Евгений „Чудик“ Чуднецов е роден на 29 юни 1989 година в Макеевка. Старши сержант от бригада Азов, защитник на Мариупол, герой от Азовстал. Общо е преживял в руски плен около четири години. Освободен е на 6 май 2023 година. Сега е отново на фронта. Неженен. С него разговаря Дмитро Гордон – известен украински журналист, писател, водещ.

Преводът на разговора е на Горица Радева и е със съкращения. OFFNews ѝ благодари за предоставения текст.

Гордон: Евгени, здравейте!

Чудик: Здравейте!

Гордон: Всички момчета азовци казват, че вие сте най-много герой. Така ли е, или не?

Чудик: Не, не е така.

Гордон: Вие сте скромен човек.

Чудик: Не съм скромен, просто имам обективно виждане.

Гордон: Вие сега сте пристигнали в Киев. Стоим на този прекрасен площад. Какво чувствате, когато идвате до Киев от фронта?

Чудик: Трудно е да кажа какво чувствам. Когато от тук идвах (показва паметните платна на загиналите военни), не се чувствах много добре, защото видях много познати момчета, които, за съжаление, не могат да гледат Киев. Тук е почти цялата рота, в която бях…

Гордон: Вие сантиментален човек ли сте?

Чудик: Не.

Гордон: А преди войната?

Чудик: Преди войната може и да съм бил сантиментален.

Гордон: Вие сте се родили в Макеевка, Макеевка е фактически Донецк.

Чудик: Да, в някои райони едната страна на улицата е Макеевка, другата е Донецк.

Гордон: Вие сте роден през 89-та година. Аз през 90-те за първи път бях в Макеевка. И знаете ли кое ме потресе? Сиви, черни домове, безрадостни. У нас, в Киев, жълто, бяло, така, радваш се.

Чудик: Зависи в кои райони на Киев. Макеевка не се е променила от 90-те години.

Гордон: Но това влияе, когато така живееш, в такава сивота, в такава цветова гама…, или не?

Чудик: Вероятно влияе.

Гордон: Детството ви тежко ли е било?

Чудик: Не. Прекрасно детство, без мобилни телефони…

Гордон: Родителите Ви какво са работили?

Чудик: Майка ми цял живот е била в търговията, продавачка, а баща ми е работил в строителството. Баща ми почина през 2000 г., а майка ми, когато бях за първи път в плен.

Гордон: Какъв искахте да станете, когато бяхте дете?

Чудик: Ветеринар. Просто обичах животните.

Гордон: Завършихте училище, а после какво?

Чудик: След училище работих в Макеевка, в завод.

Гордон: Какво е да работиш в Макеевка в завод по онова време? Харесваше ли ви?

Чудик: Поначало да. Но скучна работа, всеки ден едно и също. Нормална заплата получавах. После дойде 14-та година и всичко се промени.

Гордон: Родителите Ви какви политически възгледи имаха?

Чудик: Мога да кажа никакви. Както и голяма част от хората на Донбас. Нямат възгледи, може да се каже, че са аморфни.

Гордон: И ето, 14-та година, революция, у Вас вече са били формирани други възгледи. Как в Макеевка, млад човек променя виждането си за света?

Чудик: При мен се промени първо кръгът от хора, с които общувам. Малко пораснах, излязох от етапа на детството и, нормално – промениха се и възгледите ми.

Гордон: Как усещахте Украйна тогава, докато живеехте в Макеевка?

Чудик: По принцип, регионът сам по себе си беше достатъчно "ватен". При това, дори да не гледаме работническата класа, а вземем например интелигенцията, учители, професори, те също ходеха на митинги и крещяха „ние сме за Янукович“. Стаден инстинкт работеше. Но по това време в Макеевка, в Донецк имаше и голяма проукраински настроена част от обществото. Тук, в Киев, имаше революция. В това време и в Макеевка имаше митинги в подкрепа на Украйна. Единствената грешка беше, че те бяха мирни. По количество присъстващи бяха по многобройни. Но имаше и една определена шайка хора, които бяха агресивно настроени. И както винаги се получава, малко количество радикално настроени хора, е способно да пребори голямо количество аморфна маса. Голяма част от хората си казваха „Ето, те нямат какво да правят, ние тука работим, а те там скачат по площада“. И голямата част от хората продължаваха да работят. Те не са бягали със знамена „Русия“, не са викали „Путин, доведи войската!“, „Приберете ни!“. На тези митинги, проруските, ходеха предимно маргинали. Работническата класа беше заета с това, че трябва в 6 ч. сутринта да отиде на смяна в завода или в мината. И на тях не им беше до тези митинги. Разбира се, латентно, те имаха предимно проруски възгледи. А на мен ми е интересно защо имаха проруски виждания, тъй като Украйна е единствената постсъветска страна, в която е останал т.нар. „регресен фонд“, който е важен за миньорите. Нито в Русия, нито в Беларус съществува това нещо. Даже тези територии, ако официално бяха станали част от Русия, то миньорите нямаше да получават тези по-добри пенсии. Във времето, когато другите пенсионери получаваха по 2 000 гривни, те получаваха 8-10 000 гривни. Затова нямаше смисъл да крещят „Русия“, защото нямаше да получават толкова пари.

