Ивайло е на 45 години. Когато е едва на 17 години, лекарите откриват тумор в гръбначния му стълб. Следват операция, лъчетерапия, химиотерапия. Спасяват живота му, но болестта го превръща в инвалид. Долните му крайници са неуправляеми.

Патериците стават неизменна част от ежедневието му. На всичко отгоре туморът не изчезва от организма му. Периодично нараства и налага нови операции, нови лечения, предизвиква нови страдания.

Всичко това обаче не сломява духа на този млад човек. Не го озлобява, не го съкрушава. Учи го на търпение и смирение, учи го на дисциплина и постоянство. Учи го на разбиране и съпричастност към страданията на другите. Поражда желание в душата му да им помага с каквото може – било със споделяне на своите преживявания, било със съвет, било с думи на насърчение и надежда.

Опитът, който е натрупал през дългите години на борба с болестта, го убеждава, че наред с неизбежните понякога процедури на съвременната медицина, от особено значение е придържането му към здравословен начин на живот и хранене. Тази необходимост го води към периодично посещаване на различни санаториуми.

И в един от тях ... среща Оля! Една изключителна жена, надарена с божествения дар да „не гледа на лице“, а да „гледа на сърце“. Патериците и влачещите се крака не ѝ пречат да разбере и оцени силата и красотата на характера на този изстрадал човек. И някаква незнайна сила я кара да се почувства част от него, да му стане опора, несравнимо по-силна от безчувствените патерици...

Каква ти „незнайна сила“ ?!? Та това е вечната и неотразима сила на любовта – винаги неочаквана и винаги необяснима. Попаднали в нейния плен, сгрявани от нейната ласкава топлина, скоро те решават, че пътят им от тук нататък е един. Въпреки терзанията на Иво дали има право да натовари тази млада, здрава и красива жена със своите страдания и със своето осакатено тяло.

Притесненията му се опровергават от вече няколкогодишния им щастлив брак, въпреки трудностите, които животът им предлага. Основната от които е, че си нямат дом.

Известно време живеят в Англия при брата на Иво. Пандемията обаче ги принуждава всички да се приберат в България, където вече е невъзможно да живеят заедно. От тогава живеят при приятели. Не че не биха могли цял живот да живеят при приятели – известно време в някой град, известно време в някое село, но нормална ли е такава перспектива за хора в тяхното състояние, с ежедневните специфични грижи за прехраната, хигиената и всичко останало.

Мечтата им за собствен дом, който да устроят според конкретните им потребности, не е просто каприз, а реална необходимост. И какви ли реални перспективи имат да си го закупят? Какво ли биха могли да работят, така че не само да осигуряват ежемесечната си издръжка, но и да заделят пари за жилище, при това в условията, които се задават на хоризонта?

Не могат да разчитат на помощ от родители или други роднини. Оля е от Молдова, но има и румънски паспорт. Получила е скромно наследство, което обединява с още по-скромните спестявания на Иво. Сумата обаче е толкова скромна, че не би могла да им осигури дом в подходящо и относително безопасно място, с оглед на техните физически възможности.

Иво и Оля са изключително смирени хора. Каквото и да им поднесе животът, това не би ги отчаяло, не би нарушило хармонията между тях. Защото идвайки между тях, любовта е довела и другите си сестри – вярата и надеждата, които им помагат да преодоляват всички трудности.

Мисля си обаче за нас - здравите и правите, които имат по някой лев в джоба и най-вече повече, поне физически възможности да си ги припечелваме. За нас, които сме имали шанса да наследим или да си закупим собствен дом, за да имаме покрив над главата си. Защо да не станем една малка част от сбъдването на една голяма мечта? Защо да не станем една малка част от необятния и фантастичен свят на вярата, надеждата и любовта...