Европа е в културна война с Америка на Тръмп и не трябва да се страхува да се бори

Европейските лидери се мъчат да определят какво се случва с трансатлантическите отношения, откакто Доналд Тръмп се завърна в Белия дом. Става ли въпрос предимно за търговия и за извличане на ползи от страна на администрацията чрез митата? Става ли въпрос главно за разходите за отбрана и разпределението на тежестта в НАТО, вечен дебат, изострен от обръщането на Вашингтон към Азия? Или и за двете?

Да разглеждаме отношенията само през призмата на сигурността или икономиката означава да не виждаме гората заради дърветата. Това, което се случва, е по-голямо, по-сериозно и не се отнася само до политиката. Това е културна война, в която са заложени ценностите и идентичността на Европа.

Тази културна война се води на две нива.

Първо, и това вече не е спорно, Америка на Тръмп се стреми да промени идеологическия център на европейската политика. Тя подкрепя съмишленици в целия ЕС и преобразува дебата за значението на „Запада“, свободата и демокрацията. Речта на вицепрезидента Дж. Д. Ванс в Мюнхен през февруари беше най-шумното доказателство досега.

Второто ниво е по-дълбоко и по-фино, но европейците все повече го осъзнават. Американската администрация представя Европа като зависима, наивна и стратегически незряла. Спорът за митата, срещата на върха на НАТО, мирните преговори за Украйна – всички тези събития се превърнаха в моменти на унижение за Европа. А унижението никога не се отнася само до политиката; то засяга идентичността и в крайна сметка културата. Става въпрос за това дали европейците се възприемат като автономни и уверени, или приемат ролята на подчинени, дори васали.

Двете нива се подсилват взаимно. Битката за идеологията и ценностите подхранва по-дълбоката борба за идентичност и автономност: с националните лидери, погълнати от вътрешни раздори – а някои от тях и с шапки с надпис „Trump“ – Европа става все по-малко способна да се еманципира или да се противопостави на пренебрежителното отношение на Тръмп. И обратно, борбата за идентичност оформя идеологическия фронт: когато Европа изглежда малка в отношенията си с Америка, тръмпистите могат да претендират не само за материална, но и за морална превъзходство в ръководенето на тяхната версия на Запада.

Тръмп може да води тази война, защото европейците му позволяват. Той и неговите последователи експлоатират пропуските в общественото мнение в държавите-членки, които са поляризирани по отношение на това как хората възприемат ЕС и където големи части от обществото симпатизират на стила на "Маke America Great Again". Те експлоатират колебанията в националните столици и в Брюксел, където лидерите се страхуват от митата, изтеглянето на войски или отменените енергийни проекти. И те могат да разчитат на своите съюзници в Европа – Орбан, Мелони, Навроцки – да задълбочат разделенията и да саботират колективната решителност. Междувременно партиите, които би трябвало да защитават либералните ценности, твърде често се отклоняват „малко надясно“ в лъжливата надежда да умилостивят избирателите.

Парадоксът е, че Европа има силни карти, с които да играе. Скорошният European Sentiment Compass 2025 показва, че проевропейските настроения са се засилили през последните години, повлияни от пандемията и войната в Украйна. Доверието в ЕС е най-високо от 2007 г. насам. В почти всички държави членки мнозинството се чувства привързано към Европа, идентифицира се като граждани на ЕС и е оптимистично за бъдещето на блока. Все повече хора виждат Европа не само като икономически проект, но и като общност от ценности, сигурност и обща съдба.

Това дава тласък на лидерите, но само ако излязат от зоната си на комфорт. Твърде много от тях все още изглеждат да мечтаят за „нормални“ трансатлантически отношения, след като Тръмп си тръгне. Но както наскоро отбеляза Сабине Вейанд, главен търговски представител на ЕС: „носталгията не е стратегия“. Лидерите трябва да инвестират в автономността на Европа, да създават партньорства извън САЩ и да защитават политиките – от цифровото регулиране до споразуменията за свободна търговия – като израз на европейските ценности.

Но може би най-трудният урок за европейските лидери е, че за да поемат контрола над собствената си история, ще трябва да рискуват да загубят част от трансатлантическите удобства на Европа. В годишната си реч Урсула фон дер Лайен започна смело, като заяви, че „Европа е в борба“, но след това не спомена нито веднъж Тръмп или културата. Необходим беше евродепутат, за да посочи, че Европа е изправена пред културна война, която не се води само от изток.

Това не означава, че Европа трябва да провокира Тръмп при всяка възможност. Понякога е необходимо да се печели време – за да се запази ангажираността на американските войски в европейската отбрана и подкрепата за Украйна или за да се избегне пълномащабна тарифна война, която би могла да опустоши икономиката на ЕС и да разцепи съюза, докато войната на Русия продължава. Но тези споразумения имат смисъл само ако европейските лидери ги третират като временни мерки, докато Европа удвоява усилията си за автономност. Наивното желание за безболезнено връщане към статуквото е истинското упойващо средство.

Независимо дали е умишлено или не – а ние вярваме, че е умишлено, с цел да се затвърди Make America Great у дома – културната война на Тръмп предлага на европейците компас. Лидерите на политическите партии, националните правителства и институциите на ЕС не могат да си позволят да търсят кратки пътища. „Това е култура, глупако!“ трябва да бъде първата им мисъл, когато решават как да отговорят на следващата провокация на Тръмп. Нещо повече, това трябва да се отрази и на начина, по който оформят следващия бюджет на ЕС и на следващите си предизборни стратегии. Залогът е не по-малко от определянето на смисъла на Европа – и на Запада – за десетилетия напред.

*Андре Уилкенс е директор на Европейската културна фондация (ECF). Павел Зерка е старши политически сътрудник в Европейския съвет за външни отношения (ECFR).

Следете новините ни в GoogleNews