Исландия - най-големият вулканичен остров (Част 6)

Последна промяна на 01 декември 2012 в 11:30 11054 0

Исландия Снимка: g.milusheva
Исландия Снимка: g.milusheva

За съжаление стигаме и до последната 6-та част от пътеписа на g.milusheva от OffRoad-Bulgaria.com.

 

Няколко каменни трола решили да отделят западните фиорди от основната част на острова, за да могат да живеят необезпокоявани от хора и други твари. Речено – сторено, дори си направили състезание кой ще образува повече малки островчета от отломките. Копаенето така ги улисало, че не усетили кога дошъл изгрева.

Слънцето вкаменило во веки тролските им усилия, а Западните Фиорди си останали свързани с Исландия.

 

Облаци покриват морския хоризонт, отдръпнали се само на няколко стотин метра от брега. Там започват водопадите на края…

 

 

 

 

Най-сетне достигаме Dransnes – началото на тези земи след ниските възвишения, откопани от тролите. В градчето има летен фестивал:

 

Нямаме набелязани точки в западните фиорди, нямаме и маршрут. Общата бройка хора, населяващи тези земи, е едва 7800 души, основно скупчени в малките риболовни градчета.

Пътят, по който предстои да минем, за първи път е бил асфалтиран през 2009 г., а по североизточния ръкав пътища няма, изобщо, никакви…

Западните Фиорди на Исландия са сред топ дестинациите на Lonely Planet за 2011 – the most famous unknown place in Iceland.

Покрай атлантическите води, преди да пресечем шийката на недостъпния ръкав:

 

 

Някъде по пътя спираме в малка ферма с музей, посветен на овцевъдството. Жената, която ни посреща и приготвя обяда, ме пита дали искам да нахраня двете осиротели агънца, за които се грижи, и аз грейвам.

Излизаме от сградата, тя извиква нещо и две малки кафяви топчици моментално изникват иззад ъгъла.

През повечето време имаме усещането, че се движим някъде над 2000 м. надморско равнище, а всъщост сме едва на 20.

 

 

 

 

Тук сме готови да разпънем палатката. Облаците, които цял ден се сгъстяват над главите ни, шурват веднага, след като разбират за нашето намерение.

 

 

 

Преди да осъмнем в Patreksfjordur, сме изминали над 600 км по криволичещите пътища, разминали сме се с не повече от 4-5 превозни средства, всичките ни впечатления са станали на каша, не сме съвсем сигурни от къде сме минали и кое къде беше… Усещането от този ден обаче ще помним дълго.

Ставаме порядъчно късно и се отправяме към края на полуострова, където се надяваме да видим едно специално пиле...

При поредното спускане ни спират насрещни колоездачи...

 

...със странната молба да върнем кучето във фермата, в която са нощували. Кучето тръгнало да тича с тях и така – вече 15 километра. Познайте кой се сдоби с нов приятел...

 

Latrabjarg или The Cliff of all cliffs - най-западната точка на Исландия (и на Европа, ако не се броят Азорските острови). Вертикалният отвес продължава повече от 14 километра и на места е висок 440 м. Начупените му скални ръбове са недостъпни за арктическото лисиче и затова са сигурен и предпочитан дом на хиляди пернати (не преувеличавам):

 

Ние преследваме едно конкретно пиле, но нямаме против срещата от близо и с други. Този тук си е чист Сайлон. Местното му име е Alka:

 

На тези фини дами името не знам:

 

Заветното пиле също е там, но за него малко по-късно. След като сме утолили жаждата си за непосредствен контакт с дивата перната природа на Исландия, поемаме на обратно.

Скоро се отклоняваме отново от главния път, за да слезем при дълъг залив:

 

Паркираме и тръгваме да се поразходим до водата. Изведнъж от земята се вдигат стотици пернати с крайно агресивно поведение. Ордите на “бялата лястовица” изпращат към нас най-безстрашния си отряд.

С крясъци, викове и шеметно стрелкане към главите ни малките пилета успяват да ни накарат да се стреснем повече от Хичкок. Отдалечаваме се на порядъчно разстояние от мътещите им територии и едва тогава ни оставят на мира.

