Quantcast

Шанти, шанти (пътуване в Индия - II част)

Стоян Фълджийски Последна промяна на 04 май 2014 в 15:25 11095 1

1/1

Снимка Стоян Фълджийски

Долината на р. Спити

ЧАСТ ВТОРА
ДОЛИНАТА СПИТИ

Предстои ни запознаване с будизма и един доста откъснат и слабо населен регион на Индия. С нетърпение очакваме тибетските манастири и високопланински села. Напускаме тучните земи на Парвати и навлизаме в каменно пясъчната пустиня на Спити.

Обратно в Манали

И така, пристигаме в Манали привечер, изморени. Минаваме през Рави и Радж, че да уговорим утрешното заминаване за долината на река Спити. Няма много сили за слизане за вечеря, което е около 5 минути, та решаваме да хапнем по сандвич с кашкавал от як, домати и краставици на терасата. Сандвичите са много вкусни, а кашкавалът е едно от малкото скъпи за ядене неща. Килото струва около 30 лева. Имаме и бързовар и чай, които Никята беше купил, като аксесоари за болничното ми легло, та пием и по чаша чай. Общо взето чай много пиехме, което е обяснимо, защото си е вкусотия. Сутрин към 6-7 часа, после след обяда, после преди и след вечеря, по дабите (dhaba) на пътя. Дабите са крайпътни колиби, където можеш да пийнеш чай, безалкохолно, да хапнеш сладка или солена бисквита. Също така често има и готвено.

На път за Спити

Сутринта успяваме да тръгнем сравнително рано, около 8 часа. Малко след изхода на Манали асфалтираният път тръгва нагоре на серпантини. Това с асфалта не продължава дълго. Местността е гориста и джипката лети под шарената сянка на сутрешните лъчи. Над нас е първият планински проход по пътя ни към Спити – Ротанг Пас, 3978м (Rohtang Pass). Мястото е много популярно за индийците, които идват тук с туристическа цел. Има парапланери, атевета и други забави, а когато падне малко сняг гостите нахлузват грейките, досущ като нашите от соц-а, и започва едно въргаляне и пързаляне - голям купон. Радват се градските хора на снега, какво по-естествено. С една дума, не само чужденци щъкат по хималайските проходи, а и доста местни.

Пътят се вие по планинския склон, а пропастите се редуват ту от ляво, ту от дясно. Успоредно на джипката плавно кръжат орли, а по-нагоре гарги кълват окаляните трупове на малки кончета. Два огромни лешояда зорко наблюдават гощавката, вероятно вече закусили. Изкачваме се още малко и пред нас се открива величествения Хануман Тиба, 5984 м (Hanuman Tibba). Красота!

Времето е много хубаво, навън мирише на зима, вятърът е доста резлив. Камал, шофьорът, е пуснал леки индийски мелодии, пътуването започва доста приятно. Идва време пътят да се сбогува с асфалта, ставайки черен, а после още по-черен. Работници, мъже и жени, някои в доста окаян вид, са пръснати по серпантините. Едни трошат камъни, блъскайки с чукове, монотонно и продължително, докато рано или късно, по-скоро късно, нещо се отцепи от едрото парче скала. Други бъркат цимент, трети пренасят материалите, четвърти редят и лепят, укрепвайки и поддържайки високопланинския път в условната му цялост. Колкото и да поддържат, работата никога не свършва, въздействието на елементите и най-вече провокираните от самото наличие на път свлачища е постоянно. Ставаме свидетели на едно целогодишно, или поне трисезонно, и непрекъснато състезание между работниците и гравитацията, която подканва скалната маса, а с нея и цели участъци от пътя, надолу към долината. Чат-пат се забелязва едрогабаритна техника, но повечето работа се върши на ръка.

