Ляво-дясно и либерално-консервативно в българската политика

Димчо Нешев 02 август 2025 в 14:27 4138 2
Адвокат Димчо Нешев
Адвокат Димчо Нешев.

В политическата реч днес често се използват понятия като „ляво”, „дясно”, „либерално” и „консервативно”. В медии, партийни платформи и публични дебати тези думи се хвърлят с лекота като етикети, които трябва да подредят сложния политически пейзаж. Но какво реално означават и отразяват ли адекватно съвременната българска политика?

През последните години се наблюдава размиване на икономическите и културно-ценностните позиции на основните партии. Едни поддържат пазарните реформи, но застъпват традиционни ценности. Други защитават индивидуалните права и либералната демокрация, но предлагат по-лява социална политика. Същевременно избирателите често остават объркани: кое е „ляво” – по-ниските данъци или подкрепата за правата на работниците? А кое е „либерално” – еврозоната или еднополовите бракове?

Двете основни оси на политическото разделение – ляво-дясно (икономическа) и либерално-консервативно (ценностна) функционират (и се преплитат) в съвременния български политически живот по всевъзможни начини. Традиционните категории често не съвпадат с реалната партийна политика и става все по-трудно да се определи кой къде стои в политическото пространство.

Политическите етикети често се използват автоматично и създават заблудата, че сякаш всички разбират еднозначно какво означава „ляво”, „дясно”, „либерално” или „консервативно”. Но в действителност тези понятия имат различна тежест и произход и често обозначават различни измерения на политиката: едни – икономически, други – културни и морални.

Разделението на ляво и дясно възниква още след Френската революция (1799 г.), когато поддръжниците на монархията сядат вдясно в парламента, а революционерите – вляво. Оттогава термините добиват по-широко съдържание, свързано основно с икономическата политика и се отнася до начина, по който политическите субекти гледат на ролята на държавата в икономиката.

Лявото традиционно се асоциира с идеите за икономическа справедливост, солидарност, социална защита, регулации и по-силна роля на държавата в преразпределението на ресурси. Това включва прогресивно данъчно облагане, държавни инвестиции в образование, здравеопазване, социална защита, защита на работниците, синдикатите и уязвимите групи.

Дясното от своя страна акцентира върху индивидуалната отговорност, свободния пазар и ограничената държавна намеса. Основните му принципи включват ниски данъци и насърчаване на предприемачеството, „по-малко” държава – минимална бюрокрация и дерегулация, икономически либерализъм и вяра в конкуренцията и в частната инициатива като двигател на прогреса.

Днес обаче български партии не заемат крайни позиции, а се позиционират в центъра или балансират между двата полюса и често липсва ясно разграничение между ляво и дясно, особено в програмите на партиите, където икономическата ориентация често се заменя с популизъм.

Докато ляво и дясно обикновено се отнасят до икономическата политика, либерално и консервативно описват отношението на даден политически субект към културни, морални и обществени въпроси.

Либералното мислене залага на защита на индивидуалните права и свободи, плурализма, светски модел на държавата, подкрепа за равенство между половете, расова и културна толерантност, прогресивни позиции по въпроси като ЛГБТ права, аборти, миграция и дигитални свободи.

Консервативното мислене се основава на защита на традиционните семейни и религиозни ценности, скептицизъм към социалните експерименти, социалното инженерство и културни иновации, патриотизъм, национална идентичност, културна приемственост, рестриктивни позиции по теми като миграция, сексуално образование и джендър политики.

Консерватизмът не означава непременно авторитаризъм, както и либерализмът не означава анархия. Между тях има множество нюанси, които в българската политическа система често се изкривяват.

Класическото разделение на политиката само по оста ляво-дясно днес вече не е достатъчно, за да опише реалността. Все по-често анализатори и избиратели разглеждат политическите позиции като двуизмерна координатна система с икономическа и културно-ценностна ос. Това дава по-прецизна представа за това къде се намира дадена партия или политическа фигура.

