- Някъде прочетох – бе подхванал Симеон, който отдавна беше станал за Ема господин Давидов. Гласът му се поколеба, защото погледът й не понасяше някой да я занимава с небивалици. – Попаднах на нещо интересно за акулите.

Давидов, жалкият господин, продължаваше да я оглежда. Тя беше привлекателна жена, той – дребен собственик на фирмичка за инсталиране на климатици. Такава компании не представляваха интерес за Ема.

- Акулата е интересно същество… - гласът на съкрушения климатик, ясен в спомените на Ема, днес беше акробат, счупил шиен прешлен след несполучливо приземяване в реалността. – Четивото беше стряскащо – продължи негодният прешлен. - Изкормят акулата. Тя продължава да яде. Поглъща собствените си вътрешности. Лакомо, ненаситно. Не престава да се храни нито миг. Като човек, научен единствено да гълта.

Преди да стане господин Давидов, Симеон известно време й беше симпатичен. Жалко.

- В тебе няма слънце - продължи господинът, дошъл в кабинета й да моли за изгоден кредит, какъвто не получи. – Ти си акула, Ема.

Давидов беше поставен там, където заслужава – в тинята. В безвремие, от което никога нямаше да изтръгне арогантния си нос. Ема се стремеше да възнаграждава хладнокръвието си с мисли за предстояща победа. Докато чакаше да плати за покупките си на касата в супермаркета, анализираше събитието от предния ден. Беше й приятно, всъщност не особено, но бе уверена, че знае как ухае победата – на блато, поглъщащо бизнеса на господин Давидов.

- Ала, госпожо! – касиерката се бе обърнала към Ема с прекалено остър тон, което я подразни. Обичайно към нея се обръщаха възпитано, с респект.

Давидов, който някога беше просто Симеон, на по-ранен етап от разговора й беше разказал историята за вола. Животното риело, но калта падала на гърба му. Е, кариерата на господин Давидов щеше да угасне като лоена свещ под пороен дъжд. Несретникът едва ли щеше да покаже жалката си физиономия в човешко общество, така раздробен и смлян излезе след онази история с акулата, която подхвърли на Ема. Всяка проява на наглост има цена, която трябва да бъде заплатена. Личност, запозната в подробности с навиците на акулите, трябва да бъде поставена на място.

- Госпожо, платете си! – касиерката в супермаркета отново бе повишила тон. Ема не понасяше емоционално лабилни лица. Такива екземпляри се прощаваха с работното си място в ръководените от нея компании за четири дни.

- В картата Ви липсват финансови средства, госпожо – заяви касиерката. Тънката извивка в устните й излъчваше подигравка. Служителката не се опитваше да я прикрие. Никой не си позволяваше да се държи така с Ема. Какво си въобразяваше тази безцветна повлекана?

Ема отново притисна банковата си картата към апарата на касата – служителката я изгледа не просто с подозрение, с презрение я огледа, бавно, от глава до пети - нея, Ема, финансов анализатор, познаващ единственото сведените към пода клепачи на подчинените си. Тази ограничена жена се държеше арогантно.

- Недостатъчна наличност на средства, госпожо.

Това не беше възможно. Ема беше заделила в банковата си карта повече от 15 хиляди, а щайгата зад апарата я убеждаваше, че не може да плати млякото и плодовете, които си беше избрала. Дали някой не беше източил банковата й сметка? Категорично не. Паролите на Ема съдържаха 21 рядко срещани символи. Не ги бе споделяла с никого.

- Моля, върнете продуктите на местата им, след като не можете да ги платите – настоя касиерката.

Ема почувства, че изтръпва. Обзе я ярост.

- Апаратът Ви не е в ред - заяви тя, усещайки как кръвта под кожата й се превръща в лава. – Ще извикам полиция – добави Ема. – Вие ме заблуждавате. Проверих онлайн. В сметката ми са налични над десет хиляди леда.

Лицето на касиерката с обтегна, очите й изскочиха напред и всеки момент щяха да окапят в отворената й уста. Ема се взря в служителката – нещо се случваше с нея. Образът й се издължи. Тих стон се изплъзна от устните й.

- Откъде идвате, госпожо? – прошепна касиерката. – Добре ли сте? Не знаете ли…. – гласът угасна, само очите на жената зад касовия апарат, невярващи, не се откъсваха от Ема. – Нима не знаете, че…

- Какво да знам! – изстреля задъхано финансистката. Дали онзи нещастник Давидов не й бе скроил някаква евтина постановка?