Вече сме на билото, правим по снимка, протягане, цигарка и започваме спускането към долината на река Чандра (Chandra), чието течение ще следваме известно време докато не започнем изкачването към втория проход по нашия път – Кунзум Пас, 4590м (Kunzum Pass). Първото селце по пътя е Чатру (Chhatru), където спираме за по чай и сок от манго. Срещаме Реми, французин, който комбинира двете си любими занимания – колоезденето и пътешествията. Предните дисаги е произвел от крачоли на стари джинси. И тръгнал сам на едно доста дълго пътуване, чиято траектория забравих, но не се учудвайте, ако го срещнете март, април по оста Странджа – Сакар – Родопи – Рила – Пирин. Следвайки реката пред нас се откриват прекрасни върхове и ледници с надвиснали сераци, чиито имена, когато си имат, следим по картата. Минаваме близо и виждаме края на най-големия ледник в индийските Хималаи – Бара Шигри (Bara Shigri), които е и вторият най-дълъг в света. Виждаме и няколко от вливащите се в него ледени ръкави.

Долината на Чандра е също широка, изключително пъстра и единственото желание, което изкушава човек е да поспре, да приседне и да съзерцава простора. Подминаваме и селцето Батал (Batal), като малко след това се отделяме от Чандра и започва изкачването към Кунзум. Пътят отново подсича планинския склон на серпантини, като отвесите са ту от ляво, ту от дясно. Отново поспираме за малко на прохода. Грее слънце, духа вятър и молитвените флагове изпращат своя припев към заобикалящите ни върхове и тъмно синьо небе.

Започва спускането към долината на река Спити. Панорамите са неописуеми. Това, което се открива пред очите, мисля, ще остане скрито за лещата на обектива, което пък означава, че може да планирате следващото пътуване в тази посока. Навлизайки в долината Спити ние навлизаме и в будистката култура. Напускайки своите земи, прокудени тибетчани се заселват в тази долина и създават своите малки общности. След паспортна проверка в Лосар (Lossar), следвайки каменно сините води на Спити, навлизаме навътре в долината. Спити означава Средна земя, средна между Индия и Тибет. Загубеното „царство” е толкова близо, докосваме го. Това е и един от най-безлюдните райони на Индия. Прекрасно е!

Коритото на реката е каменно, широко, равно и спокойно, а светлината създава едно синьо-сиво одеало, което примамва в света на хармонията. От двете страни на коритото се издигат прекрасни скални ридове в жълто, оранжево, охра, червено, сиво, кафяво и още много причудливи цветове на скалните метаморфози. Една канара се издига нагоре като крем пита с безброй пластове бутер тесто, катерещи се успоредно на реката. Изведнъж, горе на хребета, част от пластовете се изправят вертикално на своите съседи, образувайки дъга, която коронясва скалното образувание. До нея друга канара. От острите й улеи изтичат сипеи, маслено сиви и фини като брашно тип 500, които спират във вертикалните брегове на реката. По тях пък са накацали каменно пясъчни пирамиди, безбройно много, вероятно резултат от ледниковата дейност. Сякаш някой е пръснал Теракотена армия на първия китайски император Цин Шъхуан да варди течението на Спити.

Пътят ни към Каза продължава напред, като наоколо заприличва все повече на каньон. Бреговете стават скални, а пътят ги пробива все по-криволичещо и все по-високо. Над нас надвиснали скални козирки, под нас – пропасти, а реката, все по малка, долу в долината. В далечината, кацнало на един нос на високия речен бряг, прекрасно будистко село украсява пустошта. Къщичките са не повече от дузина, спретнати, варосани, с този неповторим дизайн на прозорците, комбинирали бяло, зелено, тъмно кафяво и червена охра. На хоризонталните им покриви натрупани бали сено, че да има какво да ядат животните зимата. Вградени в самия покрив, нещо като последен пласт, пък други слами, тръстика, служат за изолация. Над селото храм, към който пълзи тънка червено-оранжева нишка. Време е за вечерната медитация или молитва. Вярата на тези изоставени хора се усеща дори във въздуха. Колко много липсва тя на нас българите и колко пагубно вероятно ще се окаже това за оцеляването ни като народ.

Гледките продължават да спират дъха и така, на свечеряване пристигаме в Каза. Кратка разходка в старата част, след което слизаме в новата, където е спането и вечерята за днес - някакво неразбирателство или пък схема. Настаняват ни тук под претекст, че в старата част уж нямало вода в момента, но ще се местим утре, в други ден, че ни харесва много повече.