Гордон: На мен ми е интересно, разговарял съм с момчета от Донецк и те казаха, че в Донбас много са се страхували от бандеровци. Истина ли е това?

Чудик: Да. Страхуваха се от това, което не съществува на практика. Помня как с пръчки бягаха, имаше влак от Лвов до Ростов, който минаваше през Макеевка. И там бягаха тези и търсиха хора от „десен сектор“.

Гордон: Въобще удивително. Донбас е огромна територия с милиони хора и колко да са били тези бандеровци или представители на десен сектор? Как може въобще да се страхуват? Още повече, че такива е нямало на практика в Донбас. Как вие почувствахте, че ситуацията в Донецк, в Макеевка излиза извън контрол?

Чудик: Когато хората, които бягаха с пръчки, започнаха да бягат с автомати. Представителите на силовите структури отвориха оръжейните складове. Част от тях избягаха в Мариупол и в други градове. А тези, които останаха им оказваха мълчалива подкрепа, а в някои случаи и не мълчалива. След тези събития аз напуснах Макеевка и постъпих в батальон Азов.

Гордон: През коя година постъпихте в Азов?

Чудик: 2014-та на 5-ти септември. Имах един приятел, който в този момент беше в Киев и вече беше постъпил в Азов. Свързах се с него. После събрах вещите си и заминах. Веднага отидох в Мариупол. Моят приятел вече беше там. Обясни на командира ситуацията. И аз останах в Мариупол, така да се каже, за пробен период.

Гордон: Как ви посрещнаха в Азов?

Чудик: Нормално. Отлично. По време на изпитателния период не ми даваха автомат, но ми дадоха гранатомет. (Смее се).

Гордон: С какво се различава Азов от другите подразделения на украинската армия?

Чудик: Трябва да се уточни в кои години. Защото Азов в 14-та, в 20-та и 22-ра година – това са изключително различни подразделения. Единственото, което се запази, е атмосферата. При нас е съвсем различно отношение между командир и подчинени. Няма такова аз съм началник, ти си глупак. При нас 99% от командирите са се издигнали първоначално от редови войници. При нас няма командир без боен опит. И естествено, че всеки командир прекрасно знае нуждите и проблемите на войниците, защото относително неотдавна е бил същият такъв войник.

Гордон: Как за първи път се оказахте в плен?

Чудик: Това беше на 14 февруари 2015 година. А 9-ти или 10-ти започна настъпателна операция към Широкино, в която Азов изигра ключова роля, защото, може да се каже, че силите на едно подразделение, отблъснаха сепаратистите на достатъчно голямо разстояние.

Гордон: В какво ви обвиняваха, аз знам за някакви безумно дълги присъди?

Чудик: Мен ме осъдиха на 30 години. Съдът там беше просто комедия, аз просто се усмихвах.

Гордон: Но присъдата не е комедия?

Чудик: И тя беше комедия. След делото ме взеха, сложиха ми белезници. Аз ги свалих и ги държах в ръка. После ме гледат и единият пита другия „Ти ли му свали белезниците?“, „Не, не съм ги свалял“, „А защо ги държи в ръце?“.

Гордон: Изплашихте ли се, когато чухте присъдата от 30 години затвор?

Чудик: Не, аз знаех, че няма да лежа толкова. А и те самите говореха, че максимум три години ще съм в затвора и после ще има обмен.

Гордон: Ние сега се разхождаме. Виждате кафе, хората се веселят. И момичета, и момчета. Какво чувства човек от фронта, когато вижда такава картинка?

Чудик: Вероятно значи ние добре си вършим работата, първо, щом те имат възможност в страна, където тече война, да се веселят и да стоят в кафе.

Гордон: Тоест това не предизвиква у Вас злобни чувства?

Чудик: Не. По-рано може и да е предизвиквало раздразнение, но сега не. Но това е чисто субективно мое мнение. Много военни се дразнят от това.

