Политиката не е хубаво място за добри хора. Бившият спортен министър Димитър Илиев пред OFFNews (подкаст)

Димитър Владимиров Илиев е едно от най-разпознаваемите имена в българския автомобилен спорт. Осемкратен шампион в българския рали шампионат, победител в Рали България през 2007 г., състезател в европейски и световни шампионати, човек, минал през високата скорост, риска, контрола, екипната работа и цената на победата.

Роден е на 2 август 1975 г. в София. Син е на известния автомобилист Владимир Илиев — бивш национален състезател, преподавател в НСА и мениджър на Iliev Rally Team. Завършва Професионалната гимназия по транспорт, а през 1998 г. — Националната спортна академия, специалност „Автомобилизъм“. Навигатор в най-силните му години е Янаки Янакиев.

Илиев е сред малкото българи, печелили Рали България. Състезавал се е в Европейския рали шампионат за „БТК ADSL Рали Тим“, по-късно ВИВАКОМ Рали Тим, с Mitsubishi Lancer Evo 9, а след това със Skoda Fabia S2000. През 2002 г. става част от Световния рали шампионат в категорията PWRC, където записва престижни класирания, включително второ място в Рали „Корсика“ и четвърто място в Рали „Кипър“. През 2003 г. участва и в JWRC, като завършва трети в Рали „Сан Ремо“. През 2008 г. се състезава и в Европейския пистов шампионат GT3 с Ferrari заедно с Пламен Кралев.

След края на активната си състезателна кариера Илиев се занимава с обучение по безопасно шофиране и превенция на пътния травматизъм. В политиката влиза два пъти като министър на младежта и спорта — първо в правителството на Николай Денков, а след това в служебното правителство на Андрей Гюров.

В рубриката на OFFNews „След властта“ Димитър Илиев говори за двата месеца в министерството, за спортната система, за публичните ресурси, за федерациите, за Българския спортен тотализатор, за Giro d’Italia, за пътната безопасност и за онова, което спортът го е научил за дисциплината.

„Кеф. По-малко отговорност и повече свободно време“, казва той в началото на разговора, вече извън министерския пост. „Естествено, човек най-малко цени свободата си, когато я загуби. А поемайки отговорни постове, ние губим свободата си, защото като отговорни хора трябва да направим максимума за времето, което сме на тези постове.“

Дисциплината, която не се вижда

Първата голяма тема в разговора тръгва от спорта. На въпроса кое е определящото качество, което го е извело до успехите в ралито, Илиев отговаря без колебание — дисциплината.

„Разликата между един много успешен човек и някой по-посредствен всъщност е само в дисциплината. Защото какво е дисциплината? Дисциплината е да правиш неща, когато не ти се правят“, казва той.

Разказва, че в годините като състезател често е ставал в 4 или 5 сутринта. До старта на състезанието вече е бил тренирал, ял два пъти, подготвил се е физически и психически.

„Заставайки на старта, първите две-три отсечки правех големите разлики с моите конкуренти. След това вървяхме секунда за секунда“, казва Илиев.

И обобщава:

„Дисциплината са нещата, които правиш, когато не си под прожекторите. Дисциплината са нещата, които си готов да жертваш извън зоната на комфорта, с цел дългосрочната победа.“

Тази тема естествено преминава към образованието, родителството и общото усещане, че в България правилата често се преживяват като ограничение, вместо като форма на защита и ред.

„Объркахме свободата със свободия“, казва Илиев. Според него проблемът започва далеч преди млад човек да седне зад волана. Той започва в семейството, училището и в начина, по който децата свикват да живеят с граници.

„Ние като родители сякаш се провалихме, защото искаме да угаждаме на децата си. Всеки иска детето му да не страда, да получава, да е щастливо, да има, да е със самочувствие. И някак си им позволяваме абсолютно всичко. В един момент то пораства, взима книжката, тръгва по улицата и никога не е било ограничавано. Защо сега да спазва ограничения?“

Скоростта, рискът и пътят

Илиев говори за скоростта от позицията на човек, който я познава професионално. Признава, че като млад е бил много по-склонен към рискове.

„Като млад бях много рисков. Желанието ми да побеждавам стотици пъти надхвърляше възможностите ми да управлявам състезателния автомобил и правех много катастрофи“, казва той.

С времето разбира, че ралито има старт, но има и финал.

„Това, което ме направи добър, е когато оцених, че ралитата, освен стартове, имат и финали. Трябва да се научиш да стигаш до края, да ставаш все по-добър, да усъвършенстваш себе си и уменията си.“

Оттук разговорът преминава към агресията на пътя, гонките, младите шофьори и усещането за безнаказаност. Илиев говори с гняв за тежките катастрофи, при които загиват хора, спазващи закона.

„Тези инциденти, при които убиват хора, спазващи закона, някакви пияници — това мен ме вади извън нерви“, казва той.

Като човек, който има школа по безопасно шофиране, Илиев казва, че шофирането е една от най-опасните дейности в ежедневието, въпреки че често не го осъзнаваме. Според него 31–32 часа обучение за шофьорска книжка не са достатъчни, за да изгради човек реална култура на риска.