Ки Гомпа и Дангкар

Пътуването днес не беше дълго като километри, но отново коства цялата светла част на деня. Закусваме в старта част, пароти с картоф и дал, нещо като баничка от чапата с картофено пюре, и пури, също с дал. Пурите приличат на мекици, само дето са много по-фини и с размер на детска топка за футбол. Чапатите са питките хляб. Много вкусни, правят се само от брашно и вода, на сух горещ тиган, като питката се натиска многократно по време на изпичането й, като по този начин става като джоб. С една дума индийска закуска at its best. Закусваме в единственото огряно от сутрешните лъчи ресторантче, часът е около 9. Тук животът започва малко по-късно, шанти, шанти, време има за всичко, то време нали няма. Попрепичаме се малко на терасата, наблюдавайки сутрешните занимания на местните.

Търговците вдигат металните решетки и простират стоката си на показ. Следва нейното обезпрашаване. Прах много и навсякъде, без да е натрапчив. Със суха кърпа, тип парцал, се нанасят резки и силни удари по пакетчетата чипс, пластмасовите буркани с ядки и всяка друга стока на първа линия. Има и друг метод, с метлички, по-продълговати и меки от нашите, но кърпата е много по-звучна, а и с просто око се вижда отлитащият от стоката прах, само за да се приземи след малко отново върху нея.

В очакване на своите клиенти ваксаджията бавно, внимателно, спокойно и грижливо подрежда съдържанието на дървения си сандък на ръбака на ресторантчето. Врящите в олио пури са точно на главата му, но едва ли ще стане сакатлък. Все пак в тази страна никой за никъде не е запрепускал, така че едва ли някой ще помете чугунената тенджера. Пред фризьорския салон вече има опашка, като един униформен ни гледа любопитно. Повечето бели не избират индийската закуска. Предпочитат нещо малко по-лукс. Зеленчуците по сергийте изглеждат страхотно, ама няма къде да се разготвим.

След закуска се отправяме към манастира Ки (Key, Kee, Ki), където ни посреща прекрасна будистка архитектура, чай и някакъв безформен, намачкан обреден сладкиш. Взимаме за благословия. Монасите показват храмовете, любуваме се на гледките в двете посоки на долината. В единия храм пространството е заето от молитвено колело (mani ´khor lo), колкото един човешки бой, на което Om mani padme hum е изящно изрисувано на нещо като плат. Чувството да се докоснеш до будизма и тибетската култура не мога да разкажа с думи.

Оказва се, че долината Спити е част от съществувалото Западно Тибетско Кралство, което от 17 до 19 век е било под управлението на Кралство Ладак (Ladakh), когато за около 100 години англичаните директно администрират Индия и включват всичко това създадената от тях административна единица. За достоверността на току що написаното не мога да бъда сигурен, но важното е друго. Тези земи са населени от будисти много преди злощастната 1951 г., когато китайците се разправят с Тибет. Тоест, бягайки, жителите и монасите на Тибет идват в долина, която отдавна е споделяла тяхното битие. Не са дошли в непознати земи, както си мислех по-рано.

Пътят до манастира отново криволичи по стръмните хималайски склонове, а в нозете ни остават къщурките на земеделците. Нивите си обработват в най-причудливи форми: сърце, бобче, дюля, палачинка, рибарска мрежа, всички сякаш нарисувани от детска ръка. Нивите орат с волове - е, не волове, но не и якове, нещо друго май. А макар и много сухи и песъчливи, терените раждат немалко неща, съдейки по видяното на пазарската улица. Може би има някакъв внос, но мисля, че не. Доста сме откъснати от света. Земите са досами величествената река, та няма как да не са плодородни. Тези, които са във високото, също се поливат. За разлика от Парвати, тук всичко е пустинно, но вода има.