Гордон: И така. Денят на обмена. Вие не сте знаели, че ще ви обменят?

Чудик: Знаех. На 25-ти, както седях, един ми каза, че предстои обмен. Аз го питах знае ли колко пъти съм слушал истории за тези обмени. А той каза, че този път е сериозно и преди Нова година ще ни обменят.

Гордон: Усещанията, когато вече бяхте на украинска земя, помните ли ги? Еуфория, щастие?

Чудик: Разбира се. Но също ми се искаше да поспя. Защото първо ни закараха в Горливка. Там чакахме 6 часа, после донякъде ни извозиха с автобуси. След това с вертолети до Харков. После от Харков до Киев със самолет. И там, още в Харков, се започна такъв цирк с обмена. Цяло шоу, там с Порошенко и т.н. Просто ми се искаше да поспя.

Гордон: Общо колко време отседяхте? 3 години?

Чудик: По-малко. Две години и шест месеца. Нещо такова.

Гордон: На какво искахте да се посветите след това?

Чудик: Аз още докато се възстановявах, отидох до Мариупол на събеседване, поговорих с Редис (Денис Прокопенко – командир на Азов), той вече беше командир на полка. После се върнах в своето подразделение, там, където бяха всички мои познати.

Гордон: Вие разбирахте ли, че голяма война рано или късно ще започне?

Чудик: Вероятно това съм го разбирал още от 14-та година.

Гордон: Когато в края на септември се появиха първите сигнали от американците, от британците, затова, че Путин ще нападне през февруари, вярвахте ли, или не?

Чудик: По повод конкретни дати, конкретно време – не. Аз смятах, че ще нападнат малко по-рано. Два месеца преди 24-ти имаше всякакви провокации, ту нашето морско пространство, ту въздушното пространство нарушаваха. За нас нищо учудващо нямаше, когато постъпи сигнал за тревога, ние бързо се оправихме и се придвижихме в готовност да изпълняваме задачите си.

Гордон: Азов беше ли готов за началото на войната?

Чудик: Азов беше готов, нашата държава не беше готова за началото на войната. Напълно убедено казвам, че на Азов не даваха нормално въоръжение, каквото в други бригади вече имаше. Вече разполагаха с чуждестранно въоръжение, което на нас не даваха, защото ние бяхме, видите ли, в този момент екстремисти, нацисти в очите на някои. Вече след Мариупол малко или много се изясни. Но можеше по-рано да се замислят и да дадат в правилните ръце правилното въоръжение.

Гордон: Тоест държавата не е била готова за война, така смятате?

Чудик: Смятам, че не е била готова напълно за война. Да вземем например Мариупол. Както вече съм казвал, стоя зад думите си, трябваше окопите да се залеят с бетон, а не да се полагат плочки някъде.

Гордон: Знаете ли, ще ви кажа своето мнение. На нас какво ни говориха, че Донецка област е най-укрепената. Мариупол – най-укрепен в Донецка област. Там врагът точно няма какво да прави. Херсонското направление е укрепено, до Мариупоол никой няма да достигне. Тоест – ние сме готови. Така говореха.

Чудик: Укрепена отбранителна линия в коя посока? От изток, нали. А от къде дойдоха към нас? От запад. Става ясно, че там не е било толкова укрепено.

Гордон: Това предателство ли е? Как вие смятате?

Чудик: Мисля, че не. Това е повече глупост и самонадеяност. Ако гледаме например на хартия, да, то тогава е възможно там да е била такава непристъпна крепост. Непристъпна крепост беше, защото там бяха мотивирани подразделения. Когато при нас пет човека държаха отбрана срещу няколко танка, при това така я държаха, че нито един танк не дойде, а един даже беше разбит. Решаваща е мотивацията. После по повод ТРО (Териториална отбрана) на тях поставяха такива задачи, каквито по принцип те не трябваше да извършват. Докато воюва армията, ТРО трябва да се занимава с укрепването на града. И с блокпостовете. Затова именно бяха създадени ТРО-тата. А се получи така, че ТРО изпълняваха общовойскови задачи, за което не бяха напълно обучени. Ние решавахме този въпрос по малко по-друг начин. Тоест, ако приемем, че подразделението се състои на 90% от ТРО, ние поставяхме там свои хора, сержанти, подготвени военни, които в критична ситуация могат да поемат контрол над подразделението. Това много помогна, защото те се справят, ако им кажеш какво да правят. Същото се отнася и за някои подразделения на Националната гвардия. Да, те воюват, да, те извършват дейност, но трябва на всеки да кажеш какво да прави. Ти дръж този сектор, ти прави това, ти стреляй там, ти носи снаряди.

