Бежанците ни напомниха какви страхливци сме

Харманли е инфектирана рана, защото ни удари по най-слабото място. Ужасът от отдавна изгубеното достойнство.
Хората в лагера не издържаха на унижението и бяха помляни. Пред нас, като общество на предалите се, на скършените, зейнаха гнусни въпроси, които нямат отговор, а само позорна присъда, ако можехме да се видим в огледалото поне за миг, пише във фейсбук българката от Оксфорд Мария Спирова, която е сред активистите за избирателните права на сънародниците ни зад граница.

Защо толкова от нас не можаха дори за момент да се вживеят в конкретиката на случилото се, а забягнаха в жалейка за други слаби и онеправдани - пенсионерите и сираците? Защото пенсионерите и сираците са наистина неспособни да се организират, да се защитят. Ние се идентифицираме с именно тях - безсилните, премазаните.

Яростно не можем да понесем мисълта, че е възможен какъвто и да е, дори най-нескопосан и неефективен отпор срещу несправедливостта и зверското отчаяние. Не можем нито за миг да понесем мисълта, че дори най-безпомощните хора, изоставени и залостени, имат повече гръбнак от нас, повече воля за живот. Не можем да им го простим - заслужават да ги бият, защото ни напомниха какви страхливци сме, как сме се предали на същата тази държава, която всекидневно ни мачка, унижава, отнема ни здравни грижи, храна, подслон, права... Но ние търпим, търпим!

Как смеят афганистанците да изискват!

Съкрушените мразят борещите се много повече от съкрушителите си. За тях не намираме милост, защото това би означавало да признаем, че нашите нещастия, барабар с техните, са наша пряка отговорност.

Големият въпрос за всеки от нас е прост:

Искаме ли, наистина ли желаем и страстно одобряваме, българската полиция да пребива цивилни, по какъвто и да е повод?

Просто да суспендира правовия ред и да цепи глави наред, виновен, невинен, без значение?

Това ли е, което и ние, и афганистанците в Харманли, действително заслужаваме?

Искаме ли, действително ли желаем, държавните власти, смучещи нашите пари, да се гаврят с беззащитни хора като с животни и да им отказват елементарна медицинска грижа, да ги затварят като овце, само защото сме позволили на същите власти вече да го сторят с мнозина от нас?

Защо сме на страната на палачите си?

Защо търпим нетърпимото и изискваме от хора, успели да се спасят от невъобразими неща, да се предадат тук и сега, след като са се преборили да не бъдат смачкани у дома?

Толкова ли е страшно да се разпознаем в 18-годишно момче с окървавена глава, което иска от живота същите прости неща като нас? Здраве, топлина, свобода, сигурност, достойнство?