След манастира Ки се отправяме към село Кибер (Kibber). Намира се на 4200 метра и е известно с това, че хора живеят тук целогодишно. Тук зимата пада много сняг, та едва ли е много лесно, но пък хората се справят с тази ситуация, откак свят светува. Не е лесен животът в природата, но пък е пълноценен като нищо друго. Поставя страхотни предизвикателства, но и предоставя невероятни блага. Каквото е животът. Така поне на мен ми се вярва.
На съседния склон се намира последното село в Индия – Чичим (Chichim). До него се стига с тролей и пеша, а отвъд са само бърчини и Тибет.

Този ден сме се запътили и към манастира Табо (Tabo). Най-старият будистки манастир в Индия, любимо място на Далай Лама за почивка от суматохата на Дарамсала (Dharamshala). Между другото Далай Лама беше посещавал и Ки, един път през 1972 г. и един път през 2000 г., та по-рано бяхме в едни и същи помещения с него, макар и в различно време. Пространствено обаче магията я имаше.

Пътят ни следва реката, чиито тюркоазени днес цветове заковават погледа. Това води до леко зашеметяване и чувство на безтегловност, особено имайки предвид, че криволичим по отвесния склон над нея. Водата жива, та жива, малко след момента на създаването й от природата. Невероятна красота. Отново започват да се появяват онези пирамиди, импозантно настанени по стръмните, почти отвесни днес брегове на Спити. Гледайки в пропастта, през тези назъбени конуси, се замислям, че човек всъщност може да го е доста страх по тези пътища, особено ако се случи да има принципни затруднения с приемане на съдбата, живота, смъртта или просто високото.

Пристигаме в Дангкар (Dangkar). Село, крепост, манастир. Не съм много сигурен за второто. Кацнал на едно скално ребро, издадено навътре към долината от основния планински склон. Манастирът е на повече от 1000 години – изключително. Няма монаси, няма катинар на храма, само надпис с молба да се отнасяме с уважение и благоприличие на това свято място. Дангкар е и старата столица на Спити.

Основната панорама от възвишението е врязването на долината Пин в Спити и срещата на двете реки. Отново думите не стигат. Долината Пин е също много дълбока, обявена за национален парк. Именно през нея трябваше да слезем в Спити, ако бяхме успели да завършим трека, но уви, остава за следващия път. Много е обещаваща, дори от този неин единствен завой можем да усетим красотата й. В далечината естествено се откриват заснежените била и върхове на 5-6-хилядниците.

Иначе, селото се бори с ерозията с всички сили. Камал паркира извън основната част, че да пази прашното пътче от товара на джипа. Разхождаме се, без да губим време, че пред нас е Табо. Оказва се обаче, информация от Камал, който, докато ние се разхождаме, лафи с насъбралите се няколко местни, че за Табо ни трябва разрешително.

Знаехме за него и преди, но нещо уж нямаше да ни трябва. Е, сега се оказва, че не е точно така. Дали има някакви по-специални събития тези дни, дали просто не сме организирани добре и заради близостта с Тибет разрешителното си е винаги задължително, дали на Камал не му се ходи до там, че и без това нещо мрънкаше по този въпрос... В част от групата остава съмнение, че нещо ни будалкат, но в крайна сметка отпрашваме обратно към Каза. Около час и половина, но доста каталясваме. То не е прах, то не е чудо. Стана натрапчив. Трисезонните строителни работи вървят с пълна сила и в този участък от пътя и на всички ни залепват гърлата, скърцат зъбите и задръстват носовете.

Пристигаме малко преди свечеряване, търговците точно започват да събират сергиите. Градчето се прибира между 18 и 20 часа и улицата опустява. Сядаме да вечеряме и така се случва, че тепърва зареждат керосиновите примуси и накупват това-онова от последните отворени сергии. Тука се готви на момента, няма ги полуфабрикатите и заготовките, всичко се приготвя, сякаш си в къщи и сядаш да сториш вечерята. Отнема време, но когато човек е подготвен, че ще почака половин - един час е спокоен. Няма нерви, няма зор. Е, днес почакваме доста, че кухнята тепърва стартира, но пък си струва. Много вкусни момоси и други нещица. Поръчката ни на доста приличен английски взима едно десетгодишно хлапе, което сръчно и почти без объркване сервира и комбинациите от зеленчукови „пелмени”.

