Г-жо Фон дер Лайен, вижте и другото лице на моята родина! Отворено писмо на бг професор до новия председател на ЕК

Отворено писмо до избраната за председател на Европейската комисия Урсула фон дер Лайен написа български професор ден след посещението ѝ в България за среща с премиера Бойко Борисов. В него професорът по философия Добрин Тодоров пише, че е посрещнал с недоумение твърдението ѝ, че българската държава полага големи усилия за инвестиции в младите хора, иновациите и научно-изследователската и развойната дейност. В писмото си апелира Фон дер Лайен да види и "другото лице на моята родина", за което той разказва.

Публикуваме пълния текст на отвореното писмо на проф. Тодоров.

Уважаема г-жо Фон дер Лайен,

От медиите научих за Вашето първо посещение в нашата страна. Бях впечатлен от демонстрацията на приятелски отношения с министър-председателя на Р България г-н Борисов, която тълкувам като приятелски жест към всички български граждани.

С интерес се запознах с констатациите, които направихте за състоянието на българската държава и особено на обобщаващата Ви оценка за нея, че България е „просперираща държава, готова за бъдещето”. Основанията, които посочихте за направата на подобен извод – инвестиции в сферата на образованието под формата на увеличаване възнагражденията на учителите, впечатляващ икономически ръст, постижения в областта на заетостта и бюджетен излишък, са коректни.

Същевременно обаче посрещнах с недоумение някои от твърденията Ви, например че българската държава полага големи усилия за инвестиции в младите хора, иновациите и научно-изследователската и развойната дейност. Като имам предвид декларираната от Вас цел за това свое посещение – да се запознаете с очакванията и да чуете приоритетите за развитието на страната в ЕС, бих желал да споделя с Вас някои мои наблюдения в качеството ми на гражданин, чрез които да видите и другото лице на моята родина. Смятам, че ако имате предвид само предоставяната от официалните български власти информация за състоянието на страната, е много вероятно да изпаднете в заблуждение.

През последните десетилетия у нас действително бяха постигнати редица успехи във вътрешната и международната политика, за които многократно се е говорило, например членството в ЕС и НАТО. Напоследък има добри резултати в областта на икономиката: благодарение на благоприятната световна конюнктура и собствените усилия на родния бизнес тя бележи приличен ръст през последните години, безработицата спада, средните доходи се повишават, спестяванията нарастват, потреблението се увеличава. И тук обаче не всичко е розово: налице са големи междуфирмени задължения, намаляват инвестициите, зад граница се изнася значителен по количество капитал, поддържат се явни или скрити монополи и картели, и пр. Видими са подобренията на публичната инфраструктура – довършени или новопостроени са няколко магистрали, интензивно се строи софийското метро, купуват се модерни превозни средства на градския транспорт, бяха построени или ремонтирани спортни зали и съоръжения, санирани са немалко жилища и сгради на различни институции, благоустроени бяха паркове и градини, създадени са екологични сметища, ремонтира се водопроводната и канализационна мрежа и т.н. Тези придобивки реално повишават удобството в живота на редовия български гражданин. Заслугите за тях са предимно на европейските данъкоплатци, както и на усилията на българите, използвали техните пари за подобряване на материалната среда, в която живеят.

Същевременно обаче съвременното българско общество се намира в остра криза, която продължава да се задълбочава. То е в процес на разпад, с ясна тенденция към атомизация. Състои се от множество малки групи, формирани на различна основа: семейно-родова, приятелска, колегиална, по интереси (икономически, екологически, местни, културни) и пр. Отслабва здравината на връзките между индивидите и общностите. Интересът към социално-политическия живот в страната отчетливо намалява. Само за 1/3 (34.7%) от българите политиката е важна. (Тези и следващите данни са от последното издание на „Европейско изследване на ценностите“ – 2018.) Почти половината от имащите право на глас граждани системно не участват в различните по вид избори, тъй като не виждат смисъл в подобно начинание. В тези условия е все по-трудно да се провеждат инициативи в името на общонационални каузи. Личният и групов интерес тържествуват над обществения, който изглежда все по-неясен.

В отношенията между днешните българи доминира недоверието, като под 1/5 (18%) от тях смятат, че на повечето хора може да се има доверие, а според останалите 4/5 с тях трябва много да се внимава. Това недоверие намира израз както в обикновена мнителност или отказ от елементарна човешка подкрепа, така и в лесно отключвана агресия. Доверието в основните държавни власти от години е на твърде ниски нива: съдебна (15.2%), законодателна (16.1%), изпълнителна (21.6%). Не по-добро е положението с ключовите системи от социалната област: публична администрация (22%), здравеопазване (22.8%), система за социално осигуряване (24.5%), полиция (35.8%). Най-ниско е доверието в политическите партии (13.8%), като липсата му дава отговор на въпроса защо днешните българи гледат с подозрение на всяко тяхно начинание.

Не е чудно, че в тези условия най-важните социални проблеми остават дълго пренебрегвани. Те се възпроизвеждат от десетилетия, като отлагането на тяхното решаване ги прави още по-трудни, а в перспектива вещае големи заплахи както за страната като цяло, така и за отделните граждани.