 

И продължаваме нататък...

 

 

Към края на деня, във водите на крайпътно снегоотточно езерце:

 

Ето го и пилето, което преследваме вече седмица по бреговете на Исландия  . Името му е Puffin, на исландски - Lundi.

 

 

 

Мисълта, че утре вечер трябва да се качим на самолета, вече пари в гърдите ни. Струва ни се, че сме тук едва от вчера и едновременно с това – от поне няколко месеца…

След кратък разбор на предстоящия ден решаваме, че все пак ще направим обиколка на западните земи – вдаден в океана на запад полуостров с ледник в края:

 

 

Самият ледник е отново потънал в облаци, а докато го обикаляме ни мокри типичният исландски мъгло-дъжд:

 

Преминали вече на южния бряг, спираме в Arnastapi – рибарски пристан, сгушен между тези базалтови плисета:

 

 

 

 

Имаме доброто намерение да стигнем Glymur – най-високият водопад на Исландия, разположен на няма и 50 километра от столицата. GPS-ът ни извежда на малък паркинг, на който вежлива табелка ни информира, че до самия водопад има още 3 часа път пеша. Вече е 5 следобед и Glymur неохотно попада в списъка “другия път”. Пред нас е Рейкавик. 

Още докато бяхме на фиордите се сформира бойна организация за среща в Столицата с българи, живеещи в Исландия, благодарение на форума. Намираме си хотел в Рейкявик и скоро след това вече се настаняваме ето тук, водени от любезния ни домакин Емил - sadex5.

 

 

Ето го и последният ден в тези приказни и неочаквани земи. Предвкусваме заминаването още от вчера, но някак се опитваме да не обръщаме внимание на горчилката. За целта имаме програма за деня и тя, разбира се, започва в HARPA.

Harpa е новата концертна зала на Рейкявик, за която жителите на града мечтаят от много отдавна. За нация, чиито основи са изплетени от музика, липсата на адекватно място, посветено на Нейно Величество Музиката, е било болезнено и горчиво. Въпреки краха на исландската икономика преди няколко години и многото стопирани проекти, залата вече е факт – построена в периода на най-тежката криза, вероятно с много компромиси и перипетии, но – факт.

Архитектурните блогове в мрежата следяха отблизо прогреса ù, има достатъчно филмчета с интервюта с архитекти и дизайнери, снимки и коментари за любопитните. Ще спестя разказите на авторите и концепцията и ще ви разкажа само личното си впечатление. 

Harpa (което означава просто арфа) се вижда отвсякъде – достатъчно е само да се излезе на крайбрежната улица: 

 

Сградата е обърнала гръб на водата. Концентрирана e във взаимоотношението си с градската тъкан толкова, че със същия успех би могла да не се намира директно на waterfront-а.

Harpa е избутана в дъното на имота, до сами водата, за да освободи пред себе си място за подобаващия площад. Все пак на площада има нужното за всеки уважаващ себе си датски архитект водно огледало – като компенсация.

Фасадата моментално заковава погледа, така че не оставя много време за градоустройствени размисли:

 

За някои специфични характеристики на формообразуването никъде не намерих логично обяснение и влизаме вътре:

 

Най-специфичният и оправдан ефект на безумно скъпоструващата обемна фасада се проявява не отвън, а в интериора – кубичните елементи хвърлят фантастични сенки навсякъде. Смесено с ефекта от цветните стъкла, крайното усещане е неочаквано игриво и занимателно за черно-сивата строгост на фоайетата:

 

Има и цветни петна, макар моето усещане да е, че някой в последния момент е сменил удивително подхождащото цикламено с оранжево:

 

 

Всъщност залата все още не функционира напълно. Разпределителното фоайе в единия край е цялото в скеле отвътре, част от дограмата още се тества (което означава и подменя – там, където не отговаря на необходимите критерии).

Исландците са толкова горди и нетърпеливи да ползват новата си придобивка, че строителните работи не им правят впечатление, заградените зони грижливо се заобикалят, а хората със строителни каски просто се сливат с интериора.