Касиерката изпадна в пристъп на кашлица. Кашляше дълбоко, като че гърлото й бе обложено с плътен слой прах. Накрая успя да се овладее и забърбори:

- Отдавна сме премахнали парите….

- Моля! – прекъсна я гневно Ема. – Какви ги плещите? Къде се намира най-близката болница? - Ема беше финансов жонгльор, управляващ парични потоци. Блестящият й ум бе създал корпорация за отпускане на кредити, която ръководеше безупречно. Институцията й просперираше на фона на непрогледната стагнация.

- Ходете на преглед при психиатър – призова тя заблудената касиерка.

- Парите са извън употреба от петдесет години! – настоя жената. Отново закашля. Зае се усърдно да натиска някакви клавиши на апарата пред себе си.

Този път Давидов стигна твърде далеч, рече си Ема. Ако съм акула, нещастникът отдавна нямаше диша. Ще ми говори за вътрешности и поглъщане. Всъщност аз имам добър апетит.. Къде си, Симеон Давидов? Утре вече няма да бъдеш нито Симеон, нито Давидов, обещавам ти. Задържане под стража, това ще ти подаря.

- Значи така – подхвърли Ема. – Премахнали сте парите? И защо живеете тогава? – беше й любопитно какви мотиви би изтъкнал Симеон Давидов. – Вие сте неадекватна – обърна се тя към касиерката. – Да повикат Бърза помощ, защото имате нужда от такава.

- Плащаме със спомени, госпожо - смотолеви през залпа кашлица жената. – Правим го от десетилетия.

Къде съм? – ледена мисъл разкъса съзнанието на Ема, но бързо угасна. Който и да бе режисьорът на тази селска вечеринка, със сигурност не бе плиткоумният Симеон Давидов. Неговото въображение беше изцяло дървено.

- Коя сте Вие? Откъде идвате? – избъбри касиерката, но зад гърба на Ема вече се беше образувала опашка и служителката отклони вниманието си към следващия клиент. Обслужи го и отново заговори на Ема:

- Спазваме строги правила, които са валидни за всички. Или върнете продуктите, или се опитайте да си припомните нещо от живота си, за да ги заплатите.

Едва сега Ема забеляза, че всъщност не чува никакъв звук. Тази касиерка сякаш се беше напъхала в мозъка й и приказваше оттам. Дали не съм полудяла? – помисли си тя. Дъщерята на една нейна приятелка – хайде да не говорим за приятелки, защото приятелство не съществува – дъщерята на една колежка, която не я конкурираше за позицията Изпълнителен директор – бе изгубила временно разсъдъка си след някаква нещастна любов. Глупости, любов не съществува. Това е начин някой голтак да оправдае паразитирането си при човек с финансов потенциал. Следователно любовта е метод за източване на средства. Нещастната любов е дефект в цитирания по-горе процес.

- Все още не сте заплатили продуктите – напомни й касиерката. - Спомнете си нещо. Лесно е.

Тя е тъпа, реши Ема, но нямаше да й навреди да изрови няколко забележителни моменти от паметта си – например как беше уволнила Панайотова, как придоби собствеността над веригата за еко-био храни „Метафизика“ … като изрече на ум сумата, която заплати, изпита горещо чувство. Стори й се, че изпада в екстаз. Впоследствие придоби частна болница „Детство“, хвърли на кучетата Керанов, погълна 90 процента от приходите на „Фючърс“, сложи ръка на компанията „Инвестмънт“ за 14 месеца, асимилира „Киптовалута“, напъха в ментална институция изпълнителния директор Петров, досаден дърдорко …. Беше й приятно! Отне лиценза на „Феър 2345 Лайт“, погълна SLVHTT, след това „Клайметикс“ - и още, и още. Чувстваше се уникално. Беше гениална. Единственото последствие от плебейския й произход беше копнежът й да нахлува в супермаркет за простосмъртни и да открива стоки на изгодни цени. Разбира се, можеше да откупи целия магазин. Изхвърляше покупките в контейнер за отпадъци. Това бе единственото й осъдително хоби. Никога не ползваше евтини артикули.

- Е? – попита Ема. – Припомних си много неща. Платих ли жалките ви продукти?

Хората от опашката се обърнаха към Ема с издължени лица. Погледите им бяха на индивиди, обхванати от умопомрачение.

