Евелина Цакова е медицинска сестра в пенсия. Успешно излекувана от COVID-19, напълно изчистена от вируса, с две отрицателни проби. Не знае как се е заразила. От февруари си е вкъщи заради грипната епидемия. Преминала през изтощително лечение и вечно благодарна на медиците от УМБАЛСМ "Пирогов", които са я спасили: "Никога няма да забравя жертвоготовността на персонала, затова приех да разкажа историята си".

Хроника на един коронавирус

Мога роман да напиша. От февруари, когато обявиха грипната ваканция, оттогава се разболях. Много странно беше – силен ринит, много остри болки в гърлото, конюнктивит, затвориха ми се очите все едно съм облъчена с електрожен. Чухме, че има Грип Б и аз реших, че е грип Б. Аз съм медицинско лице, дъщеря ми и зет ми са лекари, консултирах се по телефона, самоизолирах се да не заразя някой с грип. Понеже съм диабетик, започнах веднага с антибиотици.

След първия антибиотик имаше един прозорец от 4-5 дни, в който се чувствах добре, и после отново се влоших, наложи се втори антибиотик. Непрекъснато бях във връзка с личната си лекарка, тя ме лекуваше по телефона. Тя е страхотна д-р Колева, прекрасна, винаги ми е помагала.

Започна от гърло, но тръгна надолу. Имах суха кашлица и задух. Дъщеря ми ми прати да си меря сатурацията (нивото на кислорода). Следих се. Това нещо продължи седмица. Проф. Балтов се ангажира да ми направят проби за COVID-19 и да ми изследват белия дроб и се оказа, че съм си карала пневмония и вече съм на опашката на пневмонията. Два месеца лечение горе-долу и сега ще продължавам още вкъщи, въпреки че тестовете ми са отрицателни, изчистена съм. Чувствам се слаба, зле. Аз се бях подула, нещо страшно бяха отоците, включваха ме на фурантрил малко да ме отводнят. Отоците са заради диабета, товари ми се сърцето. Диабетен човек да се пребори, това е чудо от Бога. Много неприятна болест, отвратителна бих казала, коварна, защото тъкмо мислиш, че си се оправил, и те започва отново.

В началото, с ринита, нямах никаква температура, след това като ме повтори, а всъщност то не си е отивало никога, тляло е някъде, имах температура 38,7 четири дни, след това температурата мина, всичко това на фона на антибиотици по десет дни. В „Пирогов“ ми вливаха още два антибиотика, сега продължавам с още един.

Страшни грижи се полагат в болниците. И като чуя, че това било пролетна умора, че нямало коронавирус, че е нещо обикновено побеснявам. Не е обикновен този вирус, много е страшен. Толкова е упорит, явно атакува имунната система и не можеш да се справиш веднага, да дадеш отговор. Има хора, които са само с високо кръвно например. Всички, които бяхме в стаята, лежахме по 28-30 и повече дни. Много продължава.

Не се наложи да ми подават кислород. Когато имах задух си седях вкъщи, една нощ спах седнала. Господ беше милостив към мен, та ми се поразмина. Толкова е продължително лечението, че за да те излекуват докрай е необходим месец и нещо и като се напълнят болниците, какво правим? Дори и да има апарати, трябва да има специалисти за тях. Хората не разбират.

Не съм вирусоносител, но ще седя вкъщи, защото които излизат от такова септично отделение, инфекциозно, трябва да дезинфекцират всичко. Аз съм дезинфекцирала вкъщи, ще си изпера всичко и след 14 дни, живот и здраве да спра да се чувствам толкова изморена, ще изляза.

Не можеш да кажеш какво е. Знаеш, че нещо става с тебе и не можеш да го формулираш. Не е остро винаги, та да разбереш какво е и изведнъж те поваля. Отвратително.

До мен жената, която докараха вчера, точно това обясняваше, 14 дни е стояла под карантина, защото имала и други придружаващи заболявания и лесно се задушавала, и се притеснила. Оплакването й е лек задух. Дойде с положителна проба и пневмония. На следващото легло – същата история. На първото легло жената отдавна е вързана към системите, беше много зле, 50-годишна, мъжът й е във ВМА. В нашата стая бяха сравнително леките случаи, въпреки че цианозираха някои жени, но не за интубация. Бяхме с висок дух, весели донякъде, поддържахме се. Не мога да се оплача.

