Бивш командир на разузнавателна част разказва как е започнала пълномащабната руска инвазия в Украйна, колко наборни войници са били изпратени на война и защо е отказал да продължи да се бие. Условно е наречен Николай от съображения за сигурност. Ето неговия разказ, публикуван от "Важные истории".

Аз и моите момчета получихме задача да разузнаем района (на границата с Украйна) още през 2021 г. Проучихме посоката, в която ще се движи всичко, видяхме как е организирана границата, какво стои там, колко души я охраняват. Така че просто ни казаха: "Отидете там, направете това и това". Но ние не сме глупаци, имаме добра подготовка, така че вече подозирахме, че може да се случи нещо сериозно. Но нямах никакво специално отношение. В това, което правехме, нямаше нищо криминално. Често срещана практика е войници от различни държави да проверяват границите на съседните държави: нашата граница например също се следи от дронове. Правехме го по един и същи начин. Така че не бяхме 100% сигурни, че става дума за последваща атака, а можеше да е просто събиране на информация, просто информиране.

След това, през 2022 г., първоначално имаше рутинно упражнение, както винаги се прави. Пристигнахме там (на границата с Украйна) още през февруари, както всички останали, почти цялата основна група. И ние бяхме настанени в база близо до границата. И никой не ни каза нищо. Просто отидохме там, разпънахме лагера и седнахме. Но ние не сме глупаци. Например мобилните телефони бяха отнети от повечето военни. Ние обаче не се отказахме от нашите. Военните са просто аматьори, които обичат да снимат как служат, как работят. Всичко това се публикува в социалните мрежи и съответно влияе върху имиджа на армията. Ето защо съществува злополучната заповед за защита на държавните тайни (заповед 010 на руското министерство на отбраната забранява използването на мобилен телефон на територията на военна част - бел. ред.).

Обикновено те просто наблюдават и се уверяват, че никой не използва мобилни телефони. А след това (в началото на февруари, на границата с Украйна) започнаха да снимат всичко, службите за сигурност започнаха да сканират района, където са разположени войските. Те разполагат със специални програми, сателити, заглушители - могат да изчислят точното местоположение на човек с мобилен телефон, да проследят социалните му мрежи, какво е писал. Ами това е масово явление.

И тогава те започнаха да натискат здраво за телефоните, отнемаха ги. Така че мнозинството от войниците дори не знаеха какво се случва по света. Ние например постоянно наблюдавахме политиката. Знаехме, че се нагнетява напрежение чрез медиите, социалните мрежи, всякакви лозунги за освобождението (на украинския народ), за нацистите и т.н. Така че разбрахме до какво води. Но до последно си мислехме, че просто ще дойдем... Никой не искаше да започне (войната). Никой!

След това започнаха да ни носят боеприпаси. В армията частите разполагат с т.нар. военни боеприпаси, но те никога не се раздават. Това означава, че във всички упражнения - това е документирано, те просто ги носят със себе си. Но когато започнаха да ни докарват камиони КамАЗ с всички тези неща... Разбрахме, че няма да свърши само с размахване на оръжие. В Русия събрахме БТГ (батальонни тактически групи), пехота, оборудване, изобщо пълен комплект, и през нощта на 24-ти (февруари) се отправихме (към Украйна). Точно както нацистите, в 4 часа сутринта.

Беше точно като завземането на Крим. Никой не знаеше нищо до последния момент. Нормален ден. По време на обяда всички внезапно обявиха: влезте, има аларма. Но това може да е и тренировка. Хората пристигаха, получаваха всичко необходимо и просто ги отвеждаха на летището. В армията има такова нещо - фотодоклад. Красиви снимки за началниците. И тук нещата бяха от типа "да направим тези фоторепортажи и да се приберем вкъщи". В крайна сметка качиха всички на самолети и кораби и това беше всичко: хората вече бяха заминали за Крим.

Подразделението, в което служих, участва в кампанията от самото начало, от 14 г. Не участвах в самото анексиране, не бях "вежливият човек" на снимките, изпълнявах други задачи. Така се случи, че "гласуването" (така нареченият от руските власти "референдум за присъединяване на Крим към Русия", след който полуостровът беше анексиран, се състоя на 16 март 2014 г. - бел. ред.) се проведе чисто, безопасно, всичко изглеждаше красиво и всички опити за саботаж трябваше да бъдат осуетени.