Гордон: В Мариупол много жители ли чакаха руснаците?

Чудик: Труден въпрос. На нас, разбира се, такива не ни попадаха, които да говорят „ето, скоро руснаците ще дойдат“, защото у хората инстинктът за самосъхранение също работи.

Гордон: Дайте да сравним усещанията. Аз мисля, че през 2014 г. населението на Донецк беше повече проукраинско спрямо населението на Мариупол. Да или не?

Чудик: Вероятно да. Но там е трудно да се каже проукраинска, не проукраинска. Ако вземем общо тези региони на Донбас, това е промишлен регион, който, общо взето, е сформиран по времето на Съветския съюз. Преселили са при тези заводи, мини пролетариат от различни региони на СССР и затова там въобще е пълен интернационал. Естествено, там всички говореха на руски език. Да вземем за пример моя роден град, Макеевка, там има над 500 000 население. А у нас има две или три украински училища, при това едното от тях е само до 9-ти клас, а после го и закриха. 42-ро училище.

Гордон: На 24-ти какво се случи? Къде бяхте?

Чудик: В Мариупол. Заедно с всички мои подчинени евакуационни и медицински екипи.

Гордон: У вас всичко е било разписано?

Чудик: Разбира се.

Гордон: Силно ли биха по Мариупол първия ден?

Чудик: В първия ден авиацията и ракетите стреляха по ключови точки: блокпостовете и летището.

Гордон: Какво стана после? Обсадата на Азовстал и неговата защита?

Чудик: Не. Аз не приемам това „Защитниците на Азовстал“. Ние защитавахме не Азовстал, защитавахме Мариупол. А обсадата на Азовстал беше ключова част от битката за Мариупол. Фактически там имаше много дълги боеве за различни райони на града. Аз бях на десния бряг. Моите колеги бяха на левия. Просто Мариупол е разделен от река и там има много мостове. Азовстал териториално се намира на левия бряг, а ние бяхме на десния. Комуникацията беше нарушена, когато мостовете бяха разрушени.

Гордон: Вие разбирахте ли, че положението е лошо?

Чудик: Да, разбирах това още от началото. Но всеки имаше възможност, така да се каже, да избяга, но никой не го направи. При все че всички прекрасно разбираха, че ще издържим седмица, както тогава се мислеше. А ние успяхме да издържим повече от два месеца.

Гордон: Когато вече на територията на Азовстал не достигаше нито вода, нито храна, нито лекарства… Огромно количество ранени и цивилни много… Какво мислихте в тези дни?

Чудик: Там по-големият проблем беше именно с водата, защото храна все пак се намираше. Просто храната, която беше останала, се нуждаеше от термическа обработка. Т.е. нуждаеше се от вода. Проблем беше водата. Поначало беше малко. После тези съдове, в които се държеше водата, която при това много условно може да се нарече питейна… Толкова условно, че у няколко човека след обмена намериха следи от тежки метали. Но дори и тази вода беше в нищожни запаси. И всяко излизане за вода означава или ранени, или убити. Много проблемни бяха тези излизания за вода и те бяха само тогава, когато имаше условно „режими на тишина“, които за няколко часа обявяваха. Само тогава можеше да се попълнят запасите от вода. Ако вземем например моя бункер, където имаше близо 350 ранени, представяте ли си, че ни бяха нужни 500 литра вода, а вода просто нямаше. И това е вода само за пиене, а беше необходима и за готвене. Затова готвехме на друг обект. И момчетата от Националната гвардия под обстрел с термо раници бягаха, за да нахранят ранените.

Гордон: А тежко ранени също ли имаше?

Чудик: Разбира се. Тежко ранени, с ампутации…

Гордон: Вие бяхте ли готов за смъртта?

Чудик: Разбира се. Въобще аз на 90% бях уверен, че така ще свърши всичко.

Гордон: Какво мислехте? Какви варианти имахте?

Чудик: Най-голям вероятност имаше да уцелят бункера и да изгоря там. Защото бункерът, в който се намирах, беше пробит от авиобомби. При всяко пробиване засипваше хора. Един път ни и подпалиха и момчетата от националната гвардията бягаха да гасят от високо. А руснаците не пестяха авиобомбите. Мисля, че прекрасно знаеха, че в това място се намира болницата. На територията на завода имаше две места, където всеки ден много се сменяше релефът – болницата и командният пункт.

Гордон: Така. Тоест един вариант да ви уцелят, да ви засипят и да изгорите? Как по друг начин мислехте, че може всичко да свърши?

