Норвежецът Юн Фосе е лауреатът на Нобеловата награда за литература за 2023 г. Решението на Шведската академия е за "неговите иновативни пиеси и проза, които дават глас на неизреченото".

У нас през 2021 г. излезе "Трилогия. Бдение. Бленуванията на Улав. Отмала". Юн Фосе изгражда историята на Ашле и Алида в тези три кратки романа. Разказът преминава през поколения и векове, изпълнен с драматизъм – любов, смърт и убийство, загубени завинаги деца и родители, жестокостта на хората с власт, но и тази, на която са способни "добрите хора". Младите Ашле и Алида напускат родния край, за да търсят своето място в света. Скитат се бездомни и изгубени из сивотата на стария Берген. Жертват съвестта си заради любовта и трябва да се изправят пред последиците от деянията си.

"Трилогия. Бдение. Бленуванията на Улав. Отмала" е издадена у нас от "Лист". Преводът е на Стела Джелепова. Специално за читателите на OFFNews издателството предостави откъс от книгата на лаурета на Нобеловата награда за литература за 2023 г.

I

Ашле и Алида се лутаха по улиците на Бьоргвин, Ашле носеше на рамо два вързопа с всичките им притежания, а в ръка държеше калъфа с цигулката, която бе наследил от татко Сигвалд, Алида стискаше две мрежички с храна и двамата се лутаха по улиците на Бьоргвин от няколко часа и се мъчеха да намерят подслон, но се оказваше невъзможно да ги приемат където и да било, не, казваха им, за жалост, нямаме стаи, казваха, каквото имаме за даване, всичкото сме го дали, така казваха и Ашле и Алида продължаваха да се лутат по улиците и да тропат по вратите, и да питат дали могат да вземат стая в къщата, но в никоя къща нямаха стаи за даване, и къде щяха да се дянат, къде щяха да намерят подслон от студа и мрака на късната есен, все някой в града трябваше да има стая и добре поне, че не валеше, но сигурно скоро щеше и да завали, и те не можеха да продължават така, и защо никой не искаше да ги подслони, може би защото на Алида ù личеше, че всеки миг ще легне да ражда, наближаваше ù времето, така изглеждаше, или пък защото не бяха венчани и не минаваха за същински съпрузи, даже не минаваха за същински хора, но не, кой можеше да го разбере от вида им, не, нямаше как, или пък беше възможно все пак, все някаква причина трябваше да има никой да не иска да ги приюти, а Ашле и Алида останаха без благословия от свещеника не защото не желаеха да се женят, но откъде да намерят време и възможност за това – и двамата я имаха, я нямаха седемнайсет години, тъй че, разбира се, не разполагаха с нужното да вдигнат сватба, но веднага щом се сдобиеха с каквото трябва, щяха да се оженят, както си му е редът, със свещеник и церемониалмайстор, и тържество, и свирач, и всичко, но засега трябваше да си живеят така, трябваше да си живеят така, и в действителност, така им беше добре, но защо никой не искаше да ги подслони, какво им имаше, може би щеше да се получи, ако те сами мислеха за себе си като за законни съпрузи, защото ако те сами го вярваха, сигурно и за другите щеше да е по-трудно да се догадят, че живеят в грях, а сега тропаха на безброй врати и никой, когото попитаха дали дава стаи, не пожела да ги приюти, а те не могат да продължават така, свечерява се, късна есен е, тъмно е, студено е и всеки миг ще завали, и
Много се уморих, казва Алида