Лангза и Комик

Програмата днес е по-спокойна, че да може да прекараме и няколко следобедни часа в Каза, а и да вечеряме докато още в ресторантчетата има светлина. Отново закусваме на същото място, пароти и пури. Срещаме Хосе Мария от Сан Себастиан, с който провеждаме няколко кратки разговора за хранителните отравяния и високопланинските проходи. Може да го видим и по нашите планини, знае ли се.

Потегляме за Комик (Komik), село на 4500 м с два манастира. Оказва се, че не Кибер (4200м) е високото място, където целогодишно живеят хора. Гидовникът не знае всичко. Пътят ни минава през още едно място – Лангза (Langza). Тибетското село, освен че е безкрайно красиво, е известно с величествена статуя на Буда, не знам колко висока, но мисля поне 8 м има. Кацнала пъстра на билото, вперила поглед в отсрещните многохилядници. След кратка слънчева пауза с проследяване на картата и изказване на мнения за отсрещните върхове, продължаваме към Комик.

Преди да разгледаме манастирите, се изкачваме на близкото възвишение – 4700 м. Това е и най-високата точка на нашето пътешествие. Догодина повече. След слизането се насочваме към храма на единия манастир. Благ монах ни приема и спокойно наблюдава вълнението ни да бъдем негови гости. За изпроводяк ни дарява с въженца с възел. Голямо удоволствие, ще отнесем нещо със себе си от това приказно място. Посъбрахме и малко камъни, де. След няколко минути на припек монахът, който седеше и все още ни наблюдаваше, се приближава и ни поканва на чай.

Наслаждаваме му се, наблюдавайки как група новодошли разтоварват 50-килограмови чували с храна за манастирите и техните обитатели. Зимата приближава и когато снеговете паднат, тези хора остават откъснати от света за няколко месеца.

Хайде обратно към Каза. Спускането - традиционно. Пътят суче между сипеите и пропастите, спускайки се право надолу. Отново гледки във всички посоки. Изоставено село, чийто развалини украсяват върха на каменно-пясъчна игла, стърчаща в стръмния каньон.

Пристигаме в Каза и се настаняваме в доста уютен guest house, чието име не помня, но, мисля, се държи от тибетчани. След кратък пазарлък взимаме стаите. Къщата е баш на центъра, срещу ресторантчето с момосите, което означава бърз късен обяд или ранна вечеря. Част от групата остава да социализира с Марион, немкиня, и Хосе Мария, а с Камен щипваме на кратка разходка до централния манастир в града. Доста нов и голям, различен от безвремието на посетените досега. Връщайки се, събираме Иво и отиваме до магазинчето на красивата Анму, за малко търговийка и пазар.

Вече три дена кръжим около магазинчето, та дойде време да развържем кесиите. Прекарваме много забавен един час. Смеем се, усмихвахме се, въртим пазарлък, който тук сякаш е по-малко задължителен, отколкото в Манали или Дели. Мерим, чудим се, избираме, като накрая тръгваме с пълни торби и добро настроение. Анму и майка й работят винаги до късно и тяхната лампичка угасва последна, с което търговската улица окончателно заспива. Взимаме по биричка и обратно в guest house, където разиграваме стаите и леглата на зарове. Бирата е пълен боклук, то не се и пие по тези земи, така че по-скоро за адета казваме по едно "наздраве". Време е за обратния път. Накупуваме сладка и самоси за следващия ден, че тръгваме в 5 сутринта.

Каза - Манали

5:10 часа, мразовито е. Чакаме изгрева с нетърпение и ръце в джобовете. В колата ни е и Марион, която любезно взимаме с нас към Манали. Камал пък поркал с приятели снощи, та го избъзиках, че му е дошло малко рано, той обича да си поспива и не му беше съвсем дзен тази сутрин. Първата спирка за чай е в Лосар, на около 35 километра и два часа от Каза. Там срещаме Хосе Мария, млада французойка и Реми. Става лафче, слънцето тъкмо е изгряло и лъчите му сгряват леко вкочанените ни крайници. Всички са тръгнали на път. Това е последният ден, в който Кунзум е отворен. Утре Спити остава сама. По-късно в Чатру срещаме и Анму, нейната джипка е направо за Дели. Не ми се мисли...