Чудик: Мислех, че ще използват химическо оръжие или малък тактически ядрен заряд. Не атомна бомба, която ще изтрие цялата област, а малък заряд.

Гордон: Имахте ли поне малка надежда, че нашите ще успеят да ви изкарат от обкръжение или всичко разбирахте?

Чудик: А, митът за деблокадата. (Смее се.) Разбира се, че имаше, но ние всички се смеехме на нея. Има даже такава руска песен, от анимация „По полето, по полето, син трактор идва към нас.“ Има меме такова, бомбардираният Азовстал и син трактор с талига.

Гордон: Значи или смърт, или плен?

Чудик: Да. Там повече от всичко убиваха неизвестността и неопределеността. Ако вземем например мен, на мен не ми беше толкова трудно. Има заповед и ти я изпълняваш. Трудно е било на нашето командване, което трябваше да взема решения.

Гордон: Знаехте ли за това, че се водят преговори с руснаците за извеждането?

Чудик: Да.

Гордон: Какво мислехте? За Вас това би бил втори плен и Вие, изстрадал така в първия, разбира се, сте разбирали, че във втория ще бъде по-ужасно?

Чудик: Имаше такива мисли. Но на мен ми беше дадена задача, която трябваше да изпълня. Нямах толкова време за мисли. Трябваше да евакуирам ранените. А евакуацията на ранени, когато в твоя бункер има почти 400 човека, с различна степен на тежко състояние…

Гордон: Умираха ли много?

Чудик: Умираха… Умираха… гниеха, защото не достигаше… атмосферата в този бункер, влажност висока… И всички трябваше да се сортират по приоритет, кой е по-тежък, кой е по-лек, кой първо да евакуираме, кого после, как… Освен това имаше и лежащи. За всеки лежащ трябваха още четирима човека, които да го изнесат… Това е цяла, на практика, логистична процедура и то не лесна. А изходът от нашия бункер беше само един, всички други бяха затрупани от бомбардировките. Само един изход, който се получи, когато една ракета проби под ъгъл бункера.

Гордон: Имаше ли емоции, или не си позволявахте?

Чудик: На практика нямаше емоции. Това е лошо, но ти започваш да възприемаш това като нещо обикновено. Но… чужда смърт. Ако там не е човек от твоето подразделение, от твоя взвод. Там човек започва да живее в свой малък свят, на ниво взвод. А от другите взводове… когато има ранен или убит, първо мислиш мой ли е, или не. Ако възприемаш абсолютно всички, ти просто няма да издържиш това емоционално.

Гордон: Какво говореха момчетата, преди да умрат?

Чудик: По принцип не говориха нищо. В повечето случаи преди смъртта те бяха в безсъзнание. Говориха някои… Имаше някои бункери, които горяха и там много хора загинаха… Имаше един, който молеше да го доубия…

Гордон: А доубихте ли го?

Чудик: Не.

Гордон: Сънувате ли войната?

Чудик: Не, самата война не. Загинали сънувам, и то доста често. В такива, битови ситуации. Да, свързани с войната, но не по време на боя. Така да кажем, сънувам войната, но не като кошмар.

Гордон: А когато бяхте в тези страшни условия, без вода, без храна, без всичко, хумор имаше ли?

Чудик: Разбира се. Смеехме се понякога. Как без това, то е естествена защитна реакция на психиката.

Гордон: А когато командирът каза, че излизате, какво си помислихте? Искахте ли да излизате?

Чудик: От една страна, не, но от друга, това вече беше яснота някаква. Защото най-лошото от всичко е неизвестността. Но и на мен ми бяха поставени определени задачи и после нямаше време да се мисли.

Гордон: Помните ли излизането? Как се случи всичко?

Чудик: Последния ден или първия, защото ние излизахме от 16-ти до 20-ти? На 16-ти бяха първите тежко ранени. Аз излязох на 20-ти май.

Гордон: Как излязохте?

Чудик: Първо евакуирах всички ранени. Когато излязохме последните, целият завод гореше в различни цветове. Гледаш – там черен дим, все едно папата е умрял, там бял дим, все едно са избрали нов папа.

Гордон: Когато излязохте, кой ви посрещна? Как се случи самата процедура?

Чудик: Аз когато излизах, имаше представители на нашия ГУР (Главно управление на разузнаването), имаше зона, където трябваше да дадем оръжието си. В себе си имах пистолет, който в завода бях намерил, и го дадох. После ни чакаха автобуси. Там стояха руснаците. На камера се представяш – име, позивна, подразделение…

Гордон: Те нормално ли се държаха?

