Турция бавно се превърна в кошмар, а ние го проспахме

След настъпването на драматични обществени събития винаги ще се чуе отнякъде: "Казвах ли ви аз?". Но след военния преврат в Турция и последвалите го безпрецедентни за най-новата история на Европа чистки едва ли ще се намерят много хора, които да заявят, че са допускали през 21-ви век да се случи военен преврат в страна с много напреднала кандидатура за членство в Европейския съюз и втората по големина армия в НАТО.

Още повече, когато на границата на тази страна се водят жестоки граждански войни като тези в Ирак и Сирия. След шокиращите сцени на военни, които преграждат мостове и затварят улици, и танкове, които излизат на площадите, последваха още по-шокиращи сцени на насилие и то над същите тези военни, но вече предали се и обезоръжени след неуспеха на преврата.

Сцени с озверели тълпи, които повтаряха изстъпленията в превзетите от "Ислямска държава" близкоизточни градове, но вече на прага на Европа, сцени които предизвикаха асоциации с отминали времена на погроми. Може би най-неочаквани бяха мащабът и бързината, с които бяха проведени последвалите арести на военни, полицаи, съдии и прокурори, освобождаването от работа на учители и дори уволнението на всички ректори и декани в турските университети. А след последните новини, че на учените в Турция е забранено да напускат страната, а службите разследват публикувани в социалните мрежи снимки и коментари, вече изваждат пресни спомени за тоталитарните диктатури в Източна Европа.

Защо Европа с нейните институции и служби е пропуснала да забележи какво се случва в Турция и турското общество, е въпрос, който вероятно ще се анализира тепърва, но за България, с нейната географска близост, която е и обект на огромно турско политическо и икономическо влияние, със сигурност ще има големи и преки последствия. Вероятно всички теми, свързана с Турция, ще станат съществена част от живота ни. както тези от тях, които несъмнено са преекспонирани - като правата на българските избиратели там, влиянието на турската държава и различни партии в политическите процеси у нас, религиозните практики и изграждането на джамии, - но и важните и съвсем реални теми като съдбата на милионите мигранти и бежанци, срещу нелегалното преминаване на които България продължава да строи ограда на границата си с Турция.

Защо процеси, продължили с години, не са били коментирани и анализирани, дали е можело да се предвиди подобно развитие и как е можело да се предотврати? Вероятно е лесно постфактум да коментираме съдбовните моменти в историята, но е трудно да ги предвидим и предотвратим, когато са още предстоящи?

Затова ще си позволя да разкажа наблюденията си от последните ми пътувания в Турция, пътувания, които са били за участия в изложби и конференции, за разговорите си с хората, които в момента изпитват последствията, за които четем в медиите и изводите от тези наблюдения, които ме карат сега да възкликна - "Казвах ли ви аз?"

Преди повече от година бях на едномесечна творческа резиденция в Истанбул, почти до популярната улица "Истиклял" и много близо до площад "Таксим", а сградата, в която бях настанен, се намираше в съседство до едно от най-близките до площада полицейски управления. Иронично е, че поканата ми бе свързана с реализиране на проект в публично пространство, който аз упорито и доста наивно настоявах да бъде организиран от приемащата организация точно в парка "Гези", до "Таксим".

Пристигането ми в Истанбул съвпадна с последната вълна от протести на площада, които започнаха преди няколко години точно заради намеренията на Ердоган да унищожи парка, а полицията, която почти ежедневно беше разположена там и ограничаваше достъпа до него, бързо ми показа колко илюзорни са били намеренията ми да реализирам проекта си там. Опитах да го направя в друг парк на града, но организаторите на престоя ми успяха да ме убедят, че всякакви опити да правя арт проект, в който и да е парк в Истанбул, ще доведат само до арестуването ми и съответно проблеми за тях.

Все пак резиденцията ми беше финансирана от културна програма на ЕС и като европейски гражданин се надявах, че може да се направи изключение, но както удачно и саркастично се пошегуваха приятели с мен, това би довело само за по-бързото ми освобождаване и вместо да остана със седмици в ареста, ще бъда освободен само след няколко дни. Разумно смених проекта и представих арт приложение за мобилни устройства в галерия, което беше напълно безопасно за мен и организаторите.

Но така ми остана достатъчно свободно време за многобройните откривания на изложби в града и точно едно такова откриване в престижния квартал "Бейоглу" ме накараха да осъзная колко фундаментално се е променила Турция. На повечето откривания вече нямаше алкохол, но точно на това имаше и той беше замаскиран в пунш, и когато с чаша пунш в ръка реших да изляза на въздух, охраната на входа ме спря и разбрах, че тя не е поставена да контролира влизащите, а излизащите с чаши в ръка от галерията, защото на предишното откриване от съседните балкони са хвърляли предмети и дори тухли по тях...

