Ромите от Христо Ботев: Като Титаник сме, потъваме, но на една страна

Ромската махала в столичния квартал "Христо Ботев", неделя около обед. Спокойно е и пъстро като във всяка подобна махала. Изненадващо, но няма сватба, кючеци и хора.

Няколко кибици са застанали около входа на местното училище, където се гласува. Единият от тях - Мирослав, е сериозно почерпен още от сутринта, поредната бира отваря със зъби. Дребен е, но е гласовит. "Ще гласувам за ....", казва името на избраника си и философства, че няма да пусне бюлетина за Бойко Борисов, защото има 1 млн. лв. "Знаеш ли колко са 1 млн. лв.", пита той моя милост. "Не знам", отговорям му. "Ама те могат да се превърнат в нула", продължава Мирослав. "За какво се гласува", опитвам се да изместя разговора към изборите. "Ти к'во, да не мислиш, че не знам", отвръща ми между две глътки. "Ние сме като "Титаник", потъваме, ама на една страна", остроумничи Мирослав. 

"Госпожа, знаем за какво се гласува - за кмет и общински съветници, и за районен кмет", възмутено се включват останалите пред входа.

Влизам в двора на училището, където ме посреща нова тумба роми. Част от тях се занимават с техническата подготовка на вота - застъпници, членове на СИК, обикновени гласоподаватели. "Как върви", питам ги. Споглеждат се и ме питат коя съм. Представям се. Не са особено доволни от появата ми. "Знаеш ли, че в другите цигански махали нямаше да те посрещнат толкова дружелюбво", изтърсва един. Казвам им да не се притесняват, просто гледам как се провеждат изборите.

Питам дали мога да ги снимам. "Ааааа, не, без снимки". Съгласявам се, за да не нарушим мирното съвместно общуване.

Единият се представя като местния рапър. Докарал се е точно като рапър. Колорит с много татуси, цветни дрехи, кръгли очила и брекети. Обяснява, че вече никой не ги съблазнява с пари срещу гласове. Минало им времето вече. Все още било рехаво гласуването, защото времето е хубаво, хората гледат да преровят кофите, докато е светло.

Леко скептична съм, защото тези около мен, пък и в цялата махала се разхожда добре облечен народ. Не се виждат 40-годишни таратайки. Скъпарски возила и много таксита - такава е обстановката. В далечината забелязвам една каруца. Само една. Не оставам с впечатление, че се готви за набег по кофите, но може и да греша.

Един от наобиколилите ме, условно ще го наречем Иван, изглежда доста отракан. Има дебел златен ланец на врата си и също не е навит да го снимат. Обаче иска селфи с двама ни. Правим го, за да има мир, а той го пуска във фейса. Разправя, че дълги години бил по гурбет - в Германия, Холандия, Австрия, но не му понесло, защото тук е семейството му. "Съжалявам, че не изведох децата преди да ги запишем на училище тук. Сега е много трудно", разсъждава на глас Иван.

Питам дали има престъпност в квартала. Имало, но на битово ниво, нищо особено. Дали общината се грижи за благоустройството на махалата. "Ами, оправиха две съвсем малки улички и това е". Иван философства, че ако сами си направят подобрения, ще ги пазят повече. Обаче няма желаещи да облагородяват средата. 

На излизане от училището виждам един полицай, който отегчено дъвче морена. "Видях, че снимаш в училището. Това не е законно", прави опит да завърже разговор той, въпреки че не разбирам защо чак сега ми прави забележка. Питам го дали всичко върви по ноти, но той знае какво да отговори - "питай пресцентъра нса МВР". Полицаят продължава да предъвква вафлата, а аз тръгвам да пия кафе през улицата. За 0.40 лв. Тук пак ме спипва Мирослав с поредната отворена със зъби бутилка бира.

Следете новините ни в GoogleNews