Първоначално са завзети и военни части. Блокираха ги, а ние искахме от войниците да се предадат. По същия начин работихме и по границата в отдалечените райони, за да гарантираме, че няма да има провокации. Общо взето, от 2014 г. насам участвах в продължение на три години (в руско-украинския военен конфликт в Донбас). Тогава все още не се интересувах от политика, всъщност не ме интересуваше какво се случва. Тоест, бях просто млад човек, както повечето хора в армията сега: дойдох да служа и да получавам пари. Тогава за мен нямаше значение къде и какво ще правя. Ако имаше работа за вършене, тя трябваше да бъде свършена.

Загубите бяха много, много големи

(По време на пълномащабното нахлуване в Украйна) вече изпитвах омраза към нашите, главно към командването. Начинът, по който се държеше, хвърляйки ни в битката, и самата идея за тази война. Бях на етапа (в началото на март), когато започна тази история (окупацията) с Изюм, когато започнаха да вкарват войски вече в Харков. Това беше първият етап, когато настъплението продължи, макар и бавно, но продължи. Тогава Харков вече започна отбраната и ние се опитахме да вкараме вътрешни войски, оборудване. Изгориха ги всички там и войниците се върнаха обратно. Ето на какво станах свидетел.

За военните, особено за тези, които нямат опит, например за бедните новобранци, които са попаднали там, първите дни са шок. Например от тези региони (граничещи с Украйна) знаеха, че вече се намират на украинска територия. А останалите просто тръгнаха и не знаеха къде отиват и защо отиват. Ето защо се стигна до ситуацията, която войниците по-късно разказаха на украинците в тези видеоклипове (интервюта с военнопленници), че "не знаехме къде отиваме". Наборните войници са изпратени (на война), защото много части не разполагат с достатъчно персонал. Обикновено ги изпращат на учения, на мисии, като им пробутват морков под формата на пари. А какво ще каже едно момче на 18-19 г.? Особено за тези от бедните региони тя (тази тактика) винаги работи.

(В първите дни на руското нахлуване в Украйна) новобранците бяха уплашени до смърт, просто бяха в шок. Когато започна стрелбата, първите контакти (с ВСУ), те бяха зашеметени, изпаднаха в пълен ступор. Или пък втората реакция, в зависимост от късмета, беше, че те започнаха да се бият до последния човек: това се случва на подсъзнателно ниво, той (войникът) не се бие за страната си, той се бие, за да оцелее.

По мои данни още през първия ден в Украйна са изпратени над 2000 наборни войници. Когато видяхме какво става, им помогнахме и веднага организирахме евакуация, изпратихме ги обратно на руска територия. Просто разбрахме, че наборните войници няма какво да правят там.

В началото на войната с Украйна руските власти отричат да са изпращани войници на наборна служба. "В тази операция участват само професионални военни - офицери и военнослужещи на договор. Няма наборни войници, не планираме и не възнамеряваме да го правим", заяви руският президент Владимир Путин в началото на март.

Няколко дни по-късно говорителят на Министерството на отбраната Игор Конашенков заяви със съжаление, че "са открити няколко факта за присъствието на военнослужещи на наборна служба". В същото време той отбелязва, че наборните войници, които са били в тила, т.е. не са участвали в сраженията, са били пленени. Конашенков не казва нищо за жертвите сред наборните войници по това време.

Изгорели стоки в търговски център "Амстор" в Кременчук, след като е бил ударен от две ракети на 27 юни 2022 г. Руското министерство на отбраната съобщи, че ударът е бил насочен към намиращ се наблизо склад за боеприпаси. В резултат на обстрела са убити 13 души, а над 40 са ранени. Снимка: АФП

В първите дни имаше много, много големи загуби, продължава Николай. И казаха по телевизията, че в първите дни цялата авиация, цялата противовъздушна отбрана ще бъде унищожена, рускоговорещите (украинци) ще се изправят в наша защита, ще ни посрещнат с цветя и т.н. (смее се). Така че през всичките тези години на хората им беше внушавано, че ни чакат там, че ни обичат, че носим шибаната светлина. Знаете, че това е нещо като кръстоносните походи. И командирите вярваха в цялата тази идеология, а "царят", наред с други, също вярваше, че всички го обичат и всички го чакат. Така че хората (руското военно командване) решиха да се втурнат, а когато започнаха да стрелят по тях, разбраха, че нещата са различни.

