Навън пееха щурите майски щурци, НДК все по-често отваряше врати за простосмъртните, червените партийни новички кадифени седалки ни се виждаха от аристократичен плюш, но точно в тази празнична вечер – вечерта на празника на буквите, 24 май, ние не седяхме на тях – бяхме в някакво фоайе ли, в Зала 3 ли, помня, че гледахме прави…

Това бяха първите театрални награди Аскеер, беше преди 30 години, в НДК, на шега. Ивайло Христов и Йоско Сърчаджиев – иконични образи за нас тогава, заради прелестните представления на Леон Даниел, които ние бяхме гледали стотици пъти, го измислили, за да е на майтап, като Оскарите, ама не съвсем – поздрав към колегите отвъд Океана, колегите от свободната Америка, чиито награди за първи път можехме да гледаме по телевизията… Беше като знак, че режимът е свършил! Театърът, който смееше да се смее на режима – Театърът на Армията, който организира и връчва тези награди вече 30 години – бе най-добрият театър… Ние – най-младите, излезли от училище с огромни надежди, точно след края на социализма… бяхме в публиката му почти всяка вечер. Помня, че с цялото си сърце обичах тези хора на сцената на първия Аскеер, помня закачливото слово на Татяна Лолова, която ни напусна наскоро, помня, че беше велико преживяване… Беше след една гладна зима – предстоеше ни да кандидатстваме за нашето студентство в НАТФИЗ.

Знаете ли, тогава в НАТФИЗ, за да учат актьорско майсторство, кандидатстваха 3000 души за 30 места, а днес мечтаещите да станат актьори са само 300. Аз бях вече приета в Университета, защото бях спечелила Националната олимпиада по литература и носех скътана сигурността, че ще уча И там – българска филология. Толкова обичах литературата, обожавах да пиша…

И все пак театърът си беше голямата ми любов. Вече играех главни роли в него, в детската театрална студия на нашия учител Бончо Урумов. От малки се занимавахме професионално с театър, защото той, освен че ни караше да четем и произнасяме на сцена смелите и нежни стихотворения и поеми на Валери Петров, важните и всъщност философски текстове на Шекспир, Жак Превер, Марина Цветаева, Елисавета Багряна, Габриел Гарсия Маркес, Андресен, Оскар Уайлд или Булгаков, ни беше възпитал в такова преклонение, в такава истинска, дълбока любов към театъра, че това е може би единственото, което не се е променило в мен с времето! Задачата да се скача по-високо и да се стига по-дълбоко ми зададоха в НАТФИЗ моите учители проф. Димитрина Гюрова и Пламен Марков – Леон Даниел, при когото също бях приета, се отказа да взима клас. Какви славни години бяха! Спяхме в Академията! А аз притичвах и до Университета, защото… съм си такава.

И така минаха 30 години. Винаги за Аскеера си купувах специална рокля, като изключим едно от първите му издания, когато още нямаше нито рокли, нито пари и отидох с червената от копринено кадифе от младостта на майка ми – беше дълга до земята, с много голяма цепка и гол гръб – тя си я беше шила по поръчка. Но оставете как сме изглеждали с костюмите, фраковете и тоалетите си в онези бедни, мизерни години, когато страната се тресеше от политически размирици и се лашкаше между опитите да бъде върната в руслото на съветските републики и желанието да се еманципира и да тръгне редом с големия Западен свят!

Това беше нашият бал – балът на театъра, на хората, с които искаш да си приятел и да си колега, на които се възхищаваш от цялото си сърце – балът на артистите! На онези, които като теб познават Аркадина, г-ца Юлия или Титания, знаят кой е Иванов и кой – Меркуцио, защо Беатриче е важна женска роля, и защо Плешивата певица НЕ Е, на онези, които помнят завинаги дървото, под което Владимир и Естрагон завинаги ще чакат Годо или клетката на Васа Железнова на Камерна сцена в Народния театър, Бурята или Декамерон, Играем Петрушевска, P.S. или Вуйчо Ваньо, Любовникът, 3 сестри или Завръщане у дома; Марамалад или Сирано дьо Бержерак. На съмишлениците от някакво тайно общество, които мечтаят да пеят заедно с цялата свита на Пунтила, под прането на онази сцена...

Aскеер… Как да го преведе човек??? То няма такова чудо! Българските награди Тони… Тази година беше тъжно.