Чудик: Тези да. Там първа проверка, забранени вещи. После ни качиха в автобусите. Там имаше представители на Червения кръст. Тях ги видях за първи и последен път. После ни откараха в Еленовка. Там стояхме още няколко дни, докато ни приемат. После още една проверка…

Гордон: На мен са ми разказвали, че при излизането, дегестанците са стояли и с автомати са изразявали своето възхищение?

Чудик: Може при първите. Аз като излизах, такова нещо не помня.

Гордон: Колко време прекарахте във втория плен?

Чудик: Една година без две седмици.

Гордон: Имаше ли издевателства по време на втория плен?

Чудик: Разбира се, как без това? Но с първия, въобще няма място за сравнение.

Гордон: По-малко, повече?

Чудик: Повече.

Гордон: Всичко, което можете да разкажете, разкажете. През какво сте преминали?

Чудик: Там имаше много жесток прием.

Гордон: Прием в смисъл, биеха ли ви?

Чудик: Няколко дни. Някои мъже после не можеха да ходят. В мен пръчка счупиха. Разбира се, електрически ток и всичко останало… Счупиха ми 9 ребра.

Гордон: Ясно, били са, издевателствали са, за да получат някакви сведения, някакви данни или просто от злоба?

Чудик: Работата е в това, че нямаше смисъл. Когато им казваш истината, те не ти вярват. Започваш с някакви глупости, а те вярват. И там при тях има смени, когато дойдат новите – всичко отначало. А нас, медиците, защо конкретно ни измъчваха? Един човек, намиращ се в условна безопасност, стоящ на задника си в Киев, когато ние се намирахме в Азовстал, направил, героично, както той смята, заявление (сега вече не мисли така, аз съм разговарял с него.). Говорил, че бил пацифист, че за него раненият враг бил първо пациент, но сега дава съвети на своите лекари, да скопяват всички пленници. Това не е просто човек като човек, този достатъчно често се появява в ефир, основател е на една от доброволческите болници. Това изигра много негативна роля конкретно по отношение на медиците. Всеки военен, свързан с медицината, много сериозно пострада от тези изявления. А много мои момчета са още в плен. Под мои имам предвид от моето подразделение.

Гордон: Откъде у вас е имало толкова сила да издържите всичко това?

Чудик: Да, аз съм имал избор. (Смее се). Просто нямах избор.

Гордон: Как се отнасяха към вас хората от ФСБ (Федерална служба за безопасност), които са ви разпитвали?

Чудик: На мен ми се паднаха от категория „адекватни“. Но по повод изказването и от ФСБ ме питаха дали съм рязал яйца… Работата е в това, че аз се върнах на територията на Азовстал на 15-ти, а тогава там нямаше нито един руски пленник. Те провериха, съпоставиха…

Гордон: Те разбират ли, ФСБ…

Чудик: ФСБ разбират. Конкретно те разбират цялата ситуация. Във всички случаи тези, с които аз общувах.

Гордон: Тоест те разбират кой е започнал тази война?

Чудик: С един говорих, очевидно беше, че му е неприятно, говори, че не е нужна войната, казва, че много негови познати са загинали. Но ако войната по техните разчети беше продължила три дни, те щяха да мислят по съвършено друг начин.

Гордон: Вие надявахте ли се да Ви обменят?

Чудик: Надявах се, но не мислех, че ще стане така бързо. На себе си казвах, че отново минимум три години ще трябва да постоя.

Гордон: Как узнахте, че ще ви обменят?

Чудик: Извикаха ме на извънреден разпит, дадоха ми да подпиша лист, който не ми дадоха да прочета. Попитах какво пише там. Казаха, че сега ще ми обяснят… Отговорих, че не трябва, и така разбирам.. (Смее се.) През нощта в два часа започнаха да ни извеждат един по един от камерите. Тогава разбрах, че или ще ни местят в друг лагер, или ще ни обменят. Защото, ако щяха да ни сменят местата в този лагер, щяха да го направят през деня.

Гордон: Банален въпрос – второ освобождение – отново щастие и еуфория?

Чудик: Не, достатъчно напрегнат се чувствах до момента, когато се оказах на наша територия, докато не видях своите. Ще ви разкажа. От Еленовка като ни извозваха към Таганрог, някои се радваха, мислеха, че ни карат на обмен. Аз им казвах само, радвам се, че се радвате.

Гордон: Но когато вече бяхте на своя територия, какви усещания имахте?