Пак повтарям, че това се случи в престижния и светски "Бейоглу", и ако там се хвърлят тухли по хората с алкохол в ръка, немислимо е какво се случва в другите квартали. Явно битката за правото да се употребява алкохол е била важна както за ислямистите, така и за поддръжниците на светската държава и начин на живот, защото през годините наблюдавах как алкохолът непрекъснато поскъпва и се сервира на по-малко места, а да се попита за бира или вино във вътрешните полети на турските авиолинии предизвиква неодобрителните погледи на пътниците и обясненията на персонала, че алкохол не се сервира по вътрешните полети в Турция.

Туристите и местните, които излизаха на тълпи в петък вечер по баровете в Истанбул, ми изглеждаха като острови в морето от консервативно облечени турци, като тези два свята се разминаваха чужди помежду си и единствено си разменяха неодобрителни погледи. Популярните покривни партита имаха обречена декадентска атмосфера с предчуствието за нещо лошо, което предстои да се случи.

Точно на едно такова парти се замислих какво е било усещането на берлинската бохема, малко след като нацистите са дошли на власт, но преди все още да са преобърнали напълно живота им. И отново за алкохола - чаша вино на покривните партита вече струваше повече от една вечеря в приличен ресторант, но, разбира се, сервирана без алкохол. Сега се обръщам назад и си давам сметка, че тези наглед дребни знаци едва ли само на мен са ми правели толкова силно впечатление, но всички ние сме приемали светската държава и начин на живот в Турция като неизменна даденост, която е отстъпила леко от териториите си, за да даде място на хората с религиозни чувства да ги изживяват на спокойствие.

Вече започвам да разбирам и истеричния начин, по който организаторите на всякакви артистични събития подхождаха към изобилието на алкохол, който явно е бил своеобразен раздел между светското и религиозното общество. Но всички тези наблюдения бяха само подготовка към това, срещу което се изправих при последното си пътуване в Турция през изминалата пролет. Тогава взех участие в амбициозна международна конференция в университета "Ипек" в Анкара, създаден от собственика на златни мини "Ипекчи", който подобно на Гюлен вече живее извън Турция след конфронтацията си с Ердоган.

Международна е силно казано, защото конференцията се проведе след терористичния акт в централната част на Анкара и с изключение на мен и професор от Кралския колеж по изкуствата в Лондон всички международни участници бяха отказали участието си, едни позовавайки се на риска, а други измисляйки си лични причини. Така от редови участник трябваше спешно да стана основен говорител и да подготвя по една презентация за всеки ден от конференцията.

Анкара, с многото си тежки административни и военни сгради и армията от държавни чиновници, е почти пълна противоположност на космополитния и туристически Истанбул, а заради терористичните атаки в града почти нямаше западни туристи и чужденците бяха преди всичко от арабския свят. Най-стряскащо впечатление ми направиха джамиите. Почти половината от всички джамии в града бяха в строеж, което е достатъчно показателно за тенденциите в турската държава, но общото количество на джамиите беше наистина шокиращо. Още докато самолетът ми рулираше на летището след кацане, преброих повече от десет джамии наоколо, а на самото летище имаше голяма джамия с четири минарета, в строеж, за пътниците и стара с две минарета, която явно беше само за персонала. По пътя от летището навсякъде се виждаха стари и нови джамии и огромен комплекс в строеж, който вероятно след завършването си ще стане най-голямата джамия в столицата на Турция. Всяко кварталче в града и дори всяка група от къщи и блокчета извън него си имат собствена джамия, някои са много модерни като архитектура, други са класически, като повечето са строени с държавни средства.

Доколкото съм запознат, и духовните служители се издържат от държавата, което показва пълното сливане на религия и власт в Турция, осъществена от Ердоган. Доколко това е реална ислямизация, ми е трудно да преценя, защото по време на преврата и след него се видя, че имамите и другите религиозни служители са една добре организирана структура, която е напълно под контрола на Ердоган, а самите джамии бяха превърнати буквално в рупори за мобилизиране на тълпите, които заляха турските градове. Това, което тогава ме шокира при разговорите ми с преподаватели от различни турски университети, участващи в конференцията, беше, че те всички искаха да напуснат страната и да заминат в Европа или Америка. Тогава това ми се стори малко пресилено, защото заплатите и стандартът на живот на турските преподаватели е несравнимо по-висок от тези на българските, а условията в турските университети са сравними, ако не и по-добри, от голяма част от европейските университети.