През първите пет дни нямаше нормална артилерийска или въздушна подкрепа. Това означава, че сухопътните ни войски стояха. В Украйна също не са глупаци, те се подготвят за войната от 8 г., знаят в каква посока ще тръгнат (руските войски): ние от 8 г. казваме, че "ще защитим Донбас" и това е всичко. Така че, когато дойдохме, имаха добри позиции, DOT (дългосрочна огнева точка), DZOT (дългосрочна маскирана огнева точка), всичко беше подсилено. Работят добре, добри са. Освен това те познават терена. Като цяло, там беше много трудно (за нас). Само през първия ден докараха КамАЗ с трупове. На четвъртия ден бяха останали само двама от около десет БТГ. Това означава, че само 20-30% (от войниците) са оцелели, а останалите са били или убити или ранени сериозно, че трябваше да бъдат върнати обратно (в Русия).

В първите дни на руската инвазия в Украйна във всяка БТГ е имало поне по хиляда души, обяснява друг руски войник, участвал във войната с Украйна. "По-късно те бяха около 800, през април - 600, а през май изпращаха остатъци от 30-100 души от частите, за да допълнят онези, които са там. Тук те са на път, батальонът вече е заминал. И тези 100 души сега са батальонът. А според щаба в един батальон трябва да има около 350-450 души в зависимост от вида на войските. Задачата се възлага на щабния батальон, но той разполага със 100 души. Поради това те не са в състояние да се справят със задачата - оттук и тежките загуби. И още в първите дни колоните бяха изтласкани напред - "Преминете със скорост! - и те просто бяха унищожени по пътя. Ако БТГ бяха незабавно разгърнати в бойна формация и атакуваха, както са били обучени, загубите щяха да бъдат минимални. Но някакви идиоти на върха решиха да атакуват и дадоха заповед: "По-бързо! По-бързо!", така че командирите на място са загубени, а те не знаят как да противоречат на началниците си", обяснява военнослужещият.

Хората просто бяха хвърлени за пушечно месо, казва Николай. Например, те казват на отряд от 30 души: "Отидете там". Те казват: "Там има 300 души, всички ще слезем. - "Да, ще го направиш". Ето как работи. Или, например, отгоре идва заповед: "Трябва да превземем това село. Изпратете войски". А командването (на руските войски) е толкова некомпетентно: "Добре, изпратихме. Там ги размаpват, дали са оцелели или не, (няма значение). Не се получи. Командата каза: "Е, случва се, ще опитаме пак. Така че нещата са толкова зле, че те просто жертват хората, за да не им направят нещо шефовете... Страхът от шефовете плаши хората повече, отколкото страхът от смъртта, неуважението, презрението (към тях).

Той защитава дома си така, както ние бихме защитили нашия

В армията се опитваха да ни агитират (срещу Украйна). Спомням си, че ни дадоха едно дебело списание от 100 страници със заглавие "Националистическите организации в Украйна". Имаше и описания на всички националистически групи, които някога са съществували там. И е написано така, сякаш в Украйна изобщо няма обикновени хора и ВСУ, а само "националистически батальони". И сякаш щяхме да се борим срещу тях. Но всъщност това беше само "извинение", за да отидем да се бием. Никой в моето подразделение не повярва, защото всички имаме роднини и приятели в Украйна.

В Русия също има много националисти. Има хора, които са дори по-харт от тези в Украйна. На хората им казват нещо по телевизията, мързи ги дори да влязат в интернет, за да прочетат за това. Например, че защитата от тероризъм не е терористична защита, а териториална.

Когато се придвижвахме (през Украйна), видяхме села, останали без електричество, отопление, вода... Помогнахме на местните жители с каквото можахме: с храна, с медицинска помощ. И ние помагахме с нещо, и те ни помагаха - даваха ни храна. Имахме такива дажби, че да не умрем от глад, те не бяха достатъчни, за да бъдем пълноценни. Никога не сме вземали нищо насила. Като тази бедна, мизерна пехота, мародери, които като хлебарки обикалят наоколо, ядат всичко, изнасят всичко, крадат. Ние (в подразделението) не сме деградирали като нашето командване или повечето войници, които искат само да крадат, да изтезават, да убиват, да изнасилват. Или като полицаи, знаете, такива хамстери, които носят всичко: дори да не им трябва, пак ще го откраднат, ще го върнат, ще го дадат на някого. Така се работи, такива хора се назначават.

Единственото нещо, което взеха в мое присъствие, беше кутия кафе. Веднъж отидохме в селото и проверявахме къщите. Ние не спим много, така че едно от момчетата ми просто отиде в кухнята и взе кутия кафе. Това беше всичко. Не сме докосвали телефони или телевизори, не сме обикаляли никъде, не сме крали нищо.