Минали са 30 години, откакто бях малко дете и всичките ни мечти бяха големи. Ходех всяка година, това беше Балът. Тържествен, бляскав, трогателен, смешен, вълнуващ. Всички мои приятели бяха или в публиката, или го правеха, или участваха, или го измисляха. Беше празник. Танцувахме през цялата нощ в дългите си рокли, като абитуриенти, като Пепеляшки, като актьори след представление…, вярвайки, че следващата златна статуетка ще е наша. И така 30 години.

Ето ни днес – отново с роклите си, поумърлушени, поостарели, понадебелели, с маски, седнали през 2 седалки, но развълнувани, както преди. Представлението е семпло, сцената е изпълнена от симфоничен оркестър – няма ги смешките, с които сме свикнали, актьорските етюди, речите, които ни караха да плачем… Помня през 2010 г. например, поради някакви странни и доста притеснителни поредни реформи на театъра, как актьорите се качиха на сцената със своя си, театрален бунт. Те произнасяха текстове от световната драматургия, които звучаха ужасяващо актуални и тогава.

Когато политиците ти не са стъпвали на театър и искат да те унищожат, какво можеш да направиш ти – напълно безпомощен с крехката си, артистична природа?… Да се съпротивляваш? Но как? Актьорите не могат да емигрират заради езика, на тях им е отказан този изход, те са обречени да обитават пространствата зад кулисите или на сцената в собствената си родина. Актьорите не могат да работят на частно, няма как да са на свободния пазар – ако искат да участват в създаването на добър, професионален театър, те трябва да се примирят с подаянията, които българската държава им отпуска, и то – само ако са от малцината щастливци на щат – по 600-1000 лв. заплата месечно. Актьорите няма как да работят сами, на улицата, защото имат нужда от сцена, от зала, от трупа, от режисьор. Театърът, добрият, професионален театър е лукс, той е скъп. Актьорите няма как да работят без голям екип. Единствените две изключения у нас – Камен Донев и Мариус Куркински, феноменални изпълнители на моноспектакли – само потвърждават правилото. Актьорът има нужда от помощта на неговата родина, за да го има, за да го има и театърът!

Единственото му оръжие в дни на война, каквато политическите ни деятели обявиха на театъра ни преди около десетина години, остават… Думите на сцената. Това правеха винаги актьорите на Аскеера – говореха от сцената. И награждаваните, и награждаващите. Самият подвиг – трупата на театър Българска Армия да гледа всяка година над 70 представления, за да гласува и да номинира колегите си – е величествен. И, с малки изключения, изборът й винаги е на място. Затова и тази театрална награда има такъв престиж – защото къде се е чуло и видяло колеги да хвалят и оценяват високо колегите си?! Особено пък в театъра! След началните му издания, дълги години Милен Миланов се занимаваше с организацията на Аскеера, а най-запомнящите се спектакли с различни теми, специално написани текстове и танци бяха дело на Влади Люцканов и Тони Бачурова.

Но тогава всички сме били по-млади и ни се е празнувало. Вчера на никого не му се празнуваше. Аркашките са уморени. Хората в публиката изглеждаха посърнали. Последните години убиха и последните ни надежди, че този класен, световен, умен, добър, изключителен български театър има бъдеще. Няколко администратори направиха всичко, за да го убият – освен изключително ниското, срамно заплащане в сектора, освен закриването на повечето провинциални театри, към безобразието се прибави и още – театралният билет беше обвързан с продажбите му. Т.е. или правиш касови – разбирай долнопробни, халтурести, повърхностни представления, или ти спираме парите!

Защото, съгласете се, няма как Хамлет или Куклен дом, Вишнева градина или О, щастливи дни, Последната нощ на Сократ или Великденско вино, Нирвана или Театър, любов моя, да са комерсиални заглавия. Масови. Като лош български сериал. Няма как.

Колкото и да ми е тъжно, снощният спектакъл с неговата нарочна умереност и семплост, усетих сякаш бе „В памет“. Списъкът с умрелите само за две години беше безкраен. На снимката на нашата професорка Димитрина Гюрова ревнах. Само през последните 2 години са си отишли смущаващо много изключителни театрали. Снимките им вървяха на огромния екран и не свършваха – редица мъртъвци, в някакво безкрайно шествие към небесната сцена, както обичат да казват в театъра. А нямало Ковид, не. Всичко било една голяма световна измислица… Господи, каква война преживяваме! И къде ще се намираме след нея? Ще има ли изобщо отново изкуство??? И, ако няма – какво ще осмисля живота ни?!
…

Церемонията не е същата… Ние не сме същите… Обичам театъра… Губим ли го? Всичко ли свърши? Да не би този Аскеер да бе в памет не само на мъртъвците ни, а на театъра… на самия български театър?