачват – тез към партия, онез към държава, трети потънаха из политическите течения и въртопи. Да, правителството падна – но именно последвалите избори демонстрираха поражението на февруарския протест.

Юнският протест е научил този урок и се пази като дявол от тамян от всякакъв допир с правителството и Парламента на тяхна територия и по техните задкулисни правила.

Но в стремежа си да не докосва омърсената държавност – протестът се изолира от нея. И сега сме в полжението “ние им викаме, те нехаят”. И единственият контакт, който почва да се привижда – това е контактът чрез насилие. “Не сме достатъчно силни, за да ни слушат – но имаме достатъчно сили за един бой. Пък там, каквото сабя покаже...” Прекалено примамлив е лозунгът, измислен още от германските млади в средата на 19.век “Wir haben lang genug geliebt – wir wollen endlich hassen!” – свободно преведено, “До тука бяхме с любовта – сега е ред да мразим!” Е, подобно мислене с цялата му графична яснота ни завлече и в комунизма, и в нацизма. Доста!

Февруарският протест започна като протест на хората, които не можеха да се справят – въпреки желанието си да работят и да са полезни, на себе си и на всички. И тогава на улицата хората бяха малцинство – сравнени с мнозинството, което си остана в къщи. Но проучванията показаха, че огромната част от хората в България им симпатизират. Защото пасивните обеднели в страната са в пъти повече от хората на улицата - и краят на обедняването не се вижда и не се предвижда. Вътрешният глас беше наясно: който и да дойде на власт, няма ни оправи. Затова и се роди лозунгът: “Против всички тях!”. За пръв път в новата ни история целият елит беше обобщен, обвинен и отречен. Елитът отпърво не повярва, после се обиди, накрая се уплаши, замириса на паника. Чуха са публично (за късмет, единични) призиви “Да спре това безобразие по улиците!” (т.е. ако не спре, ние ще заповядаме спирането – с насилие). Така че до мисълта за насилие стигна и февруарският протест – но тогава агресивните насилници щяха да бъдат управниците. Тази кръв ни се размина.

А сега? Ако сега тръгнем по разделителната линия, прокарана от класово-партийния подход, трябва да продължим така: както февруари беше протест на нямащите – юни е протест на имащите. Оттук, тези два протеста никога не могат да се обединят – зер сит на гладния вяра не хваща (а гладен на сития още по-малко!) - и други подобни класово-борбени положения, преведени на езика на народната мъдрост, да хванат двоен дикиш. Такава е днес и линията на Партията, пардон, на БСП. Лошото е, че вирусът на класово-партийният подход е заседнал някъде във всички нас. Очаквано е от тази болест да боледуват бившите комунисти. Но “класово-партийният подход” се развива често и сред днешните млади и най-млади – дали защото нямат ваксинация от “реалния социализъм”? Този проблем можеше да е академичен, но не е - насилието може да подмами неопитните като единствена алтернатива на примирението с гражданското поражение. Не е така! Алтернативата на боя, както винаги, е диалогът. Но този път - диалог не с врага – а със съюзника. За да стане съратник.

Защото, като отхвърлим класово-партийния подход, нещата стават други. Започваме работата със списък на разликите между двата протеста – но не с цел да заключим, че били непреодолими, защото били класови или защото били много. А просто за да видим в какъв ред да почнем да преодоляваме тия пусти разлики! Тая работа не се върши със статийки, в статийки можем само да се призоваваме да започнем, и да докладваме резултатите пред гражданската общност.

Примерно, можем да започнем така:

Т. 1. Щом и загубилите, и спечелилите, и бедните, и средните (юнският протест в никакъв случай не е протест на малцината богати, те си печелят от статуквото) – щом мнозинството от хората у нас са недоволни и икономически, и политически – това е най-видимото доказателство, че цялата система не струва.

Т.2. Среща на Февруарския и Юнския протести с цел обсъждане на ситуацията и набелязване съвместни действия за спечелването й.

Тази среща не се е състояла. По много причини. Една от тях:

На този етеп става пречка в мисленето условното наричане на протестите с лични имена “Февруарски” , “Юнски” – защото реална среща може да стане само между реални хора. Кои да бъдат те предстои да бъде определено, засега всички възможности са открити. Примерно, не е задължително февруарският протест да бъде представен от тогавашните му водачи; примерно, ако една група софийски протестиращи отиде да се срещне със софийски непротестиращи работници в завода им – това също може да бъде начало на определяне кои са хората... Възможни са и други схеми. С проби и грешки – ще проработи.

Условията за среща са налице.

Т. 3. Да заработим, за да се състои.