Сърцето на Япония в снимки (Част 7)

Видяхме Златният павилион, днес ще имаме възможност да видим и Сребърния. Разходката ни със Stas продължава в Киото и околностите му , където ще видим и шинтоисткият храм, Фушими.

 Киото е град, който можеш да обикаляш с дни наред и да не успееш да разгледаш всичките му забележителности. Всеки турист, попаднал тук, трябва предварително да си начертае план какво да посети и какво да пренебрегне, в противен случай рискува да пропусне най-интересното и да си загуби твърде много време в кръстосване на улиците.

Излизаме малко преди 9:00 от хотела и се отправяме първо към Гинкакуджи (Ginkaku-ji) – Сребърният павилион. Както вече разбрахме, Kin означава злато, а съответно Gin е сребро.

Японците често използват велосипедите като транспорт. Някой ще каже, че не може всичко да правиш с колело, но не е съвсем прав. Ето, например, как едно японско семейство се справя сутрин:

 

 

Бащата с костюм и вратовръзка отива на работа, а майката с двете деца – към детската градина и после и тя на работа.

Предният ден като ходихме до Хиконе, бяхме впечатлени от начина, по който свръхбързите японски влакове Нозоми минават транзитно покрай гарите – чува се едно бучене и след това с ударна звукова вълна за около 3-4 секунди целият влак буквално прелита покрай перона. Митко реши, че тази сутрин ще стане в 5 и ще използва JR Pass-a, за да отиде до гарата в Маибара и да ги снима. Бяхме се разбрали къде отиваме и Марто му обясни как да стигне до храма. Закъснявайки малко с тръгването от хотела, стигнахме на спирката малко по-късно и докато чакахме автобуса, Митко ни намери.

Слязохме на съответната спирка и спазвайки указателните табели се отправяме към Гинкакуджи. Има и други храмове в околността, но както вече споменах – добре е да си спазваме плана.

 

 

По уличката, по която вървяхме имаше разни живописни магазинчета, които едва сега започваха да отварят.

 

 

В едно от тях, рано-рано, снимаха вероятно някаква реклама.

 

 

Стигаме до входа и явно сме едни от първите посетители.

 

 

Петдесетметровият жив плет, направен от камъни, бамбук и камелии, ограждащ подхода към комплекса, е впечатляващ.

 

 

На касата си взимаме билети, с които ни дават и брошури с информация – много полезно за хора като мен, които не обичат да пишат врели-некипели. След това се потапяме в прекрасната градина.

 

 

 

През 1482 г., шогун Ашикага Йошимаса, осмият от шогуната Муромачи, си построил извънградска вила на мястото на днешния храм. Стилът й бил подобен на този на Златния павилион, построен от дядо му Ашикага Йошимитсу. След смъртта на Йошимаса през 1490 г., вилата била превърната в дзен-будистки храм, наречен Хигашияма Джишоджи – по името на планината Хигашияма и посмъртната титла на Йошимаса.

Като място за уединение на един завладян от изкуството шогун, Гинкаку се превърнал в център на културата Хигашияма, която се разпространила из цялата страна и се отразила на сфери като чаена церемония, икебана, театър, поезия, дизайн на градини, архитектура.

Днес Гинкакуджи се състои от Сребърния павилион, 5-6 храмови постройки, красива градина, засталана с мъх и уникална градина от пясък, каквато не видях никъде другаде. За разглеждането им тръгваме по пътека, която ги обикаля и предлага красиви гледки към храма, градината и околността.

 

 

Веднага от входа се вижда първо самият Сребърен павилион. Трудно се разбира, че това е точно той, тъй като за разлика от Кинкакуджи, този не е покрит със сребро. Счита се, че е наречен така доста по-късно в контраст с името на Златния павилион. Другата хипотеза е, че лунната светлина така се отразявала от черната му лакирана повърхност, че тя изглеждала като сребърна.

Следва просторната и забележителна пясъчна градина, позната като „Море от сребърен пясък”. Набива се на очи пресеченият пясъчен конус, наречен „Платформа за съзерцаване на луната”.

 

 

 

Следват няколко от останалите постройки в комплекса, в които, както и в Сребърния павилион, не се влиза, но всичките са разположени около морето от пясък и най-точната дума за гледката, която виждам е – хармония!

 

 

 

От 11 човека на следващата снимка, 8 са от нашата група. И това, че сме насядали да съзерцаваме пясък и дървета не е от умора. Просто формите са съвършени!

 

 

 

Тръгваме по маршрута през градината, за да видим всеки детайл отблизо. Съвсем очаквано има и езеро, а из водата, сякаш нахвърляни произволно, са кацнали островчета.

 

 

Минавайки по мост над своеобразно поточе, виждам във водата множество монети. Вероятно и те имат същия обичай като у нас.

 

 

 

Обиколката продължава през градината, застлана с различни видове мъх.

 

 

 

Пътеката се изкачва на хълм, от който се откриват гледки към храмовия комплекс и Киото.

 

 

 

И Сребърният павилион, заобиколен от свежест, спокойствие и красота...

 

 

Една снимка от Марто, на която хубаво се вижда комплекса, пясъчното „море” и Киото на заден фон. Мястото, от което снимаме, е планината Хигашияма, доколкото можем да наречем планина подобен хълм.

 

 

Слизаме надолу към изхода и сварваме персонала да виси по дърветата!

 

 

На излизане отново минаваме покрай Сребърния павилион и имаме възможност да го погледнем под друг ъгъл и да направим хубави снимки.