Политическите позиции често комбинират елементи от двете оси по нестандартен начин: либералната десница (ПП и ДБ) макар и икономически дясна (пазарно ориентирана), често е културно либерална (за права на малцинства и свободен избор); консервативната десница понякога комбинира дясна икономика и традиционни ценности (ГЕРБ); либералната левица съчетава социална икономическа политика с културен либерализъм (в България това е почти празно поле, посещавано рядко от някои маргинални зелени и леви формации), а консервативна левица обединява държавната икономика с традиционализма (БСП).

Тази координатна система позволява да разберем защо партии с противоположни икономически виждания могат да гласуват заедно по „морални” теми, и обратно. Например БСП защитава социалната държава, но гласува против законодателство в подкрепа на ЛГБТ, „Възраждане” говори за държавен контрол върху ресурсите (ляво), но е твърдо консервативна по отношение на културните въпроси, а ПП–ДБ отстояват свободния пазар и антикорупционните реформи, но са либерални по отношение на личните свободи и правата на малцинствата.

В България това кръстосване често води до объркване у избирателите, които търсят „ясна посока”. Истината е, че съвременната политика не се движи по една права линия, а в множество посоки едновременно. Това поставя въпроса: къде на тази карта се намират българските партии днес?

„Граждани за европейско развитие на България” (ГЕРБ) е дясноцентристка, умерено консервативна партия, ориентирана към управление, стабилност и интеграция в ЕС. Партията залага на технократски и управленски образ, комбиниран с лидерски стил и контролирана популистка реторика, особено чрез фигурата на Бойко Борисов. В практиката си ГЕРБ балансира между проевропейска реторика и вътрешнополитически прагматизъм, често играейки ролята на системен център в българската политика, но без ясно идейно ядро. Икономически е ясно дясна, с акцент върху подкрепа за пазарната икономика и ниски данъци, ориентация към бизнес интереси и инфраструктурни проекти, ограничена социална политика (предимно под натиск или заради електорални съображения). Ценностно е умерено консервативна, с тенденции към традиционализъм по социални и културни теми, национално-патриотична реторика в умерена форма, опортюнистично балансиране спрямо либерални теми (напр. по отношение на джендър и ЛГБТ) – по-скоро неутрални или избягвани.

„Продължаваме промяната” (ПП) е позиционирана в център-дясно умерено либерална технократска проевропейска партия, с акцент върху реформи, модернизация и евроатлантическа интеграция. Въпреки че се позиционира като антисистемна по реторика (особено срещу корупцията), в реалната политика се стреми към институционално вграждане и международно признание. Икономически е център-дясно, с подчертани елементи на подкрепа за предприемачество, иновации и дигитализация, ориентация към малкия и средния бизнес, стремеж към фискална отговорност и контрол над публичните финанси, но с готовност за умерени социални политики (напр. увеличаване на пенсии, социални помощи, детски градини, образование). Ценностно е умерено либерална, с фокус върху върховенство на правото и институционални реформи, прозрачност, антикорупция, умерено либерални позиции по социални теми (ЛГБТ, зелена политика, равенство), проевропейска и прозападна външнополитическа ориентация.

„Демократична България” (ДБ) е дясно-центристка, ясно либерална коалиция, ориентирана към градските, образовани и проевропейски хора. Залага на реформи, прозрачност и институционализъм, с идеологически последователна линия, която я отличава от по-прагматични формации като ГЕРБ или ПП. ДБ е най-последователно либералната формация в българския парламент по културни и граждански въпроси. Икономически се позиционира в център-дясно, с елементи на пазарен либерализъм, подкрепа за малкия и средния бизнес, фокус върху иновации, дигитализация и предприемачество, ограничена роля на държавата в икономиката. Ценностно ясно либерална, с акцент върху граждански права, съдебна реформа, върховенство на правото, подкрепа за ЛГБТ права, зелени политики и социално равенство, проевропейски и прозападни позиции, културен либерализъм.