Преди да влезем в самите зали:

 

Амфитеатрална зала със специални странични пана за променлива акустика, чисто акустична - без дигитално подсилване на звука:

 

Двойна (делима) зала с равен под, променлива акустика (въртящи се странични пана), прибиращи се амфитеатрални места, възможности за симулативен превод и дигитален звук:

 

Зала с равен под, променлива акустика без дигитално вмешателство и “цветомузика” (не се подигравам – просто така наричам това на ум) – подготвена за мюзикъла "Коса":

 

И нейно Величество Главната Зала:

 

Червеното трябвало да се асоциира огън, лава или нещо подобно. Странно, личното ми усещане е, че не им се е получило особено добре. През цялото време се оглеждам за органа – онзи големият, умопомрачителният, символът на Исландия, органът с главно О…. Та какво би била концертна зала в Исландия без орган!???! Дори селските църкви са оборудвани поне с хармониум, при това от стотици години!

А залата – залата трябва да притежава нещо несравнимо, уникално, произведение на изкуството във всяко отношение. Орган, само от видът на който да ти се подкосяват краката! Звукът му трябва да е такъв, че да се говори за него би било светотатство, защото няма такива думи в никой земен език….

Ако никога не сте чували орган на живо, няма да ме разберете, а аз съм чувала само органа на зала "България". В Исландия очаквам да видя Бащата, органът на всички органи – и мястото му би било точно в тази зала. Знам, че едва ли ще имам шанс да го чуя, но въпреки това тръпна в очакване на тази среща. Сякаш очаквам да зърна духът на цяла една нация, сякаш като го видя – и ще разбера… Орган обаче НЯМА

Все отнякъде е трябвало да орежат бюджета. Докато се опитвам да преглътна нудоумението и разочарованието си, се уговаряме с нашия любезен домакин – екскурзовод в Рейкявик. Той, без дори да подозира, ни води на място, съдържащо точно това, от което имаме нужда в момента – отговори

 

Тук – когато т.нар. беседа започва, не откъсваме поглед от устата на младото момче, което разказва, докато ни развежда през част от сградите-експонати; и на всяко местенце, където ни е удава възможност – питаме.

Питаме за какво ли не – защо няма гори, кога са ги изсекли, как са се топлели, какво са ядели  как са съхранявали храната, стигала ли им е…. изобщо питаме как са оцелявали. Защото Исландия върви по тънкия ръб, делящ свръхчовешкото оцеляване, което не оставя физически и умствени ресурси за друго и най-големите майстори и умове на северноевропейската култура; и не е сигурно дали е от едната или от другата страна на този ръб.

От 50 години къщите се отопляват с гейзерна вода, стадата са огромни, електрическият потенциал на водните и топло-централите е фантастичен. На север вадят алуминий, а природата е най-умопомрачителното нещо, което съм виждала.

Нация с размер на провинциален европейски град ражда поне по няколко световноизвестни музикални имена всяко десетилетие. Място с пазена и тачена история, където хората са можели да четат, пишат, смятат и редят поезия преди 1000 години, всичките.

В същото време националната болест на исландския народ е Алцхаймер, болестта на неизползвания, на закърняващия ум…

Когато преди няколко години препрочетох "Атомна база" за пореден път, затварянето на задната корица ме остави със същото едва доловимо неразбиране, с което я затворих първия път, преди 20 години.

Има нещо в начина на мислене и ценностната система, което е отвъд способностите ми, отвъд разбирането. Съзнанието ми не обича такива невъзможности (сигурно затова дойдохме), но дванадесетте дни, прекарани в лутане из острова не ме доведоха и на милиметър по-близо до отговора….

За до виждане влизаме в един от символите на Рейкявик:

 

Тук, разбира се, има орган:

 

По пътя за летището Исландия ни изпраща крайно подобаващо:

 

 

Това е краят на пътеписа на  g.milusheva от OffRoad - Bulgaria.com за приказна Исландия. 

Първа част, втора част, трета част, четвърта част и пета част на пътеписа. 

 

Най-важното
Всички новини
Най-четени Най-нови