 

 

Преди да излезем, както навсякъде другаде, трябва да минем през магазина за сувенири. Всъщност пазаруването на сувенири в Япония не е особено приятно занимание, особено, ако човек обръща цените в лева или евро. Освен че са високи, понякога човек може да срещне изумителни цифри за странни „ценности”.

 

 

Дръвчето по средата, например, струва точно 1 848 000 йени, което си е точно 18 480 евро или над 36 000 лв. Да ме питате защо – не мога да отговоря. Би трябвало да е златно, но очевидно не е!

Гинкаку се намира в източната част на Киото, при планината Хигашияма. За да продължим обиколката на забележителностите, се налага да вземем автобус до гарата и от там влак за две спирки в южна посока, където се намира друго задължително за посещение място.

Като стана дума за цени на сувенири, държа да отбележа, че не само те са скъпи. На спирката имаше магазин за месо и докато чакаме автобуса се шмугнах вътре със шпионски намерения.

 

 

Мръвката изглеждаше много добре и имаше вид на прясно приготвена – направо за тигана или скарата. Да, но от евтината стока имаше някакви парчета за 15,80 евро/500 г, а пържолите имаха табелка 10,50 евро за 100 г. Каквито и да са, 105 евро за килограм ми се струва безумно.

Стигнахме до Централната гара на Киото. Този път мога да направя по-свестна снимка.

 

 

Взимаме влак за две спирки и слизаме на гара Инари.

 

 

Непосредствено до самата гара, от другата страна на улицата, ни посреща една огромна тории. Това автоматично подсказва, че сме се запътили към шинтоистко светилище.

 

 

Освен тории и хубаво време, тук намираме и японки, с които къде доброволно, къде с нахалство, се снимаме. Кога друг път ще й излезе късмета на девойката с толкова хубави мъже!

 

 

Учениците, обаче, винаги се снимат с голям кеф! Много са атрактивни.

 

 

Продължаваме напред...

 

Така стигаме до втората голяма тории и веднага зад нея до входната порта в китайски стил на Fushimi Inari Shrine – шинтоисткия храм Фушими. Китайската врата на входа се нарича Ромон и е дарена на храма през 1589 г. от прочутия водач Тойотоми Хидейоши, един от най-силните владетели в Япония преди Токугава Йеасу.

 

 

И мястото за ритуално измиване...

 

 

Отстрани на вратата, отново в китайски стил, седят лисици-пазители на храма.

 

 

 

Преминавайки през вратата, пред нас се изправят постройките на храмовия комплекс в типичните ярки краски. Красиви са, нали?

 

 

 

Този път времето беше на наша страна и слънцето подчертаваше свежеста на багрите с топлите си лъчи.

 

 

 

Светилището Фушими Инари е много важен шинтоистки храм в южната част на Киото. Известен е с хилядите тории (врати), които образуват мрежа от пътеки зад основните сгради. Тези пътеки водят към вековните гори на свещената планина Инари.

Фушими Инари е най-важният от няколко хиляди храма, посветени на Инари, шинтоисткият бог на ориза. Лисиците се предполага, че са вестители на Инари, поради което техни статуи има из целия комплекс.

 

 

Докато основната причина за повечето чуждестранни туристи да дойдат дотук е да обикалят планините, сградите на храма, сами по себе си, също трябва да бъдат задължително уважени.

 

 

 

 

През тази тории, тръгваме по полегати стълби нагоре...

 

 

И пак нагоре, като по пътя минаваме покрай множество по-малки олтари.

 

 

 

В комплекса, зад основните сгради, над 30 000 шинтоистки тории покриват две разклоняващи се пътеки в планината. Ториите са дарения и постоянно се увеличават, тъй като всеки вярващ може да направи собствена срещу скромните 400 000, а дори и до над 1 000 000 йени (4000 до над 10 000 евро), в зависимост от размера.

 

 

Долу при основните сгради се продаваха и миниатюрни тории за посетителите с по-малък бюджет и възможности.

 

 

На всяка подарена порта пише името на дарителя, което на японски не бихме могли да прочетем. Поне не в момента.

 

 

Продължаваме през гората и срещаме нови и нови поредици от тории.

 

 

Изкачването на планината отнема около 2-3 часа. След около 45 минути изкачване стигаме до езеро, което се води средата на пътя нагоре. Повечето туристи стигат дотук и се връщат. Така направихме и ние, тъй като нагоре ториите се разреждат, а и нищо кой знае колко различно не можем да видим.

 

 

 

На горната снимка има нещо като малък храм-олтар, в който имаше запалени свещи, придаващи загадъчен вид на интериора.

 

 

Тръгваме обратно през тунел от врати, но преди това използваме да си направим една обща снимка. Зад обектива е един услужлив чужденец, който даже се справи качествено.

 

 

Отляво надясно, прави: Марто, Радослава, Мадлен, Нели, Калина, Митко, Стас. Клекнали: Емо, Камен и Радослав.

 

 

Отново се озоваваме в началната точка – при сградите на комплекса Фушими Инари.

 

 

Отлужваше се някаква служба и ни забраниха да снимаме. Е, имам си по някой откраднат кадър... От Светилището и от залата за музикални изяви.

 

 

 

 

На гарата в Киото се пръснахме с уговорка да се видим на централния вход в определен час. Всеки си потърси по нещо за ядене. Аз и Марто си взехме отново по едно суши за 600 йени и се качихме да го изядем на покрива, откъдето гледките при днешното хубаво време са много красиви.

 

 

Следва продължение...