„Възраждане” е типична ляво-консервативна и националпопулистка партия, със силно изразена антисистемна и евроскептична платформа. Комбинира икономически и социален патос с културен и геополитически консерватизъм. Икономическата ѝ реторика е по-скоро лява, въпреки националистическия облик: антиглобализъм, евроскептицизъм, държавен контрол върху стратегически сектори и въобще за силна роля на държавата в икономиката, протекционизъм, социална държава, критика към външни икономически интереси и неолиберализма. Ценностно тя е силно консервативна, с акцент върху традиционното семейство и православието, анти-ЛГБТ и антиджендър реторика, патриотизъм и етноцентризъм, антиимиграционни позиции, антиевропеизъм и проруска ориентация. Описаната комбинация е типична за новите „национално-социални” движения в Източна Европа.

„Българска социалистическа партия” (БСП) е традиционната лява партия в България, но днес има разнопосочно и донякъде противоречиво позициониране с нарастващ популизъм и често противоречива идеологическа линия. Партията е наследник на БКП, но се намира в идейна криза колебаейки се между социалдемократически модел и националконсервативен уклон (особено под ръководството на Корнелия Нинова). В съвременния политически спектър БСП често губи позиции както вляво (от ПП или нови формации), така и в патриотично-консервативния сектор (от „Възраждане”) и се стреми да балансира между електорална традиция и нова реторика. Икономически е по-скоро лява, макар и не особено последователно: залага на подкрепа за по-голяма роля на държавата в икономиката, социални разходи, защита на трудови и пенсионни права, реторика срещу икономическите неравенства и приватизацията, но с прояви на популизъм и отстъпление от класическата социалдемокрация. Ценностно е консервативна, особено по социални и културни теми: традиционализъм по отношение на семейството, религията и националната идентичност, изразен евроскептицизъм и реторика срещу „джендър идеологията” и ЛГБТ права, сближаване с патриотични и проруско ориентирани гласове.

„Движение за права и свободи” (ДПС) продължи да бъде етническа партия с нееднозначен идеологически профил, но след овладяването му от Делян Пеевски придоби отчетливо прагматичен и олигархичен характер, като идеологическите ѝ послания са до голяма степен функционални спрямо политическата среда. Икономическата ориентация на партията е ясно дясна, с подчертана ориентация към бизнес интереси и икономически елити, поддръжка на частната инициатива и дерегулация, защита на корпоративен капитал и икономическа интеграция с властта. Ценностно е умерено консервативна, с елементи на културен традиционализъм (особено в етнорелигиозен контекст), институционален либерализъм (реторично застъпване за права и свободи), но в практиката – приоритет върху властови стабилност и контрол. Партията функционира като властова машина, а не като идеологическа формация. Основният ѝ фокус е върху запазване на влияние, достъп до институции и контрол върху ключови сектори, включително чрез умела парламентарна тактика и балансиране между големите играчи (ГЕРБ, ПП-ДБ и др.). Идеологическата реторика е минимална и подчинена на политическия интерес и затова партията трудно се вмества устойчиво в класическия ляво↔дясно / либерално↔консервативен спектър.

„Има такъв народ” (ИТН) е партия със сравнително неясно и подвижно идеологическо позициониране, но би могла да бъде определена като силно популистки център-дясно с умерен консервативен уклон. Икономическата им позиция е непоследователна, с леки десни уклони, поради подкрепа за свободния пазар и частната инициатива и понякога дясна реторика (намаляване на държавната тежест), но също и резервираност към социална държавност, популистка реторика по социални теми, без системна лява политика. Ценностно е по-скоро умерено консервативна, с елементи на патриотична и традиционалистка реторика, скептицизъм към либерални културни политики (особено ЛГБТ и джендър), близост до консервативни ценности, но без идеологическа дълбочина. Партията залага повече на персонален лидерски модел (Слави Трифонов) и антисистемен тон, отколкото на трайни политически принципи. В съвременния спектър на българската политика ИТН често играе ролята на плаващ коректив, привличайки протестен вот с променлива парламентарна тактика.

