Още една лъжица по-кисел океан

Покрай завоя на американската администрация по отношение на Парижкото споразумение, случайни хора по целия свят започнаха да коментират климата с увереността на специалисти. И щом американският президент може да си го позволи, защо не всеки? Конкретният повод да се включа в дискусията е коментар на Владимир Каролев, който критикува напълно непознати нему 70 години климатични изследвания, цитирайки датския професор Ломборг (за да не стане грешка, допълвам един детайл: професор по политология). В интерес на истината, има и много по-интересни критици от Ломборг – например, една лекция на Йевар, нобелист по физика (но на полупроводниците), е по-гледана в YouTube от докладите на кой да е климатолог.

А когато сутрин прогнозата за времето ми я четат политолог, физик по полупроводниците и икономист, аз се чувствам сюрреалистично.

Дали няма да ми предложат и нещо за високо кръвно?

Аз също не съм климатолог. За да имат думите ми тежест, е редно да представя подготовката си: преди преподавател по термодинамика в Софийския университет, сега работя в университета в Кеймбридж на заплата от печално известните застрашители на климата ВР, по проблеми на горивата. Така че, не мога да бъда обвинен, че съм подкупен от лоби. Професионалният ми опит позволява да преценя колко е читав един топлинен баланс, а модел на глобалното затопляне е точно това. По-важното е, че съм пряк свидетел на доклади от специалисти с опит и авторитет в научните среди (това не са случайни медийни звезди), и на експерти от петролни и автомобилни компании планиращи дейността на предприятията си за 20 години напред – които, бъдете сигурни, са трудни за баламосване.

Проблемът в случая е недоверие към специалистите,

и той не е нищо ново под слънцето – врачки и Распутиновци имат политическо влияние от древен Вавилон, та до ден днешен. В защита на истината, обаче, науката има на своя страна най-силното оръжие срещу шмекери: фактите. Всичко казано и сторено от учените стои документирано, и всеки може да провери колко смисъл има след 5, 15, 50 години. Е, направих очевидната проверка за достоверност – отворих Google Scholar (приложението на Google за търсене в научни издания) и потърсих климатичен модел за глобалното затопляне от 1975, когато темата не е била натоварена с общественото напрежение, което я изкривява днес. Извадих първата работа от климатолог, която Google предложи (някой си W. Broecker в Science, том 189, стр. 460, 1975 г.). Един вид, погледнах прогнозата за времето от преди 42 години. Ето какво казва тя:

Синята крива е промяната, която глобалната температура би имала, ако следваше нормалния цикъл на слънчевата активност. Според нея, в случай че нищо особено не се случваше на планетата ни, средната ѝ температура би варирала ту нагоре, ту надолу, с около ±0.2 градуса, според това дали “печката” е включена на 5 или на 6.

Червената крива е прогнозата на Броукър отпреди 42 години, отчитаща, че планетата ни бързо се променя, защото човечеството изсипва в атмосферата ѝ толкова много въглероден диоксид, колкото тя не е виждала. А въглеродният диоксид е специален газ – действа все едно си топлоизолираме къщата, при все че печката все така работи на 5-6. Резултатът е, че къщата ни ще се затопли забележимо над нормалните ±0.2 градуса. Броукър, доста смело за 1975, е прогнозирал за 2016 г. повече от градус над естественото.

Точките са миналогодишните данни на НАСА,

до които всеки има достъп с Google. Това е какво е показвал термометърът в къщата 42 години след Броукър. И сигурно политолозите в областта ще се изненадат, но физическите модели на климата не са като политологическите – работят!! – и като сме си топлоизолирали къщата, температурата верно се е покачила с колкото е за очакване.

Мога да унищожа с факти всеки довод на популярните отрицатели на глобалните климатични промени, предизвикани от човека, но ако тази графика не ви убеждава, че климатолозите си знаят работата по-добре от врачките, не вярвам допълнителното усилие да си струва. Защото, дами и господа, тази 42 годишна тънка червена линия от картинката казва, че прогнозата им е била точна.

Може би е разумно тогава да чуем какво още ни казват?

Глобалното затопляне е проблем толкова сложен, че в света надали има повече от стотина учени, които го разбират в дълбочина. Тези учени са добре познати в областта си, и се ползват с доверието на колегите си. Науката работи така: специалистите работят в лабораториите и на компютрите си, и от време на време се събират на научни конференции, за да се изслушат и да спорят един с друг. Тези конференции не са YouTube, нито TED – те са събития, които действително събират най-впечатляващите умове в дадена област, и там големите имена печелят признанието, което имат, с ум и факти. Уверявам ви, че на тези конференции има извънредно критични гласове. И това не са неточните, неинформирани, неразбиращи темата и най-често много вредни коментатори (и тук не включвам само критици-неверници, но и повечето от “религиозните” воини срещу глобалното затопляне!), с които мас-медиите ни облъчват. Макар и безинтересен за масовата публика, тихият хладнокръвен глас на специалистите по климат и енергетика е единственият смислен в цялото това кудкудякане.

Не мога да се меря с “осемхилядниците” сред учените, но мога да послужа за преводач и да споделя до какви изводи са стигнали те, с днешна дата. За да не изгубя вниманието Ви, избрах само трите най-важни въпроса от онези, с които всички сме отблъчвани от екрана, и на които се чувствам достатъчно уверен да отговоря.

1. Има ли забележим глобален ефект от човешката дейност върху състоянието на атмосферата?Коя човешка дейност?

Да, неоспорим: концентрацията на въглеродния диоксид в атмосферата се е увеличила с 33% след индустриалната революция. Това е АДСКИ много! И причината са фосилните горива, т.е., двигателите и ТЕЦ-овете.