- Не. Апаратът сочи, че онова, за което си спомнихте, не струва колкото пакетчето с ванилия.

Ема беше убедена, че касиерката я заблуждава.

- Вие ме лъжете – изрече ледено тя.

В супермаркета беше тихо и чисто. Клиентите от опашката – която впрочем започна да се топи - я поглеждаха и Ема би се заклела, че чете съжаление в очите им.

Ема беше красива жена. Дама с високо обществено положение, утвърдена позиция, появяваше се по телевизионните екрани почти всяка седмица. Консултираше водещи консорциуми. Да я съжаляват? Не! Трябваше да извика полиция. Касиерката се обърна към нея. Лицето й отново беше станало нормално - простовата физиономия на жена, която не разбира нищо от финанси, една от хилядите глупачки, бъхтещи години наред за нищожна заплата без никаква перспектива.

- Опитайте се да си припомните нещо друго – посъветва я касиерката. Гласът й беше съвсем обикновен – на ниско образована служителка, каквито бяха 99 процента от жените в този град със стари панелни блокове. Ема ненавиждаше грозни постройки. Тя бе придобила неотдавна втора хасиенда в Драгалевци с двор от пет декара. Но градинарите й бяха престъпно лениви. Колко е трудно човек да намери истински специалисти днес!

- Опитайте пак – насърчи я служителката.

На Ема й се щеше да кресне „Луда ли сте!“, но без да ще си припомни.

Не бе успяла да си вземе изпита по статистика. Провали се. Скъсаха я. Светът се сгромоляса пред очите й. Тогава Симеон, хлапак, доста добър по математика, дойде да й помогне за поправката. Беше изтърсил: – „Слънчева моя“. Откъде накъде слънчева! Косата на Ема беше черна, както очите й.

- Слънчева е усмивката ти - излъга я Симеон.

Той нямаше пукната пара, бе пристигнал в столицата от едно село край Павликени. Все пак притежаваше осем декара наследствена земя. Неприемлив обект. Но й харесваше как казва – слънчева моя. Тя възнамеряваше да му отреди три месеца от живота си. Човек трябва да бъде архитект на своята съдба. Ема не проявяваше интерес към онова село край Павликени.

- Толкова си умна… - бе прошепнал Симеон.

Да, Ема беше умна. Спечели специализация в Оксфорд. Родителите й заявиха, че не могат да я финансират, защото наистина не можеха. Все пак продадоха овцете, парника, ливадата край реката, бурканите с мед, ракията и стария семеен пикап. Симеон Давидов продаде осемте декара, наследствената си къща в селото до Павликени, даде й спестяванията на майка си и на баща си. Глупав човек. Но толкова мил. Висок. Толкова…

Ема си припомни как я гледаше, как правеше чай. Господ й е свидетел, макар че Господ няма, но Той й е свидетел, че искаше само доброто на Симеон… Колко съжаляваше, че престана да отговаря на обажданията му, на имейлите му. Блокира телефонния му номер. Човек е архитект на съдбата си. Там няма място за Симеон.

Беше толкова мил.

Висок.

Ема още пазеше две писма на хартия, които Симеон й беше изпратил. Слънчева моя, зле ми е като те няма. Второто писмо беше още по- кратко. Обичам те.

Ема не изгори двете писма. Това беше недалновидно. Направо тъпо беше.

След години се прибра в България.

Установи, че Симеон се е оженил за някаква глупачка – със същото простовато лице като тази касиерка в супермаркета. Ема, с мисъл бръснач, стихия в инвестиционния океан, три седмици се промъкваше до мизерния панелен блок, в който живееше Симеон.

Той вече не беше Симеон. Някакъв жалък господин Давидов. Специалист по инсталиране на климатици. Глупак.

- Госпожо, госпожо! – гласът на касиерката звучеше загрижено, не, по-скоро уплашено. - Вие платихте… всъщност давате ми 28 пъти повече, отколкото струват покупките Ви. Ето, моля.

Касиерката върна банковата карта на Ема.

Ема я погледна невярващо, като че отново беше попаднала в онзи лош ден - студентка, току що скъсана на изпита по статистика.

Този ден тя не знаеше, че акулата е винаги гладна.

Колко хубаво беше тогава. Слънчева моя, беше изтърсил Симеон. А валеше дъжд.

Слънчева моя.