„Величие” е ляво-консервативна, националистическа партия, със силно изразена популистка и евроскептична реторика. Икономически е по-скоро лява с акценти върху икономически протекционизъм, държавна намеса, защита на националните ресурси и обещания за социална справедливост и скептицизъм към чужди инвестиции и глобализирана икономика. Културно е силно консервативна, с акцент върху национализъм и патриотизъм, традиционни семейни и културни ценности, анти-ЛГБТ реторика, антиимиграционни позиции, антисистемен и често антизападен тон. Тя заема пространство, което е подобно на това на „Възраждане”, но е с още по-остър акцент върху „възстановяване на величието” на българската нация.

„Морал, едниство, чест” (МЕЧ) е популистка ляво-консервативна партия с религиозно-патриотичен облик, съчетаваща социално говорене с традиционализъм и етнокултурна идентичност. Икономически е неясно позиционирана, но е по-скоро лява, с акцент върху социална справедливост, подкрепа за обикновения човек, защита на уязвими групи, критика към глобалния капитализъм и склонност към държавна намеса и хуманитарна реторика. Ценностно е консервативна, с идеологически акцент върху традиционното семейство, християнските и православните ценности, националната идентичност и патриотизма и културния морализъм. Идеологически заема сходна позиция с партии като „Възраждане” и „Величие”, но с повече акцент върху мир и духовност, отколкото върху геополитическа агресия.

Българската партийна карта изглежда фрагментирана и объркана, като някои формации смесват позиции от напълно различни идеологически полета. Избирателят често няма пред себе си последователна идеологическа алтернатива, а по-скоро смесица от противоположни сигнали, зависещи от контекста, изборния цикъл и обществените емоции.

За голяма част от българските избиратели понятията ляво, дясно, либерално и консервативно звучат познато, но в действителност будят неувереност, а често – и откровено объркване. Това объркване не е случайно и се дължи на няколко дълбоки причини, както в историята на българския преход, така и в начина, по който функционира българската политическа система.

След 1989 г. политическият живот в България беше белязан от антикомунистическото противопоставяне, в което „лявото” автоматично се приравняваше с наследството на БКП, а „дясното” – с демокрацията и реформите. Така идеологическите категории бяха подменени от морални оценки като лявото беше приравнено на лошо и ретроградно, а дясното – на модерно и европейско. Това изкривяване продължи с години, като икономическите политики рядко съответстваха на партийните етикети.

Много партии в България сменят реториката си според моментната изгода, а не според последователна идеологическа платформа. Леви партии понякога прилагат дясна икономическа политика (БСП и плоският данък), десни партии говорят за държавна намеса, когато става дума за „национален интерес” (ДПС и държавните магазини, ГЕРБ и регулацията на цените и др.), а либерални формации се съгласяват с консервативни коалиции заради прагматични съображения (ПП-ДБ и т.нар. „Сглобка”). Резултатът от всичко това е, че избирателите все по-често гласуват „против” някого, а не „за” конкретна идеология.

Политиката в България до голяма степен е лидерски центрирана, а не идейно структурирана. Партиите основно се свързват със своите водачи (Борисов, Петков и Василев, Пеевски, Костадинов, Тифонов), а не с конкретни програмни документи. Това размива идеологическата идентичност и хората гласуват за „лицето”, а не за политическата философия зад него. А лидерите често променят посланията си според публиката, без обяснение.

Медиите често използват идеологическите термини без нужната прецизност и наричат „ляв” всеки, който подкрепя ЛГБТ правата, дори и да е икономически десен, всеки, който критикува ЕС, е определян като „националист”, независимо от реалната му политика, а популизмът и радикалните послания се третират като отделна категория, но те често са смесица от консерватизъм, икономически етатизъм и антилиберализъм.

Размиването на идеологическите граници не е само български феномен. По целия свят леви партии приемат неолиберални икономически политики, десни партии залагат на социален популизъм, а културната либерализация се сблъсква с вълна на традиционализъм.
В България липсва широк обществен дебат по тези процеси. Така вместо информиран избор, избирателите често разчитат на усещания, лични антипатии или инерция.