„Карането на кола е доста опасна работа. Може би най-опасната, която вършим в ежедневието си, без да го осъзнаваме понякога. И най-малко учим за него“, казва той.

В училището му за безопасно каране не се дават книжки. Там се надграждат умения — поведение при риск, чести грешки, реакция в критични ситуации, употреба на колани, включително на задните седалки.

Защо прие отново да стане министър

Илиев разказва, че е познавал Андрей Гюров като честен човек и е решил, че трябва да му помогне. Признава, че преди това е обещал на жена си да не влиза отново във властта.

„Бях обещал на жена ми да не се занимавам. Даже бях казал: ако чуеш само да говоря на такива теми, ако трябва, ще се биеш с мен и няма да ме пускаш“, казва той.

Решението му се променя след протестите.

„Протестите ми дадоха голяма надежда. Това, което се случваше на ниво институции, беше брутална свинщина. И просто протестите ми дадоха страшна сила и надежда. Казах си: с труда си отиваш там, ще се гърбиш, излизаш от зоната на комфорта, но си заслужава за тези хора, за Андрей, за протеста, за хората на площада.“

Илиев казва, че човек може да избере в какъв отбор влиза и кой е неговият лидер.

„Това, което човек може да избира, когато става част от някакъв отбор, е неговият лидер. Така, както Андрей е можел да избере мен за министър, аз съм имал право да избера дали да ставам министър на този премиер. Ако беше човек, в чиято ценностна система не вярвам, със сигурност нямаше да се съглася.“

За властта говори без романтизация.

„Не знам хората какво си мислят, да си министър, но то изобщо не е хубаво. Това е толкова много власт, че аз не искам тази власт. Ти наистина разполагаш и взимаш сам такива решения, които според мен трябва да се обсъждат.“

Затова, казва той, винаги е разчитал на екип.

„Когато съм бил на голям пост, съм взимал отбор, с който всяко решение сядаме и го обсъждаме. Дайте да видим позитивите, дайте да видим негативите, да изберем най-доброто.“

Джирото като изпит

Един от най-важните практически изпити пред екипа на Министерството на младежта и спорта е организацията около Giro d’Italia. Илиев разказва, че влиза в министерството и намира на бюрото си дебел договор, подписан три дни по-рано.

„Почнах да го чета. Първи път. Почнах да се потя. Втори път. Трети път го прочетох. Официално не съм мигнал. Защото осъзнах какво държа в ръцете си. Държим в ръцете си имиджа на България. Ако се провалим, буквално влизаме в новините като държава, в която не стана.“

По това време той е в Милано, покрай Олимпиадата. Цяла нощ не спи.

„Това, което си казах, е: Митко, ти нямаш назад. Имаш подписан договор. Трябва да се справите. Почваш от тази сутрин да събираш най-добрия възможен екип.“

След това описва работата като непрекъсната координация между кметове, заместник-кметове, институции, министерства, координатори и хора „на всякакви нива“.

„Имахме една таблица с 400 позиции, които повече светеха в червено. И полека-лека, с непрекъсната работа, непрекъсната координация, светваха в жълто, в зелено. Накрая всичко светеше в зелено.“

По думите му състезанието минава много добре. Той се вози в кола точно пред състезателите и вижда хората по трасето.

„Едно истинско празненство видях в очите на хората. Ужасно много хора бяха излезли. И всички бяха щастливи. И аз много се чувствах щастлив в колата. И много горд.“

В разговора се появява и финансовата страна. По думите на Илиев, докато разглежда предварителните пера, вижда заложени 600 хил. лв. за гала вечеря.

„Истинската цена на вечерята беше 20 хиляди и дори нея не платихме ние, плати я Община Бургас“, казва той.

И обобщава, че извън 15 млн. лв., договорени за италианската страна, цялата организация е струвала 208 хил. лв.

„Състезанието стана по най-добрия възможен начин. Когато има желание, има и възможност да се случат нещата.“

Спортните имоти: ресурс за милиарди и загуби за милиони

В Министерството на младежта и спорта Илиев заварва и друг проблем — спортните имоти. Той ги описва като „бездънна яма на загуба“.

„Управляваш имоти за милиарди. Те всяка година генерират загуби за милиони. Ако човек има едно магазинче и си го даде под наем, ще печели от едно магазинче. Това е обречено да е на печалба. И ти го буташ на загуба“, казва той.

Според него обяснението не може да бъде само „държавно е“.

„Едно от нещата, в които се убедих, е, че е съвсем реално на много важни постове да застанат супер некадърни хора. Това е 100% сигурно“, казва Илиев.

В същото време подчертава, че в администрацията има много добри професионалисти, които стоят настрани, защото не искат да попаднат в конфликт или „в окото“ на някого.

„Животът ме срещна със страхотни хора в държавната администрация, които обаче стоят някак си настрани, не смеят да се изявяват. Просто трябва да им дадеш шанс да се изявят.“

Федерациите и прозрачността

Друга важна тема е начинът, по който спортните федерации работят с публични средства. Илиев започва от един конкретен случай от първия си мандат като министър. Баща на национален състезател му казва, че синът му няма пари за тренировки и възстановяване. При проверка в министерството се оказва, че финансиране е отпуснато.