Имаше няколко пъти, когато работихме на адреси. Тогава ФСБ ни изпраща адресите на хората, а ние отиваме и работим по тях. С други думи, пристигаме, хващаме човека, проверяваме цялата информация и електроника и го отвеждаме във ФСБ. Никой не бие никого, както правят нашите по време на митинги, просто идваме: "Момче, ела с нас, ще се справим". Имаше момент, в който хванаха момче и започнаха да го разпитват за всичко. Накрая му зададоха един въпрос: "Ако сега те вземем обратно, ще се върнеш ли на война? - "Да." - "Защо?" - "Защото защитавам дома си." И тук той е прав. Защото той защитава дома си по същия начин, по който ние бихме защитили своя, ако ни нападнат.

Мисля, че това е добър човек с добро възпитание и идеология. Дори да знаеше, че може да бъде убит за тези думи, той отговори така. И за това той заслужава уважение, той е добър (според Николай украинският войник не е бил изтезаван за думите си и след разпит е бил вкаран в затвор за военнопленници - бел. ред.).

Не сме мразили никого, не сме се подигравали с никого. Имахме правило, че ако видим някакво беззаконие (от страна на руските военни), сами ще ги застреляме. Например, имах един разговор с офицер от пехотата. Опитах се да го накарам да разкаже за отношението си към всичко това, защото винаги съм се интересувал от мнението на хората, за да знам какво да очаквам, с кого да работя и с кого не. Първоначално този офицер изглеждаше като нормален млад човек, със съпруга и деца. И тогава той казва: "Искам да отида там, да намеря някоя мацка и да я чукам". Опитвам се да го попитам защо: "Искам." Това е само за да прикрие чувството си за малоценност, да покаже колко е готин и силен е, че "аз мога и ще го направя". Казаха му, че ако се опита да го направи пред нас, ще го застреляме.

Когато гледам всички тези новини (за руските военни престъпления в Украйна), не съм изненадан от случващото се. Защото контингентът от хора, които са повечето в армиите, е точно такъв. Няма нормален подбор на персонала. Единици като нашата влизат, след като бъдат избрани. Останалите влизат: неубедени или с наклонности, извратени или изостанали - няма значение. Основното е да запълните бройката, а след това няма значение. Ето защо се случват всички тези инциденти: кражби, убийства, изнасилвания, сбивания.

Или пък този говорител на армията (Игор Конашенков информира руското министерство на отбраната за войната с Украйна - бел. ред.), който разказва всякакви истории за химически оръжия и подобни. И той казва, че не сме бомбардирали търговския център, а фабриката, складовете там. Когато погледнете снимките, кои са складовете? Всички работят с хартия, стари карти. Когато можете просто да вземете някое приложение, например, и да видите сателитни изображения. Те не разбират, че построяването на огромен търговски център отнема година, дори шест месеца. В града няма място, затова го построяват до някаква фабрика. И те (командирите): "О, там имаше нещо!" И започват да хвърлят бомби. Тоест командването не знае как да използва картата и да координира правилно войските, артилерийския обстрел".

Изобщо не виждам смисъл да съм тук

Ние (в отряда) имахме хора, които разбираха къде и защо сме отишли, много ветерани от събитията в Украйна 2014, Сирия. Но ние наистина не искахме (тази война). Това не е страната, с която трябва да воюваме. Половината страна има роднини там. Аз самият имам приятели и роднини там и поддържам връзка с някои от тях и до днес. Вярно е, че сега общуването е по-трудно. Сега нашият народ е изгнаник за целия свят и особено за украинците.

Ние (военните) започнахме да виждаме какво и как се случва: когато нашите хора са хвърляни като пушечно месо, знаейки със сигурност, че няма да оцелеят, когато има големи загуби, когато няма помощ, когато властите изобщо не се интересуват от нищо. Цялата тази ужасна пропаганда: "Там има нацисти, има потисничество над хората. И когато стигнахме там и видяхме, ама какви нацисти? Това са военни, също като нас. Разбрах, че идеята и целта на тази война е фалшива. Това не е същото, от което се нуждая аз, моят народ и страната ни като цяло.

В средата на март заявих, че няма да участвам повече. Началниците ми ме убеждаваха да остана, да ме преместят на по-спокойно място. Но не, благодаря, момчета. Не искам парите ви. Вече не искам да живея с армията. Моят ръководител каза: "Какво не ви харесва?" Казах: "Не ми харесва начинът, по който работите, не ми харесва и това, което се случва тук. Изобщо не виждам смисъл да съм тук." И моите момчета също почти всички се отказаха и напуснаха. Когато напусках, убедих една трета от екипа да напусне с мен.