Чудик: Отдъхнах. Задоволство от това, че съм там, където искам, а не там, където ми казва „гражданинът началник“. От това, че вече не чакаш, както се казва, кога ще дойдат за теб.

Гордон: Ще ви задам много важен въпрос, който много ме вълнува и интересува. Почти четири години в плен, два пъти, такава история в Мариупол, в Азовстал. Толкова болка, толкова смърт, толкова издевателства, толкова да се нагледате…. Но защо не седите вече в къщи, да си почивате? Вие сте герой. Защо отново сте там, отново на фронта?

Чудик: У нас в страната върви война, обявено е военно положение, аз съм действащ военнослужещ от Украинската армия и мисля, че не ми е мястото да стоя у дома.

Гордон: Вие гордеете ли се със себе си?

Чудик: Не.

Гордон: Но вие разбирате, че сте герой?

Чудик: Не. Не е така.

Гордон: А как?

Чудик: Аз нищо героично не съм направил, прото си върша работата. И абсолютно справедливо говоря, можело е да я върша по-добре. И сега трябва да се действа, просто не достигат хора… има необходимост особено от специалисти. Ние се стараем да работим. Още от 15-та година, поне това, което е свързано с моята дейност, мога да кажа със сигурност, работим само по съвременни протоколи. Например сега много шум имаше, че най-накрая на боевите медици са разрешили да преливат кръв. Та ние тази кръв от 20-та година я преливаме. И това е спасило живота на не един човек в Мариупол.

Гордон: Не се съмнявам, че Вие често си задавате въпрос сам на себе си „кога ще свърши войната, кога Украйна ще победи и какво е това победа?“ Три въпроса в един.

Чудик: Победата на Украйна ще е, когато всички наши територии бъдат освободени от врага. Но… за голяма част от хората това ще бъде празник, а за мен по-скоро ще бъде ден повече на скръб. Защото, отчитайки колко момчета загинаха, колко горест донесе всичко това… Никакъв празник за мене няма да има тук. Но аз мисля, че много хора ще се почувстват прецакани, когато узнаят тази информация, която сега не знаят.

Гордон: За предателство?

Чудик: Работата даже не е в предателството. По-голямата част не е предателство… Както казах, най-големият враг е непрофесионализмът. Т.е. най-големият враг е, когато човек стои не на своето място. Когато извинете, но си тъп *, по ти харесва да се показваш по телевизора и да събираш хора на семинар по БПЛА (Безпилотни летателни апарати – дронове), пускаш публично адреса, където ще се проведе, и там ударят. И на всичкото отгоре после правиш изявления. Разбрахте за кого говоря… Някои хора са готови да жертват други заради кефа си.

Гордон: Тоест, победата на Украйна е достигането до границите от 91-ва година?

Чудик: Това е идеалният вариант, да.

Гордон: Конкретно аз винаги гледам поведението на нашите партньори… Често се говори, че те ще ни сложат на масата на преговорите с руснаците. А кажете кое за Вас е приемливо, ако такива преговори действително се проведат? На какво сте готови да се съгласите? Къде е мястото за компромис?

Чудик: В никакъв случай няма компромиси. Ако седнем на масата за преговори, за нас в бъдеще това ще бъде поражение. Защото руският ВПК (Военно-промишлен комплекс) и така се явява много мощен. За времето, през което се провеждат тези условни преговори и примирие, те ще го увеличат и ще ни ударят така, че ние вече няма да успеем да отблъснем тази атака. Затова не трябва да сядаме на масата за преговори и не трябва да се замразява този конфликт. Да, това е тежко, но ако направим това, ще загубим. Затова е нужно да се борим до края. Сега не войната даже не е между две страни, а война между два свята. Съвършено различни възгледи за света, съвършено различни подходи. А когато се сблъскват два свята, то оживява само един от тях.

Гордон: За победата ясно. Кога може да настъпи според вас? Кога може да свърши войната?

Чудик: Когато се съберат всички добри хора и убият всички лоши хора. (Смее се.)

Гордон: Срок няма? Но вие, намирайки се на фронта и с вашия огромен опит, разбирате ли кога това може да се случи?

Чудик: Точни срокове не мога да кажа Аз знам, че ще се случи, но… Много от хората просто не си представят, стоят тук, в Киев, пият лате и възмутено говорят, че украинското контранастъпление се движи доста бавно… Те просто не си представят с какъв труд се взема всеки метър. Те просто не си представят тези ситуации.

Гордон: Кажете какво мислите за Русия?

Чудик: Това е много странен въпрос. Аз даже и не знам как да отговоря на него. Уточнете въпроса.