„Има нечистоплътни хора по някои федерации, които казват: синът ви е страшен талант, но за съжаление държавата не помага на спорта. И ти като родител, защото искаш детето да се реализира, си готов да си продадеш колата, само и само да финансираш.“

Така възниква идеята за тримесечни публични отчети.

„Казах: искам да въведем прозрачност. Събрах екип от трима души — финансист, IT специалист и треньор. Казах: сядате и почвате да мислите. Аз не съм толкова умен да го измисля, вие се събирате и почвате.“

Екипът подготвя формуляри, в които федерациите да попълват конкретните цифри на всяко тримесечие, така че всеки родител да знае какво финансиране получава даден състезател и за какво.

„Подписахме го това нещо. Първото тримесечие беше от януари до март, давахме толеранс до края на април да го предадат. Ние си тръгнахме на 9 април. Едно от нещата, които махнаха в самото начало, беше тази отчетност. И го спряха. Обратно сме на стартовата линия.“

Според Илиев проблемът не е във всички федерации.

„Имаме страхотни федерации, имаме страхотни спортни хора, но за съжаление има и такива, в които нещата са прогнили отвътре. Има страшно голямо разделение в някои федерации. Има съдебни битки на ниво, на което години наред някои спортове страдат — и то страдат тези, които най-малко заслужават: спортистите.“

Тотото и обществената функция

Илиев коментира и смяната на ръководството на Българския спортен тотализатор.

„Тотото е много важно предприятие за спорта. То участва във финансирането на спорта“, казва той.

По думите му новото ръководство е постигнало 32% ръст през април спрямо април предходната година, въпреки сериозни пречки.

„Въпреки всички подмолни игри, които направи старото ръководство. Като например това да освободи цялата администрация в едномесечен отпуск. Влиза ново ръководство и заварва там празно или почти само чистачката. Въпреки всички тези удари под кръста, нещата тръгнаха и то много добре.“

По-широката тема в разговора е ролята на държавните предприятия, когато те управляват публичен ресурс и имат значение за финансирането на спорт, култура и младежки политики.

Политиката като среда

Илиев говори и за личната цена да влезеш в политиката. Казва, че когато става министър, част от хората започват да го гледат с подозрение, сякаш самата позиция автоматично го прави съмнителен.

„В момента, в който станах министър, хората почнаха да ме гледат все едно съм някакъв хитрец и престъпник. И после като излязох оттам — ‘е, всички са крадци’. Викам: не, аз не съм крадец. И ги гледам в очите. ‘Е, ама ти си изключение.’ Защо да съм изключение? Там имаше много свестни хора.“

Политическата среда, казва той, го е срещнала и с най-тежките човешки прояви.

„Попадаш там, където виждаш най-лошото от човечеството — алчност, его, мерене кой е по-голям от другия, постоянни нападки и обиди за неща, за които съм сигурен, че повечето изобщо не са верни.“

Според него нивото на парламентарния разговор също е спаднало рязко.

„Тази висота на тази трибуна предполага нормален вид на разговаряне. Не е нужно винаги да сме съгласни, но не е нужно да се обиждаме. Дайте да дискутираме. Дайте да виждаме къде е истината, аргументите да сложим на масата.“

Андрей Гюров и екипът

В разговора Илиев говори за Андрей Гюров като за човек, на когото е имал доверие още преди да приеме поканата за министър.

„Познавах го като много честен човек, на който казах си — трябва да му се помогне.“

Според него в едно управление лидерът задава начина, по който се събира екипът. Илиев описва Гюров като умерен, професионален и емоционално интелигентен.

„Той разчита и конфликтите, скритите конфликти, проблемните точки в различните ситуации, добре напипва пулса и на обществото, и на хората, което е изключително важно, а същевременно не се изявява гръмко и натрапчиво.“

За самия кабинет Илиев казва, че е бил опит да се покаже друг начин на работа — с професионализъм, експертиза и по-малко шум.

Най-силният пример за това, според него, остава Джирото — събитие, което е изисквало координация между хора с различни позиции, институции, градове и интереси.

„Аз сам човек нищо не мога да направя. Трябва да се радваме на хора, които говорят ‘ние’. Там е истината. Екипът може да направи промяна. И да стане по-добър животът.“

Какво остава след поста

След втория си мандат като министър Илиев казва, че е излязъл от властта с повече свободно време, с възможност отново да бъде с близките си и с опит, който „отваря очите“.

„Ако сега мога да избирам, пак бих се хванал. Защото това е страшен опит. Отваря ти очите за много неща. Виждаш човечеството под съвсем различен ъгъл.“

В края на разговора той се връща към двете сфери, които познава най-добре — спортът и пътната безопасност.

„Аз обичам да гледам нещата, от които разбирам. Това, което разбирам, е спорт и пътна безопасност. Тия две сфери съм живял. Това е моята сила.“

И в двете теми, казва той, става дума за едно и също — дисциплина, подготовка, екип, контрол, отговорност и работа, която се върши преди да дойде моментът на старта.

Следете новините ни в GoogleNews