Рибата замирисва откъм главата. Това е най-важното, което трябва да знаете за нашата армия. Всички останали - казаха им (командирите), те го направиха. Хората като нас, които започват да мислят, да им противоречат, да ги критикуват, обикновено биват или уволнявани, или вкарвани в затвора, или хвърляни като пушечно месо, така че определено няма как да оцелеем.

Те искат глупави, мълчаливи, безгръбначни войници, които ще изпълняват всяка заповед, дори ще пристъпят разпоредбите, закона, което противоречи на здравия разум. Ако армията ни се състоеше от интелигентни хора и ако нямаше чистка по върховете, тази война изобщо нямаше да се случи.

От силната армия правителството се страхува, защото военните не защитават ничии интереси. Тоест нормална армия. Както е записано в клетвата - "Да защитавам народа и Отечеството". Това са ключовите думи. Не на президента, не на неговите политики. Каква цялост на страната, каква защита на конституционния ред има, ако се биете в Украйна? Какво общо има това с всичко? Вие сте тези, които трябва да защитавате страната си от врага. А с цялата тази мръсна работа можеше да се заемат ФСБ и ГРУ. Така правят в нормалните страни, Великобритания, Америка - ако трябва да направят нещо по интелигентен начин, въвеждат ли армията? Не, разбира се, че не. В тях има всякакви дворцови преврати, диверсии, подставени лица. При нас е: "Хайде да вървим!" И това е всичко, отивате (на война). Това е проблемът - начело са идиоти. Ето защо хората се водят на заколение.

Аз не съм верен на властта, в армията изобщо няма такива хора

Мозъците на хората са много промити. Някои са принудени да вярват в дадена идея. Ако не вярвате на телевизията, вярвайте в Бог! Свещениците казват на хората на разбираем език, че трябва да подкрепят президента. Това накърнява чувствата на вярващите, църквата има толкова много власт! Noize MC има подходяща песен, която започва с цитат от Путин, който казва, че, от една страна, на пръв поглед изглежда, че ако правителството управлява с твърда ръка, всички ще живеем спокойно и безопасно. Но тогава тази ръка ще започне да се размахва (в началото на песента на Noize MC "Всичко е като хората" има запис от речта на Владимир Путин през 1996 г. - бел. ред.). Е, така е. Виждате ли, хората са се съгласили да бъдат лишени от права в замяна на въображаема сигурност. Като Джордж Оруел (в романа му "1984"): "Свободата е робство." Когато прочетох тази книга, просто видях Русия сега - тя е като историческа книга.

Аз самият вярвах в това в някакъв период от време. Отначало, когато бях млад, не ми се занимаваше с това. Ето защо много хора в страната не се интересуват от политика, смятайки, че тя не е за техните умове, но забравяйки, че хората са тези, които трябва да контролират властта. Задължение на държавата е да се грижи за гражданите, а задължение на хората е да я контролират. Но тук нямате избор, нямате влияние и мнение. Това, което ви казват да направите, го правите. Ето защо не съм верен на това правителство, ние (в армията) изобщо нямаме такива. Имам много приятели от различни части, отряди и структури и всички, с които разговарям, са недоволни (от властта). Много малко са хората, които наистина подкрепят всичко това.

Онзи ден разговарях с една украинка. Говорихме за тази агитация, че "там са против руския език". И тя каза: "А защо аз, която живея в Украйна, където официалният език е украински, трябва да говоря на руски? Имам собствена държава, собствени закони, собствена конституция, собствен език". Съгласен съм с нея. Няма значение, че някога сме били част от СССР, това е отживелица. Украйна е отделна държава, тя трябва да има своя собствена политика, може да прави каквото си иска. Но когато има съсед като нас... малко обидено дете, на което са взели играчката... Това дете е на 70 г. и има неограничена власт в ръцете си. Ако Русия беше наистина развиваща се страна със силна икономика (а нищо не ни пречи да го направим, ресурсите ни го позволяват), тогава може би и самата Украйна щеше да иска да се обедини, за да се развиваме заедно. Но "ние нямаме какво да ви предложим, затова се опитваме да ви убием".

Въпреки че самият аз съм руски гражданин, дълги години служих в руската армия, с някои неща бях съгласен, а с други - не. Но всичко се свежда до това, че хора като мен изобщо не са нужни тук, защото ние сме... предполагам, че сме просто адекватни.

Николай се пенсионира от армията и сега живее в Русия.