Скок - подскок. Един проход, втори, задръстване заради строителни работи и след 11 часа път сме в Манали. Вечерта минава спокойно - сандвич и десерт, и в леглата. След изморителното пътно родео телата и органите имат нужда от почивка.

Вашищ

Среща със Саран и разходка с него до Вашищ, около 40 минути пеша. Преди обаче да тръгнем - малко сутрешен shopping в Манали. Рупиите рязко се стопяват. По-късно научаваме, че сме леко преметнати от хитрите кашмирци, които измамно представят продукцията си. Иначе са много твои хора и една ли не без пари злато ти дават. Ако някога сте в Манали и искате да си купите хубав шал от честен търговец, това е вашето място – bodh shawl weavers.

Магазинчето се намира в една пряка вляво, точно преди храма на главната, който е горе-долу по средата й. Преди него пък е търговецът на студено пресовано кайсиево олио. Божествено. Индийците не спират да се мажат с него, след всяка баня, което е често по два пъти на ден. Супер е. При шаловете попадаме, след като Камен, щъкайки, вижда Саран в магазина. Айде един час лаф с него и търговеца, който ни обяснява схемите с шаловете. Възрастен човек с честни и благи очи. Е, малко се позасмя, като чу колко пари сме дали на неговите „колеги”.

Но момент, какви шалове, нали сме във Вашищ. В селцето има два храма и минерални извори. Това го прави изключително популярно за туристите, основно индийци, които тази събота се прескачат. Въобще, доста туристическо местенце, малко и с много магазини. Бледолики видяхме само още двама. Наблизо има и водопади, но ни мързи да тичаме натам и вместо това пием чайче на терасата на едно ресторантче, която по има вид на строителна площадка или на нещо, което е работело в миналото.

Обратно в Манали, последни покупки на нещо за някого, следобедно слънце на терасата, зарове, пране, стягане на багажа, че утре палим към Дели. Вечеряме малко късно, но вкусно в компанията на Радж. Това е първият индиец, когото виждам да яде месо, не че познавам много от децата на тази велика страна.

Манали – Дели – София

Този път автобусът е здрав и спим почти през цялото време. След 14 часа и ½ сме в Hare Rama. Последни часове в Индия, пред нас е само летището. Прибирането става неусетно, съзнанието в унес и благоговение.

Епилог

“We have to build up this country into a mighty nation,
mighty not in the ordinary sense of the world that is,
having great armies and all that but mighty in thought,
mighty in action, mighty in culture and mighty in its
peaceful service of humanity.”
Jawaharlal Nehru

В училище за първи път се запознах с Джавахарлал Неру и сякаш бях забравил отличната оценка, която с неохота ми писа госпожа Петкова, изправяйки ме на черната дъска с въпроси за това кой е и какво е направил. Ето, че седемнадесет години по-късно, пиейки чай в малката прашна градинка на кръговото в Манали, си припомням неговата история.

Както санскритските епоси и Махатма Ганди, така и неговото верую, смятам, има отражение в битието на индийците. Но какво е това битие? С какво е толкова различно? Тези въпроси нямат универсален отговор. Идете и вижте за себе си.

А ако някой все пак попита какво беше това пътуване за мен и защо толкова много обикнах Индия, ще отговоря следното:

„Случва ли ви се понякога, или случвало ли ви се е някога, ходейки по улицата, например, да почувствате един порив и чудейки се какво се случва, да си кажете: това е щастие? С други думи, вече възрастни, случва ли ви се понякога, или случвало ли ви се е някога, да се почувствате отново дете?”

Ето това е за мене Индия. И не само, тук аз за първи път научих смисъла и проявлението на понятието мир!

Виж още за:
За писането на коментар е необходима регистрация.
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!

04.05 2014 в 16:46

Ето нещо подходящо за слушане, докато четете този материал за втори път.

http://www.youtube.com/watch?v=PKu8P3KQi9I

От един път не става. Не съм бил там, наясно съм, че не е много изчерпателен, но е много интересно и различно от нашето дребно ежедневие.
Enjoy :)