2. Има ли изобщо дългосрочен резултат от въглеродния диоксид? Какъв?

Мисълта, че такава грандиозна промяна на състава на атмосферата ще остане без ефект, е, меко казано, глупава. Резултатите са буквално хиляди – малки, големи, добри, лоши, повече и по-малко изследвани. Много добре документирани опасни следствия от произведения от човека въглероден диоксид са повишението на температурата на повърхността на планетата (забележимо над естествените ѝ цикли) и повишената киселинност на повърхността на световния океан. Добре документирано положително следствие е повишената зелена маса на Земята.

3. Ако има и отрицателни, и положителни следствия, необходимо ли е да вземем мерки?

Това, което научната общност казва на останалата част от човечеството е: ние, хората, сме причина за гигантска промяна на състоянието на планетата. Дали ще е катастрофална? Не знаем, но е напълно възможно. Трябва ли да вземем мерки да ограничим дейност на човечеството, с потенциално опасен, неконтролируем и трудно предвидим ефект? Много тъп въпрос, честно! Ако видите детето си да бърника по работещ флекс, но то може и да не се пореже много, ще продължите ли спокойно да си пиете кафето?

Какво следва?

Досега човечеството е докарало повишение на температурата от 1 градус и понижение на киселинноста на повърхността на океана от 0.3 рН единици (равностойно на две лъжици оцет в супата ви вместо една). Това е лошо, но все още търпимо. Според прогнозите на специалистите, до края на века вероятно ще докараме още 1 градус нагоре (представете си, че Вие днес сте се събудили с температура 37.6°С и докторът Ви уверява, че утре ще са 38.6°С) и може би с още “1 лъжица” по-кисел океан. Никой не знае колко търпимо ще е това, но не познавам нито един добър учен, който да се отнася към прогнозата с друго освен с тревога.

Ако за нещо Каролев и Ломборг са прави, то е, че Парижкото споразумение не е достатъчно ефективна стратегия за решаване на проблема. То предвижда първо борба със следствията, а после с причината. А дълбоката причина за глобалното затопляне е комбинацията от енергийните нужди на глава от населението и броят на хората на планетата. За да поясня, ето една новина, от която смути дори колегите ми от ВР: автомобилната индустрия подготвя активи за 350,000,000 нови собственици на леки автомобили само в Китай в следващите 20 години. Това са стотици милиони живи хора, чиито родители са ходели пеш, и чиито деца ще пътуват със самолет. И това е естественият ход на нещата. Резултатът ще бъде още много въглероден диоксид. Парижкото споразумение, обаче, ще спечели ценно време на човечеството, с надеждата да измислим по-трайно решение.

Къде е надеждата? Първият проблем е консумацията на енергия. Няма лесен начин човечеството да замести всичката енергия, произведена от фосилни горива, с евтина алтернатива. Биогоривата не са решение; вятърната енергия е недостатъчно ефективна, засега. АЕЦ е добро, но непопулярно решение и изисква разработване на нови технологии за пречистване на отпадъците. Имаме впечатляващ технологичен напредък със слънчевата енергия: поне в Сахара и Аризона, тя вече е не просто алтернатива, а логичен избор. Истинско спасение може да дойде от термоядрения синтез, и надеждата, че първата термоядрена електроцентрала ще заработи в обозримо бъдеще прозира (според личното ми мнение) в Парижкото споразумение.

Втората мълчалива надежда е, че населението на Земята ще спре да се увеличава от само себе си, като резултат от по-доброто образование и стандарт на живот. Тенденция това да се случи наистина има, но дали платото ще бъде на 10 или на 20 милиарда души зависи от политическата воля на света като цяло.

Има ли поводи за оптимизъм?

Парижкото споразумение е голяма стъпка, защото пренасочва огромни инвестиции от откровено безотговорни към (по сегашните стандарти) отговорни източници на енергия. Дори само да успеем да задържим емисиите на въглероден диоксид на сегашното им равнище, вместо стремглавият им растеж от последните 100 години, това вече ще е повод за гордост за човечеството. Нека бъде ясно – именно покачването на нивото на CO2 е нашият грях, и не бива да се вторачваме в следствия като глобалната температура (която ще продължи да се покачва по инерция още дълги години независимо от мерките, които вземем, защото вече белята е сторена).

Инвестициите на ЕС, и особено Германия, в изследванията по термоядрен синтез означават, че все още има кой да слуша тихите трезви гласове. Раждаемостта в Африка и Азия се понижава с бързи темпове. Земята ни изненадва с някои буферни ефекти (например, ледовете на Антрактида отказват да се топят; Световният океан е малко по-добър временен термостат от прогнозираното; зелената маса на Земята се увеличава повече от очакваното), които забавят в не много ясна степен резултатите от глобалното затопляне. Битката не е обречена.

А от нас зависи ли нещо изобщо?

Преди две години имах честта да бъда сред слушателите на доклад на Дейвид МакКей – един от най-забележителните умове, които съм срещал по пътя си, и един от малкото големи учени, които комуникираха успешно със света извън университета. Той почина млад броени месеци по-късно (може би втората причина да пиша този текст). За всеки, който жадува за истина, препоръчвам книгата му.

Според анализа на МакКей, един значителен буфер, с който човечеството все още разполага, е промяна в нашият начин на живот. Сиреч, има голям мегдан ние да решим част от проблема. Нищо сложно не е – трябва да пестим енергия. Да караме велосипеди. Изненадах се колко много би се отразило на цялостната картина, ако населението на Европа изключваше парното в стаите, които не ползва, гасеше лампите и дори компютъра, когато не са нужни. Или избираше разумни стратегии за пътуване. С една дума, ако просто консумираше енергия рационално.

Но за това, друг път.