Вече не ме учудва, че една от първите стъпки на Ердоган след преврата беше да уволни ректорите и деканите на университетите, защото те са от относително независимата средна класа в страната, която нарича неофициално Ердоган с неуважителното име Тайип и го търпи по начина, по който българската градска интелигенция търпеше Тодор Живков по време на комунизма.

Официалната ислямизация е достигнала до такива нива в Турция, че ако на интервю за работа някой се обяви за атеист, е почти невъзможно да получи позицията, особено ако е за държавна работа. Разказаха ми истории за проблемите на хора с нетрадиционни турски и мюсюлмански имена, за тенденцията случаите на сексуално насилие над жени да бъдат обяснявани с поведението на жените, и всякакви нетипични за светска държава истории. Доколко ислямизмът, налаган от Ердоган, е естествена част от традициите и глобалните тенденции в развитието на исляма ми е трудно да преценя, но е факт, че не видях така наречените бурки в столицата на Турция, и въпреки че жените масово носеха кърпи на главите си, не слагаха нищо пред лицата си. Дори съм наблюдавал при трансфера си на летище в Истанбул как служителите третират неуважително забулени пътнички от арабските страни и твърдя, че забулването на женското лице по някакви причини не се толерира от т.н. ислямизъм на Ердоган.

Трудно е да се предвиди какво ще се случва тепърва в Турция, защото действията на Ердоган отидоха отвъд всякакви разумни граници, но е безспорно, че тенденцията е към сливане на религия и държава, тоталитарно управление и олигархическа икономика, а това безспорно ще се отрази съществено на България, в която Турция има изключително силно икономическо, политическо и дори културно влияние. Ние трябва да се подготвим за промените в Турция и ако много хора все още са убедени, че евентуалното излизане на Великобритания от Европейския съюз няма да има големи последствия за България, то трансформацията на Турция от демократична светска република към еднолично тоталитарно управление с ислямистка фасада ще има много сериозни последици за България.

Трудно ми е да коментирам икономическите и политическите страни на този процес, но вероятно добре бих могъл да опиша какво ще се случи в сферата на културата. Например, повече от 20 години Турция налага тенденциите в съвременното изкуство на Балканите, в Истанбул се провежда най-сериозното и представително биенале за съвременно изкуство в региона, от което са започнали международните си изяви много от българските съвременни творци. В Турция има няколко биеналета за съвременно изкуство и организаторите на това в Синоп вече обявиха, че го отлагат за следващата година. Вероятно скоро ще бъдат затворени ключовите центрове за съвременно изкуство в Турция, което означава да изгубим не само събитията, които се провеждат там, но и достъпа до сериозните им архиви, които бяха създадени през последните години. Подобни процеси ще протекат и в други сфери на изкуството и културата, като загубите ще бъдат осезаеми на европейско и дори световно ниво. Истанбул скоро беше обявен за един от най-интересните за световния арт пазар градове, а по брой и ниво на комерсиалните галерии той беше на нивото на големите европейски градове.

Истанбулското изложение стана едно от най-големите и успешни не само за Европа, но и за света, а в столицата се провежда и едно от най-важните изложения на изкуство. Аз лично съм много впечатлен и от възходящата тенденция за развитие на дигиталните изкуства в Турция, като сцената в Истанбул стана една от водещите в света поради голямата конкуренция не само на творци, но и на галерии, както и благодарение на добрата симбиоза с университетите. Разбира се, наличието на сериозни частни колекционери, някои дори специализирали колекциите си за дигитални изкуства, е решаващо за подобен процес.

Независимо какви ще бъдат политическите и дори икономическите промени в Турция, ЕС, и по-специално съседните България и Гърция, не трябва да допускат да бъде прекъснат културният обмен, а напротив, да го засилват, за да не бъде допускано откъсването на турските творци и арт сцена от Европа. Може би българското правителство трябва да открие най-после български културен център в Истанбул, решение, което беше взето още по време на предишния мандат на Бойко Борисов и министъра на културата Вежди Рашидов. Турция от години участва в европейските програми за културен обмен, а поне аз не съм забелязал България да насърчава културните си организации да са част от него, което поне на регионално ниво трябва да се промени.

Дори България да не може да си позволи самостоятелна политика извън рамките на Европейския съюз спрямо Турция, то спокойно може да се засили културният и научен обмен, което ще бъде морална подкрепа за културния, научния и университетския елит на съседите ни в труден момент, а това са все неща, които турското общество е доказало, че оценява много високо и връща като жест. И това е една традиция, която е започната от създателя на турската република - Кемал Ататюрк, прекъсната от комунистическата диктатура в България и военните режими в Турция, но възстановена след падането на режима на Тодор Живков в България, и не трябва повече да бъде нарушавана заради един или друг самозабравил се политик от двете страни на българо-турската граница.