Гордон: Какво мислите за държавата Русия? И какво мислите за страната, т.е. за руснаците?

Чудик: Много стандартна тоталитарна страна. Нищо удивително няма. Тоест – всичко по стандарт – автокрация, безумец във властта, налага ни се да живеем с такива съседи. Нещо такова.

Гордон: А руснаците какво си представят? Вие много сте разговаряли с тях.

Чудик: Аз съм разговарял с определени „касти“ руснаци. Да кажем така, аз не вярвам в руските либерали. Даже най-либералният либерал си остава проимперски настроен. Това е проверено, факт е. Имперските амбиции винаги присъстват у руснаците. Ако вземем например не само Русия, но която и да е постсъветска държава, с изключение на Балтийските страни, след революцията 17-та година всичката интелигенция или е избягала зад граница или е убита, или е в затвора. Получава се отрицателна селекция.

Гордон: Какво мислите за Путин?

Чудик: Мисля, че хората са смъртни. А той е в доста напреднала възраст. Трябва да се безпокои за здравето си.

Гордон: А ако това зависеше лично от вас, щяхте ли да му помогнете да умре?

Чудик: Работата е в това, че структурата там е изградена така, че от смъртта на Путин не зависи особено каквото и да било. Там самата властова йерархия е така построена, там просто такава е системата. И нищо няма да се промени според мен, даже вместо Путин президент да стане Навални.

Гордон: Кажете, моля, какво за вас е украинската национална идея?

Чудик: За мен украинската национална идея се състои в това бъдещите поколения а забравят за държавата Русия, да разговарят на украински език и основното, в техните животи да няма такива любопитни епизоди, които са се случвали в моя.

Гордон: Сега, след нашия разговор, отново ще отидете на фронта. Кажете, какво си мислите, когато оставяте Киев и отново се отправяте там, сред изстрелите, сред рисковете, сред смъртта…

Чудик: Сега ние разговаряме, но буквално преди няколко часа обстрелваха Харков, там има и цивилни жертви. Рискове има за нас и тук. А за там какво мисля, че имам много работа. Хора трябват. И хората трябва да ги научиш. Когато ги учиш в мирния живот, е малко по-лесно, отколкото, когато тук върви бой, там имаш ранени, там имаш убити, тук трябва някакви въпроси с транспорта да решиш, там учение. Така е трудно.

Гордон: Евгени, искам да ви благодаря за това, че вие и такива момчета като вас защитиха Киев, защитиха Украйна. Украйна никога няма да бъде под путинско управление, това вече е ясно. Искам да ви пожелая да оживеете. Искам да ви помоля повече да не попадате в плен. Искам да се срещнем след победата тук, в центъра на нашата столица, за да се погледнем един друг в очите и да си кажем: „Това беше. Тях вече ги няма. Ние сме на своята земя. И няма да си тръгнем от нея.“ Благодаря.

Чудик: Благодаря. Аз искам възможно най-бързо нашите момчета да се върнат от плен. Да се възстановят. Да бъдат със своите роднини. А който от тях поиска и който има възможност, да се върне към изпълнение на боевите си задачи и заедно да сбъднем нашата победа.

Цялото интервю може да гледате тук: 

Горица Радева се свърза със Евгений „Чудик“ Чуднецов и записа негово послание към българските читатели.

Какво бихте искали да кажете на хората в България относно войната в Украйна? С какво българските граждани могат да помогнат на Украйна?

Чудик: Ако някой каже, че е готов за война, той лъже. Ние до последно вярвахме, че няма да има война. За съжаление, войната дойде в нашия дом с жестокост, злост, варварство и убийства не само на възрастни, но и на деца, а това е най-страшното. Затова, когато целият свят се обединява и помага, ние чувстваме и разбираме, че не сме сами. Не сме сами в борбата с тази чума. Много е приятно, че сред тези, които помагат, има и българи. Ще разкажа случай: когато спрях на бензиностанция през нощта, видях военни. Бяха навярно шест човека. Говореха на английски. Реших да отида при тях и да попитам откъде са. Сред тях беше един военен, който каза, че е от България. Той беше уморен и измъчен, но много горд, че е тук и помага на украинците да воюват. Това е пример за подкрепа от България. А с какво могат да помогнат… навярно всеки за себе си трябва да реши с какво и как да помогне, защото утре войната може да дойде и в неговия дом. Аз твърдо зная само едно – ние със сигурност ще победим в тази война. За Путин и руснаците тази война е въпрос само на имперски амбиции. За украинците победата във войната е въпрос на съществуване.