и те спират, и Ашле гледа Алида, и не знае как да я утеши, защото твърде много пъти са се утешавали, като са говорели за бъдещото си дете, дали ще е момиче, или момче, за това говореха и Алида смяташе, че по-лесно се отглежда момиче, а той беше на противоположното мнение, че е по-лесно да се оправяш с момче, но независимо дали се родеше момче, или момиче, те щяха да бъдат щастливи и благодарни за детето, на което не след дълго щяха да станат родители, така си говореха и се утешаваха с мисли за детето, което не след дълго щеше да се роди. Ашле и Алида се лутаха по улиците на Бьоргвин. И всъщност досега сякаш не приемаха толкова тежко отказа на всички да ги подслонят, сигурно накрая всичко щеше да се нареди, навярно всеки момент щяха да намерят някого, който да дава малка стаичка под наем, където да могат да поживеят известно време, всичко трябваше да се нареди, та нали в Бьоргвин имаше толкова много къщи, малки къщи и големи къщи, а не като в Дюлгя, където стърчаха само няколко чифлика и по някоя и друга крайморска колиба, и тя, Алида, бе дъщеря на мама Хердис от Урвата, така я наричаха, и идваше от едно малко стопанство в Дюлгя, където бе отраснала с мама Хердис и сестра си Улине, след като татко Ашлак си отиде и така и не се върна, когато Алида беше на три години, а Улине на пет, и Алида даже не си спомняше баща си, единствено гласа му помнеше, още го чуваше понякога, силния трепет в гласа му, ясния, чист и широк тембър, но само това ù бе останало от татко Ашлак, защото не помнеше нито как изглежда, нито каквото и да било друго, само гласа му, когато пееше, само това ù бе останало от татко Ашлак. Той пък, Ашле, бе израсъл в един навес за лодки в Дюлгя, таванското му помещение беше устроено като малък дом, там той живя с мама Силя и татко Сигвалд чак докато един ден, когато есенната буря се изви внезапно, татко Сигвалд загина в морето, той ловеше риба край островите на запад и лодката потъна там, отвъд островите, отвъд Голямата скала. И тогава мама Силя и Ашле останаха в Навеса. Ала немного време подир смъртта на татко Сигвалд мама Силя се поболя, слабееше все повече и повече, така измършавя, че сякаш изпод лицето ù прозираха голите кости, големите ù сини очи ставаха все по-големи и по-големи и накрая почти изпълниха цялото ù лице, така поне му се струваше на Ашле, а дългата ù кестенява коса оредя и стана на клечки, и накрая, когато една сутрин тя не стана, Ашле я намери мъртва в леглото. Мама Силя лежеше и големите ù сини очи бяха отворени и гледаха настрани, към мястото, където трябваше да лежи татко Сигвалд. Дългата рядка кестенява коса покриваше почти цялото ù лице. Мама Силя лежеше мъртва. Това стана преди близо година, когато Ашле беше на около шестнайсет. И оттогава той нямаше нищичко на този свят освен себе си и малкото вещи в Навеса, и цигулката на татко Сигвалд. Ашле щеше да е сам-самичък, ако не беше Алида. Когато видя мама Силя да лежи в леглото, безкрайно далечна и мъртва, той мислеше единствено за Алида. Дългата ù черна коса, черните ù очи. Всичко в нея. Той имаше Алида. Сега Алида бе единственото, което му оставаше. Само това си мислеше. Ашле протегна ръка към студената бяла буза на мама Силя и я погали. Оставаше му единствено Алида. Това мислеше. Оставаше му и цигулката. И това мислеше. Защото татко Сигвалд не беше само рибар, а и сносен музикант, и на всяка сватба в цяла външна Сюгна свиреше тъкмо той, така бе в продължение на много години, а ако в някоя лятна вечер се сберяха за танци, канеха татко Сигвалд да свири. Навремето пристигнал от изток в Дюлгя, за да свири на сватбата на стопанина от Лайте, и така се запознал с мама Силя, тя била слугиня там и прислужвала на тържеството, а татко Сигвалд свирел. Така се запознали татко Сигвалд и мама Силя. И мама Силя заченала. И родила Ашле. И за да изхранва себе си и семейството си, татко Сигвалд се цанил на работа при един рибар от островите в морето, рибарят живеел на Голямата скала и като част от надницата Сигвалд и Силя получили квартира в един навес за лодки в Дюлгя, собственост на рибаря. Ето как свирачът Сигвалд станал и рибар, обитател на Наве¬са в Дюлгя. Това било. Така станало. И сега и татко Сигвалд, и мама Силя си бяха отишли. Бяха си отишли завинаги. И сега Ашле и Алида се лутаха по улиците на Бьоргвин и Ашле носеше на рамо всичките им притежания, побрани в два вързопа, и държеше калъфа с цигулката, останала от татко Сигвалд. Беше тъмно и беше студено.