Имаше и много мрънкащи и на една жена й се карах – какви били условията – защо не й сменяли системата – Абе, човек, това са 30 болни, едновременно пускат системи, как да стане. Не разбират, но дано малко се смирят.

Всички в стаята казваха едно и също. Седим и се чудим – къде сме ходили, никой не е бил контактен. Ходила съм по аптеки и магазини. Веднъж се возих на тролей. Може инкубационният период да е много дълъг, нямам представа. Нищо не знам. Знам само, че е силно заразно и много продължително лечението. Не че е нелечимо. Загиналите са загинали. Тия, които остават, ще се лекуват дълго.

Героите на г-жа Цакова

Съгласих се да говоря, не за да хленча, а за да благодаря на всички труженици на първа линия на фронта, които в моето, а и във всички отделения предполагам, са страхотни. В нечовешки условия работят, с тези скафандри в това горещо време, с два чифта ръкавици, с маски, които им оставят белези по лицата, обслужват 30 болни, поне в моето отделение, плюс още интубирани в интензивното отделение. Невероятно отношение, невероятен професионализъм. Просто съм възхитена и понеже те не могат да излязат някой да ги види, аз да им благодаря.

30 болни от едната страна, всички до един са на системи. Това означава, че се хващат вени, с два чифта ръкавици, пускат се разтвори по 5-6 банки 2-3 пъти през деня. Хората са на кислород, някои са на легло и ги обслужват. За тези хора няма ядене, няма почивка, няма спане. Няма нищо. Може би се редуват по часове да свалят скафандрите. Как някой не викна, как не ни обиди, взимат кръв, проби, тестове, пишат, нямам думи!

Д-р Монова, д-р Валериев, д-р Русева – това е екипът, който ни обслужваше, докато аз бях там. Три сестри са – Галя, Рени и Деси, и някакви невероятни санитари, които каквото викне болния, веднага се отзоваваха – санитар Ники и санитар Виолета. Имаше и един рентгенов лаборант, доброволец, който ни правеше снимки на място, за да не излизаме от отделението.

Искам да благодаря на проф. Миланов и д-р Георгиев от Централна реанимация. Те, по специален начин, с новите технологии, наблюдават болните, които са в изолатор, а там има други лекари, чиито имена не знам, които се грижат за интубираните болни, което е още по-страшно. За да работиш с тези апарати трябват такива знания да имаш и да знаеш какво да правиш с тези хора…

Лекарите са по-затворени от болните. И когато не работят са под карантина, без да са болни. Не могат да се разхождат в парка, както има се иска на някои хора – да се разхождат и да пият биричка. Освен всичко изписват рецепти, пишат епикризи, лични карти се взимат, кръв се взима, това е непрекъснато, проби от носа, от гърлото. Страшна работа. Само ги гледаш как хвърчат по коридора. Кога почиват не ми е ясно.

На Цветница почиваха за един час и имаше човек дето мрънка – "къде са". Утре трябва да излязат тези, които нас ни обслужваха. Те и по телефона не могат да говорят, защото не могат да бръкнат да го извадят с мръсните ръкавици. Те са по-зле от нас и народът не разбира, че са по-зле. С тия маски съвсем нямат въздух. Събличат се по коридорите, пръскат се с дезинфектанти и се задушават. Те заслужават в тези светли празници да им вдигнем настроението, че има някой благодарен. Няма да забравя жертвоготовността на персонала. Едната санитарка дойде на Цветница да ни почерпи нас, болните. 

Хората не разбират защо има толкова трупове в другите държави – ами защото, като се напълнят болниците, какво може да се прави. Да си седят вкъщи, за да не се пълнят болниците. Ние като се излекуваме, те да идват. Това е логиката на нещата.

От личен опит казвам: Внимавайте хора, пазете се, слушайте какво ви се казва и най-накрая се смирете. От уважение към умиращите и към този персонал, който се жертва. Дано успеем да минем през този ужас!