Кандидатът е добър, вервайте ми!
Кое назначение е по-добро - онова, което е наложено на тъмно или онова, което е прокарано еднолично? Този унизителен избор стои пред България от поне 10 години. Той напомня за себе си при всяка скандална кандидатура от типа на последната - тази на съдия Веселина Тенева за главен инспектор на Инспектората на Висшия съдебен съвет /ИВСС/.
През миналата седмица Тенева се оказа в центъра на цели три неприлични факта: че има по-голямо имущество от това, което легално е могла да придобие, че въпреки това е кандидат за високия пост на главен съдебен инспектор и че дори е единствен кандидат за въпросния пост. Основното обаче се оказа нещо четвърто - че въпреки трите необясними факта (а може би тъкмо заради тях), дори не е известно кой точно е предложил съдия Тенева за шеф на съдебния инспекторат.
Подобно беше назначението на Делян Пеевски за шеф на ДАНС - непрозрачно действие, издигащо нагоре човек с необясними петна в биографията, представяйки го като единствено достоен за поста.
През август пък по подобен начин беше избран шефът на горското стопанство на Царево Петко Арнаудов - човек, замесен в незаконното строителство в района, но назначен за началник без конкурс и без алтернативна кандидатура.
Анти-кадрова политика
Това не е кадрова политика, а пълното й отрицание. В нея няма нито предвидимост, нито прозрачност, нито конкурентност, нито загриженост за обществения имидж на кандидата и за въздействието, което неговият избор ще окаже на публичната среда. Този проблем е поне на десет години обаче, той не датира от днес и не започва с днешната версия на БСП и ДПС.
В предишния кабинет например липсата на прозрачност в кадровата политика парадоксално се изразяваше в ексцес на прозрачност. Тогава премиерът Борисов най-подробно информираше гражданите за това как е срещнал една жена на бензиностанция извън София и е привидял в нея най-талантливия министър на здравеопазването, който българският народ заслужава. И такъв беше случаят с поне половината министри.
За разлика от днешното правителство Бойко Борисов декларативно подчертаваше всеки елемент на кадровия подбор: кой е предложил кандидата (Борисов), кой е осигурил необходимите гласове за кандидата (пак Борисов), с какъв аргумент е извършено назначението (с личната преценка на Борисов). Сред назначените на най-високи постове тогава имаше твърде малко хора, издигнати без обяснение. Но дали това направи българската публична среда по-прозрачна, а назначенията - по-легитимни? Не, напротив.
Декларативните разяснения на премиера за това как той еднолично взима решенията представляваха същия присмех над изискванията за прозрачност, какъвто демонстрират днес Станишев и Местан с отказа си да коментират назначенията. И двете правителства обаче следват стъпките на един друг премиер - Сакскобургготски. Именно той беше първият политик на българската сцена, който успя да съвмести несъвместимото - да оставя впечатлението, че еднолично взима кадровите решения и да уверява аудиторията, че трябва да му има доверие, вместо да изисква информация.