Когато казваме ''Да, разбира се'', а вътрешният ни глас крещи ''Не''

Как мазохистичният характер се дегизира като възпитание – и ни превръща в перфектни жертви на чуждите желания

Някъде между третото „няма проблем“ и петото „разбира се, ще го направя“, започвате да се чудите дали изобщо знаете вие самите какво искате. Не какво искат другите от вас – това го знаете отлично. А какво искате вие. И дали изобщо имате право да го искате.

Звучи познато? Ако и вие сте от онези, които винаги се усмихват, винаги помагат, винаги са на разположение – дори когато вътрешно крещят „не“ – добре дошли в клуба на хората, които се стремят да угодят на всички. Или, както психолозите го наричат, „фоун“ реакция – поведение, при което се стремим да избегнем конфликт, като се съгласяваме с всичко и всички, дори за сметка на собствените си нужди и желания.

Това не е просто навик. Това е стратегия за оцеляване, често формирана в детството, когато сме научили, че любовта и приемането не са безусловни – трябва да се заслужат чрез поведение, което удовлетворява другите. Според психотерапевта Пийт Уокър, който въвежда термина „фоун“ в контекста на травмата, това е начин да се чувстваме в безопасност, като се сливаме с желанията и нуждите на другите.

Но какво се случва, когато тази стратегия, която някога ни е помагала да оцелеем, започне да ни пречи да живеем? Когато се събуждаме сутрин с усещането, че животът ни принадлежи на всички, освен на самите нас?

Първата стъпка към промяната е осъзнаването. Да признаем пред себе си, че не сме длъжни да бъдем всичко за всички. Че имаме право на собствени нужди, желания и граници. И че отказът не е акт на агресия, а акт на самоуважение.

Разбира се, поставянето на граници не е лесно. Особено когато сме свикнали да измерваме собствената си стойност чрез удовлетворението на другите. Но както казва клиничната социална работничка Фара Тъкър, „много хора, които се стремят да угодят на другите, никога не са научили, че са отделни личности със собствени нужди и предпочитания, които съществуват независимо от тяхната стойност за другите.“

Започнете с малки стъпки. Кажете „не“ на покана, която не ви носи радост. Изразете мнение, дори ако знаете, че няма да бъде прието с ентусиазъм. Дайте си време и пространство да се свържете със себе си – чрез писане, медитация или просто тишина.

И не забравяйте: вие не сте лош човек, защото поставяте граници. Вие сте човек, който се учи да се грижи за себе си. И това е най-добрият подарък, който можете да дадете – както на себе си, така и на другите.

Мазохист ли сте?

На пръв поглед изглежда като най-добрия човек в стаята. Отзивчив, усмихнат, спокоен. Никога не повишава глас, извинява се и когато не е виновен. Остава до късно, за да помогне. Прави още едно нещо, защото „някой трябва“. Не се сърди, не настоява, не иска. А ако случайно го нараниш – той ще те утеши, че си имал право. Това не е просто добре възпитан човек. Това е мазохист.

И не – не говоря за садо-мазо под завивките. А за онзи дълбоко вкоренен мазохистичен тип характер, описан още от Вилхелм Райх и по-късно детайлно разнищен от Александър Лоуен: човек, който живее така, сякаш неговото страдание е начинът да заслужи любов. А страданието, както знаем, никога не е във вакуум – то е добре поддържано от околните, особено когато наоколо има нарциси, които чудесно се хранят от нечие постоянно самоотричане.

Мазохистът не знае, че е мазохист. Той мисли, че е „добър човек“. Или още по-зле – че е морален човек. Човек на дълга, отговорността, приличието, културата. И в тази мнима добродетелност той постепенно започва да изтрива себе си – първо желанията си, после телесните си усещания, после гласа си, после границите. И накрая – правото си да съществува извън функцията „да угодя, да помогна, да се харесам, да не нараня“.

Този тип хора често се възпитават в семейства, където любовта е имала цена. Обикновено са деца, които са се грижили за родителите си – емоционално или реално. Деца, на които не е било позволено да са ядосани. Или спонтанни. Или просто – деца. В психологията това се нарича интроекция на вина и отговорност. Малкото дете започва да вярва, че неговото поведение може да „оправи“ мама или татко. Че ако е достатъчно добро, тихо, полезно – любовта ще дойде. И така, на 40, то още чака.

Ако това си ти – няма нужда да ти обяснявам колко бързо около теб се завъртат нарцисите. Те те усещат веднага – с носа си, като хищници. Обожават „добри хора“. За тях си като златна карта без лимит. Ще се хранят от теб, ще ти поставят „разумни“ изисквания, ще те „научат“ как да си още по-добър. И ти – като добре възпитан мазохист – ще се стараеш. Защото така си научен: че добротата е когато си последен, че скромността е да мълчиш, а любовта – да понасяш.

Но истината е, че това не е доброта. Това е вътрешно иго. Един тих вътрешен терор, в който си научен да се чувстваш виновен за самото си съществуване.

И да, мазохистът рядко крещи. Но ако се заслушате – в неговото „разбира се, няма проблем“ има повече болка, отколкото в целия драматизъм на истерика. И повече самота, отколкото при човек, останал физически сам.

Изходът не е лесен. Да спреш да се идентифицираш с „доброто дете“ или с „възпитаната жена, която никога не вдига шум“ изисква болезнено събуждане. Изисква първо да признаеш, че в теб има гняв – онзи неразрешен, дълбоко погребан гняв, който толкова време си смятал за слабост. После – да разбереш, че грижата за себе си не е егоизъм, а правото да бъдеш жив.

Да започнеш да казваш „не“. Да откажеш да бъдеш емоционална санитарка на всички около теб. Да не се извиниш, когато не си виновен. Да се усетиш, че имаш тяло – не само като носител на болка, но и на удоволствие. И да се сбогуваш с ролята на „доброто момиче“ или „отговорния мъж“, който винаги седи последен, за да измие чашите след всички.

Мазохистът не се освобождава чрез революция, а чрез малки, устойчиви жестове на самопринадлежност. Да кажеш „не искам“. Да си легнеш навреме. Да не отидеш на събитие, на което ти е противно да бъдеш. Да се ядосаш и да не се извиниш. Да не си оправдаваш съществуването чрез полезност.

И тогава, за първи път, ще чуеш себе си. И ще разбереш, че онази сила, за която винаги си мечтал – да бъдеш свободен, обичан, цял – винаги е била у теб. Просто беше твърде зает да угаждаш на всички останали.

Следете новините ни в GoogleNews