Старша сестра Десислава Ракова: Не съжалявам и за секунда за месеците в COVID отделението

COVID историята на старша сестра Десислава Ракова е много интересна и вероятно типична за повечето ѝ колеги, работили в такъв сектор. Пандемията я заварва в Отделението по лъчелечение на УМБАЛ „Св. Иван Рилски“ и е сред първите, които влизат в червената зона след сформирането на отделението за лечение на болни с коронавирус. От старша на това отделение, месеци по-късно става негов пациент, без да напуска работното си място. Ето нейния разказ за живота по време на коронавирус в Деня, отреден за благодарност към сестринството.

Вие работите в едно от трудните отделения – това по лъчелечение, където всеки ден се изправяте пред тежки човешки съдби. Сред Вашите пациенти има всякакви хора – млади, стари, деца. Понякога още преди да започне лечението е ясно, че то ще е палиативно, че само ще отложи неизбежния край. Как се свиква с този емоционален товар?

Много трудно! Първите няколко години бяха психически изтощителни за мен. Отидох там от желание да науча нещо ново. Стана съвсем случайно. Работейки, екипът свиква с пациентите, привързва се към тях. Има такива, с които се виждаме в продължение на месец и повече. С някои от пациентите изграждаме чисто човешки отношения и след това е много трудно като разбереш след време, че даденият човек е починал.

Случва ли се да си „носите“ работата вкъщи?

Всички медици си носят работата вкъщи. Ако си човек, няма как да не е така.

И след тежката емоционално работа в Отделението по лъчелечение попаднахте на още по-тежко място. Вие сте сред основателите на първото COVID отделение в болницата – тогава, когато все още почти нищо не се знаеше за този болест. Трудно ли беше началото?

Приех да стана старша сестра в него, защото исках нещо ново, нещо по-екстремно. Но нямах никаква идея какво ме очаква. Трудно е меко казано. Трябваше да изградим всичко от нулата. Но благодарение на колегите в болницата и на ръководството, нещата се случиха много бързо. За рекордно кратко време отделението получи всичко необходимо.

Вие май се учехте в движение. Отначало нямаше информация как се лекуват тези пациенти, от какво имат нужда. Нямаше протоколи за лечение.

Точно така е. Лекарите постоянно се консултираха с техни колеги от „Пирогов“ или ВМА, които все пак имаха шанса първи да се сблъскат с това кошмарно заболяване. Базата все още не беше готова, дооборудвахме я в движение.

Липсваше и теоретична подготовка. Непрекъснато четяхме европейски и американски специализирани сайтове и научехме ли нещо ново, веднага го прилагахме, за да можем в най-пълна степен да помогнем на пациентите.

Първоначално най-добре се справяха гастроентеролозите (те бяха едни от първите, които се сблъскаха с коронавируса още през април миналата година), както и ревматолозите, които имат опит с подобни пациенти, тъй като много от техните болни също развиват тежки дихателни нарушения. Това бяха най-силните екипи и всички давахме всичко от себе си. Благодарение на огромните усилия, на желанието да се научим, нивото на лечение, което успяхме да осигурим в нашето отделение, беше много добро.

Имаше ли момент, в който да се поколебаете да поемете този кръст? Не се ли страхувахте за себе си, за близките си?

Ами не! От март до ноември м.г. аз нямах познати, които да са изкарали тежко това заболяване. Отидох с едното любопитство – да видя какво се случва и да участвам в създаването на нещо ново. Започнала съм работа в началото на 90-те години, когато медицината беше много различна и европейските постижения тепърва навлизаха в България.

За тези 6 месеца, в които съм била в COVID отделението, не съжалявам и за секунда. Дори сутринта се видях с колегата, която пое моето място и си казвам „Дали не оставих част от сърцето си там?“. Още не мога да осмисля всичко. За мен беше удоволствие да работя с хора, които даваха всичко от себе си като личности, като професионализъм.

Колко продължи най-дългото Ви дежурство в отделението?

Няколко денонощия. Без прекъсване. По едно време имахме проблем с осигуряването на достатъчно екипи и някой трябваше да поеме работата. Но не продължителните часове работа са най-страшни там, а това, че хората, които работят в COVID отделението се чувстват сами. Заради специалния режим, съдействието от специалисти е само по телефона. Така е не само при нас, а във всички COVID отделения. Няма как да очакваме някой, който не работи в КОВИД отделението, да дойде на място.

И ние се чувствахме сами с болестта. При нормални обстоятелства, когато даден пациент се усложни, идва съответният специалист и дава консултация. В COVID отделението е много различно – подкрепата беше само по телефона. Нямаше кой да застане до теб, да те потупа по рамото и да ти каже: „Спокойно, нещата ще се случат, не се притеснявай!“.

Какво от работата Ви в COVID сектора никога няма да забравите?

