Децата и обществото не принадлежат на МОН

На 29 юни приключи общественото обсъждане на Закона за изменение и допълнение на Закона за предучилищното и училищното образование, което събра безпрецедентните 869 становища – повечето критични.

И първото, което искам да кажа, е едно огромно БЛАГОДАРЯ на всички граждани, експерти и организации, които не запазиха възмущението за себе си и за масата с приятели, а обсъждаха, коментираха, подаваха официални възражения. Така не само принудиха Министерството на образованието и науката най-малкото да ги изчете, но заявиха изключително силно и категорично, че образованието е работа на всички ни – просто защото последствията от него съвсем пряко засягат всички ни. И че децата и бъдещето на обществото не принадлежат на МОН, та да се разпорежда с тях, както реши.

От подадените възражения имаше и съвсем реален ефект. Ревизирано беше – поне отчасти – скандалното предложение родителите да бъдат изключени от решението за формата на обучение на деца със СОП. Отпадна задължението за подписване на споразумение между родителите и училището, също както и текстът, дефиниращ учебниците като „делима съвкупност от теми“. Прецизирани бяха някои формулировки.

За съжаление, това е крайно недостатъчно и много от големите проблеми си останаха. Законопроектът продължава да е пълен със спорни, потенциално опасни предложения без сериозен предварителен анализ и оценка на въздействието.

Все още имаме:

* Увеличаване на санкциите и разширяване на забраните за ученици, въпреки че доказано не работят – ако говорим за устойчиво възпитание и изграждане на личности. Наказанията не просто не работят: те отблъскват детето, изолират го от училищната общност и в крайна сметка от обществото. Много деца бездруго се чувстват нечути, невидяни; не усещат здрава връзка с възрастните около себе си – и у дома, и в училище, където прекарват огромната част от времето си. Това не е въпрос на лично мнение, а чисто и просто наука. Възпитанието не става с наказания и унижения, а с уважение към личността и подкрепа. И как точно възпитаваме едно дете, ако за няколко забележки го лишаваме от възможност да посещава извънкласните занимания – точно тези, в които може да научи, че правилата важат навсякъде? Какво постигаме, забранявайки телефоните в междучасията, след като изследванията показват, че това само по себе си не води нито до повишаване на академичните резултати, нито до подобряване на физическото и психичното здраве, нито – забележете - дори до намаляване на общото екранно време? За сметка на това определено ще доведе до още по-силен антагонизъм в система, в която децата бездруго чувстват, че почти никой не се вълнува от тях като личности. Нека първо поправим това; току-виж сами усетили, че и животът в реалния свят също е хубав.

* Задължителен час по „Добродетели и религии“, за който нямаме никакво основание да смятаме, че ще има полезен ефект; не знаем кой, как и какво ще преподава, как на практика ще се осъществи организация на обучението, която да гарантира реален свободен избор на всеки ученик, кой от сегашните часове ще измести и колко ще струва начинанието на данъкоплатеца. А то впрочем обещава да излезе скъпо не само в пари. Трудно ми е да се сетя друга идея, която в такава степен е застрашавала принципния облик на образованието ни и е съдържала такъв потенциал за разделение и противопоставяне от най-ранна възраст, при това именно в институцията, в която би трябвало да откриваме и насърчаваме общото помежду си, независимо от вяра и етническа принадлежност. Изкушавам се да припомня, че дори преди 50 години експериментите в образованието се провеждаха предпазливо и обмислено, в отделни училища с внимателно избрани контролни училища със сходни характеристики, за да могат да се проследят резултатите. Нямам обяснение защо този подход днес изглежда напълно забравен.

* Социално-поведенчески компонент в оценяването – мисля, че е излишно дори да коментираме що за абсурд е това. Не е много ясно, ако получиш 4 по математика, дали си решил задачите за 6, но си говорил в час, или не си решил нищо, но пък си кротувал.

* Повтаряне на първи клас при слаби езикови умения. Предполагам, че да накараме едно дете втора година подред да събира и изважда до 10, ще се отрази чудесно на мотивацията му.

* Промени в приема в математическите гимназии, които няма да решат проблемите в обучението по математика, но ще създадат нови и ще стоварят огромен стрес върху плещите на 10-11 годишни деца и още повече ще задълбочат страховитите образователни неравенства у нас.

* Вменяване задължение на директорите да събират глоби, което ведно със санкциите още повече ще разшири разрива между училището и семейството и ще засили конфликтите.

* Неясноти в критериите и последствията от оценката на труда в образователната система. Има, разбира се, още много неприемливи предложения и неясни формулировки. Това, което няма, е визия за решаване на фундаменталните проблеми и реално осъвременяване на образователната система.

Неслучайно в рамките на общественото обсъждане, както споменах, бяха подадени небивал брой възражения. В една разумно управлявана система би последвал сериозен анализ и претегляне на аргументите, а при толкова бурна обществена и експертна реакция - вероятно и преразглеждане на цялата концепция. У нас получените мнения просто се копират в таблица с повърхностни коментари в съседната графа.
Администрацията на Министерския съвет също подаде силно критично становище, в което настояваше за прецизна и задълбочена предварителна оценка на въздействието. Необяснимо защо, след това същият този Министерски съвет даде зелена светлина на законопроекта да се придвижи в Народното събрание с очевидните надежди на поддръжниците му да бъде гласуван набързо – ако може, преди морето.

Нямам представа защо е това бързане и чии интереси обслужва. Знам само, че не са тези на децата и на бъдещето на обществото ни.
Знам също, че успешна реформа на катастрофирала образователна система не се прави на парче и с прибързани поправки в закона.

Надеждата сега е в парламента. Вярвам, че поне част от народните представители ще имат доблестта да възразят открито и категорично срещу недообмисления законопроект – и се радвам, че някои от тях дори вече го направиха. Защото много от измененията и допълненията са откровено вредни и опасни, други – уж „просто“ безсмислени, но отново ще струват куп пари и организационни усилия. А това само по себе си е не само неоправдан разход на финансов и човешки ресурс, но още повече отнема от енергията за наистина значима реформа. (Да, знам, някои вероятно точно това целят. Просто не и аз; не и всички, които ги е грижа за бъдещето на тази държава и хората в нея.)

Надеждата, разбира се, е и във всички нас.
Децата са наши. Предлагам да ги защитим.
Обществото е наше. Предлагам да го градим заедно.

Следете новините ни в GoogleNews