Най-сериозните и видими с просто око основания за безпокойство за бъдещето на страната са:

1) демографската криза и свързаните с нея обезлюдяване и запустяване на цели райони, както и драматичният недостиг на работна ръка;

2) отчетливото усещане, че държавата е неспособна да поддържа елементарен публичен ред – опитът сочи, че битовата престъпност е вън от контрол; престъпници бягат необезпокоявани от затворите; граничните власти пропускат без контрол влизащи в страната пътници; информационните системи на основни държавни институции – Търговският регистър и Националната агенция за приходите, са пробити и др.;

3) торпилирането на демокрацията посредством легитимацията на трайната практика на купуването на гласове по време на избори;

4) безпринципното съюзяване на политически субекти за формиране на общо управление, което не позволява да се води еднопосочна, последователна и целенасочена политика, а да се предприемат само хаотични и лишени от цялостна стратегия отделни начинания;

5) квотното разпределение на властовите ресурси и парцелиране на секторите в държавата, в резултат от което тя се феодализира, без възможност за съгласувани действия от различните звена на държавната администрация;

6) липсата на воля за реформиране на публичния сектор, в резултат на което нараства неговата неефективност, подпомагана и от драстичното разширяване на назначенията по партийна, роднинска, приятелска и бизнес линия, водещи до разпространението на масов клиентелизъм и корупция в държавните институции, които не са атакувани вследствие провала на същинската съдебна реформа;

7) отсъствието на воля за модернизация на държавната администрация, така че тя да служи на гражданите, а не на себе си и на своите политически покровители;

8) поддържането на безконтролни държавни органи, неподвластни на Парламента, например службите за сигурност и прокуратурата;

9) обвързването на управлението с интересите на определени икономически структури и попадането им в зависимост от олигархията, чрез толериране на „обръчите от фирми“ около управляващите партии;

10) безсмисленото изземване на ресурс от стопанските субекти и гражданите, който се харчи непрозрачно в партиен, личен и групов интерес;

11) прилагането на „различни схеми“ за усвояване на българските и „европейските“ пари, така че злоупотребите със средства на данъкоплатците от страната да са максимално улеснени;

12) безотговорното бездействие пред унищожаването на природата от близки до властта лица и групи;

13) съзнателното поставяне на страната в енергийна, стопанска и в крайна сметка политическа зависимост от Русия, чрез което фактически се насърчават усилията ѝ за превръщане в неин „Троянски кон“ в ЕС и НАТО;

14) отровената публичност и изчезването на медийната свобода с установяване почти пълен монопол на казионните медии;

15) спадането качеството на образованието и сривът на здравеопазването заради огромните диспропорции и дефицити в тези сфери.

След посочване на по-ярките недъзи на държавното управление, искам да посоча основната цел, към която според мен следва да се стреми българското общество през идните десетилетия, като се надявам на подкрепата на ЕС за нейното постигане. Тя не може да бъде друга освен максимално високото качество на живот на българските граждани. За нейното постигане е нужно да бъдат предприети няколко задължителни действия:

1) даване на нов импулс на политиката за модернизиране на страната, която бе изоставена от последните няколко правителства;

2) продължаване, задълбочаване и довършване на замразените в началото на десетилетието социални реформи, чрез пристъпване към втората фаза в тях – поставяне на публичната сфера върху конкурентна основа;

3) изграждане на нов тип управление: открито и прозрачно, ефективно, редовно отчитащо се пред обществото за свършеното, което търси активно участие на гражданите във формиране на държавната политика;

4) създаване на компетентна, некорумпирана и отзивчива към гражданите администрация, която подлежи на постоянен контрол от тяхна страна;

5) осигуряване на достъпни и качествени образователни и медицински услуги, позволяващи подобряване здравния и образователния статус на гражданите;

6) активно противодействие на всички актове за унищожаване или увреждане на околната среда и предприемане на стъпки за нейното възстановяване;

7) постигане на реална интеграция на съвременна България в семейството на развитите европейски държави и превръщането ѝ в стабилен, уважаван и предвидим член на ЕС и НАТО.

За постигане на така посочената цел българското общество и държава се нуждаят от подкрепата на нашите приятели от ЕС. Тя не следва да се изразява само в куртоазно потупване по рамото и предоставяне на финансови средства, които управляващите в момента държавата да харчат както намерят за добре. Българските граждани се нуждаят от конструктивна критика, категорично предявявани изисквания и ефективен контрол върху изпълнението на поетите на държавно ниво ангажименти, а също и при изразходването на европейското финансиране. Ние имаме да свършим още много работа, за да спечелим трайно доверието на гражданите на ЕС от останалите страни-членки.

Пожелаван успех във Вашата трудна и високоотговорна работа. Знайте, че можете да разчитате на моята и на мнозинството от сънародниците ми подкрепа за успешната реализация на европейския проект, който ще направи живота на всички ни по-добър.

С уважение,

проф. Добрин Тодоров, преподавател по философия