Няма да забравя един пациент, млад мъж, който дойде при нас около 90 кг. (80% от всички настанени в отделението през втората вълна бяха мъже и то млади мъже, при които ако нямаше кислород, щяха да загинат). Та това момче се върна, няколко дни след като го изписахме, за болничен лист. Беше станал 60 килограма! Това ме шокира. Отделно ми каза, че все още не може да се възстанови напълно, няколко крачки го изтощават. Показа ми снимки за живота си в Испания преди това. Никога няма да го забравя това момче! Всеки си има някаква лична история.

Кога беше по-трудно – в началото, когато се захващахте с нещо, което е абсолютно неизвестно или сега, при третата вълна, когато май и смъртността се покачи?

За мен третата вълна беше много страшна! Втората някак мина без много усложнения. Имахме време да коментираме надълго и нашироко какво да направим, какво да включим като лечение, защото пациентите бяха не толкова усложнени. А сега имаше толкова много усложнения, за които не съм предполагала, че могат да се случат. Лекарите действаха като машини. Нямаше време да мислиш, да обсъждаш, защото и най-малкото колебание може да коства живота на пациента.

Наложи ни се включително да търсим хирургични сетове за обработка на рани. Това не е свързано с COVID-а, но пациентът е при нас и трябва да му помогнем. Добре че в дежурните екипи имаше неврохирурзи, които обръщаха повече внимание на това. Имахме нужда от повече кръвопреливания, правили сме хемодиализа и какво ли не.

В един момент Вие също се оказахте заразена. След всичко, което мина през очите ви за тези дълги месеци какво си казахте? Уплашихте ли се?

Не! Аз, колкото и да е невероятно, се заразих отвън. Това се смеехме с колегите – 4 месеца не успях да се заразя в COVID зоната, заразих се отвън. Благодаря на колегите, които се погрижиха за мен. Прецених, че е по-добре да вляза в отделението, за да могат те да контролират състоянието ми.

Влязохте в болница и ….продължихте да работите и да се грижите за пациентите…

Наложи се. Вълната започна да приижда, изведнъж се оказа, че осигурените екипи са недостатъчни. Аз, за щастие, не бях толкова зле, вероятно защото веднага започнах лечение, и бях щастлива, че мога да помогна на колегите. В един момент тези хора се оказаха на фронтовата линия, с много повече пациенти, отколкото могат да поемат. Всички ръце бяха от полза. В продължение на 2 седмици колегите работеха на ръба на възможностите си, бяха изтощени, физически и психически.

Сред пациентите, за които се грижехте в отделението, имаше и Ваши колеги, някои от които тежко боледуващи. Какво е да се грижиш за пациент, който само до преди няколко седмици е бил твой колега?

За мен лично беше страх! Огромен страх! Ще преодолее ли болестта, ще се пребори ли. (За първи път от началото на разговора неизменната усмивка на сестра Ракова изчезва и гласът й започва да трепери, а очите й се пълнят със сълзи – бел. а.). За щастие, повечето от тях успяха да се справят, но имаше и такива, които не можаха… Виждаш един човек, който е в сравнително добро състояние, след 2 дни вече е на кислород, а след още няколко вече го няма.

Има ли някакво специално послание, което искате да отправите към пациентите, към близките им, към тези хора, които още не са се сблъскали с болестта?

След моето боледуване, това, което установих е, че най-важни за предпазване са маските и хигиената на ръцете. Хора, спазвайте изискванията – на обществено място задължително маска и много често миене на ръцете! Не подценявайте в никакъв случай болестта, защото дори млади и здрави хора буквално рухват! И се грижете за здравето си! Тази болест ни показа колко е важно да се грижим за здравето си. Нищо друго няма значение – работата, парите….

От около седмица сте на предишното си място като старша сестра на Отделението по лъчелечение. Липсва ли Ви COVID секторът?

За момента да! Екстремната работа ми липсва, но пък имам нужда малко от психическа и физическа почивка.

Как избрахте сестринството за своя професия?

Аз много обичам историята и исках да стана археолог. Но здравият разум ми подсказа, че тази професия ще ми носи много удовлетворение, но няма да ми носи хляб. И така за 2-3 месеца реших, че сестринството ще бъде моята професия, моята съдба. Мама е медицинска сестра и покрай нея идеята за медицината винаги е била на дневен ред. Благодаря на родителите ми, че нито за секунда не са ме притискали, а ме оставиха сама да реша с какво искам да се занимавам.

Имало ли е моменти, в които Ви е идвало да се откажете от тази професия и какво Ви е връщало към нея?

Никога не съм искала да оставя тази работа! В нея има толкова новости, такова развитие има медицината в последните години. Работя с голямо удоволствие.

Искам да използвам този случай, за да се обърна към моите колеги и да им честитя празника. Пожелавам ви здраве и една по-спокойна година, защото изминалата ни изтощи и ни направи малко по-изнервени.

Десислава Ракова е старша сестра на Отделението по лъчелечение в УМБАЛ „Св. Иван Рилски“. Само до преди седмица тя бе част от екипа и старша сестра на първото КОВИД отделение в болницата. Преди това е работила в Клиниката по гастроентерология на УМБАЛ „Св. Иван Рилски“. Била е и анестезиологична сестра в Коремна хирургия на УМБАЛ „Александровска“.

Следете новините ни в GoogleNews