Объркването е следствие както на травмите на прехода, така и на съвременната политическа култура, която избягва ясно позициониране, предпочита общи послания (често представляващи откровени общи приказки) и залага на краткосрочен електорален ефект.

След всичко казано дотук (размити граници, объркани послания, опортюнизъм и идеологическа непоследователност) изглежда логично да се запитаме: има ли изобщо смисъл да използваме понятията „ляво”, „дясно”, „либерално” и „консервативно” в днешната българска политика? Или те са се превърнали в кухи термини без реално значение?

Отговорът не е еднозначен.

От една страна тези понятия осигуряват ориентир (макар и несъвършен) и идеологически компас, който помага на избирателите да се ориентират в многолюдната и често объркваща политическа среда; позволяват да сравняваме партиите не само вътрешно, но и в международен контекст; разкриват скрити разлики, тъй като дори когато партии имат сходни икономически позиции, културните им разбирания могат да са радикално различни; и не на последно място позволяват търсене на последователност и (поне на теория) можем да държим партиите отговорни, когато заявените позиции противоречат на реалната им политика.

От друга страна обаче тези термини са вече доста изпразнени от съдържание и много партии използват идеологическия език ритуално, без реално да следват последователна политика; заместени са от популизъм и изборите често се печелят не с идеи, а с послания, насочени към емоциите и страховете на хората; все повече партии заемат „смесени” позиции: лява икономика, съчетана с десен консерватизъм или дясна икономика, съчетана с културен либерализъм. Не е без значение и фактът, че глобалната политика се поляризира не само около икономиката и морала, а и около въпроси като климат, технологии, идентичност и геополитика, които често не се вписват в старите категории.

Мисля че решението на дилемата е вместо да изоставим термините напълно, да започнем да ги използваме по-внимателно и по-конкретно. Вместо да казваме, че една партия е „лява”, можем да уточняваме, че е икономически лява, но културно консервативна, че е социално чувствителна, но с прозападна ориентация или че е пазарно ориентирана, но с недоверие към либералните ценности. Подобен език би направил политическия дебат по-честен, по-ясен и по-информиран, а не замъглен от клишета и заклинания.

Идеологиите не са изчезнали, но вече не се вписват удобно в традиционните схеми. Те съществуват, но са фрагментирани, трансформирани и често преплетени. Политическите етикети, които някога са разделяли обществата на „ляво” и „дясно”, „либерално” и „консервативно”, днес звучат все по-неясно, особено в българския контекст. Това объркване не е просто резултат от комуникационни грешки, а отразява реална липса на ясни и устойчиви идеологически идентичности.
Отказът от идеологии обаче не води до повече яснота. Без последователни идеи, политиката се превръща в състезание по имидж, страхове и краткосрочни ползи. Избирателят остава без ориентир, а общественият дебат – без дълбочина. Затова имаме нужда не от нови етикети, а от смислено съдържание зад съществуващите традиционни понятия. Имаме нужда да разбираме дали една политика е лява или дясна, либерална или консервативна, не заради декларациите на партиите, а заради това, което реално предлагат и отстояват.

Виж още за:
    Най-важното
    Всички новини
    Най-четени Най-нови
    За писането на коментар е необходима регистрация.
    Моля, регистрирайте се от TУК!
    Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!

    23465

    2

    мнение от IP

    02.08 2025 в 22:17

    Тюрлюгювеча, с който авторът иска да класифицира идеологически партиите е безсмислен. Партиите се делят на клептократи и идеалисти. На популисти и демократи, като за всяка гласуват хора със смесени разбирания за икономика и ценности. А 70% не гласуват, което превръща партиите в секти. А както знаем, колкото секти, толкова идеологии.

    17969

    1

    Nick F

    02.08 2025 в 15:27

    Да наречеш клептократите герб "дясноцентристка, умерено консервативна партия" е липса на елементарни анализаторски способности и затваряне на очите.