Там, където семейството е само картина

Маратонките са от Мариан Бачев, морето от нас, но малчуганите в центъра за деца в София пак са тъжни

Антония Чорева Последна промяна на 13 декември 2016 в 14:12 6076 0

Снимка Сергей Антонов/OFFNews

Проектът „Деца помагат на деца“ мина и през Центъра за деца от семеен тип в столичния кв. „Надежда“. С 16-годишния Енрико, който е отличник и учи в две училища, неговият дрон и ръководството на Държавната агенция за закрила на детето, заедно с председателя й Офелия Кънева – всички сме на гости при изоставените от родителите си малчугани.

Енрико е в центъра по проекта, за да покаже на малките що е то дрон, той носеше два дрона – малък и по-голям, и като влязохме, събрахме погледите на децата, които ни чакаха притеснени. Малчуганите го гледаха в очите, докато им разказваше за какво служат тези нови за тях машинки. Дроновете са хобито на Енрико, който учи технологии и графичен дизайн. Децата се впечатлиха, че с тях могат да се наблюдават природата, но и катастрофи и пожари. По време на презентацията Ицето от дома поиска да изпрати дронът да вземе чипс и кола и всички се посмяха.

Презентацията приключи и всички много бързо започнаха да се присламчват към нас. Уж бяха впечатлени, но във въздуха витаеше нещо тъжно. Мястото е голямо, чисто, ново, но тъжно и тихо, като се има впредвид, че там живеят 12 деца.

Децата имат всичко – нови стаи, с нови щори, на които се радват, телевизор, компютър и огромна трапезария, но като че ли студенината и самотата от големия град се усещат.

Децата са някак самотни.

Искаха да разкажат за себе си, да ги прегърнеш, дори да ги вземеш със себе си, когато си тръгваш.

В Карлово, в Плевен, в Пловдив, в Бургас – във всички центрове за деца, които посети нашият екип, децата бяха семейство, миришеше на баница, ходеше се на градско кафе със съученици, носеха се дърва. А в София – огромен център на два етажа, боядисан в зелено, нов и чист, но тих. Книгите, идеално наредени на рафтовете, недокоснати – Хъкълбери Фин, Томсойер, Братя Грим, Басните на Езоп, играчките, подредени по ъглите си – много, нови, красиви и големи – мечки, зайци и кукли, кухнята излъскана като хотел, децата, спретнати и добре облечени, но мълчаливи.

В центъра има всякакви съдби, и то съдби, станали популярни по медиите. Там живее малкият Миро, който е взет от баща му, след като миналата година става известно, че той живее в обор за прасета в софийското село Габра, а баща му Миро е успял да намери само това за къща, след като жена му го напуска и той изгубва къщата си.

В центъра в „Надежда“ живеят и 12-годишните близнаци Лия и Божидар. Руси, със сини очи, също отнети от майка им. Тя е шизофреничка, биела ги е – разказват социалните работници. Божидар е дете с увреждания, не казва нито една дума и когато майка му отиде, да го види в центъра, 3 дни след това не спи, трепери целия и не се чувства добре – вероятно, защото майка му го е била – смятат работещите в центъра. А Лия – тя е невероятна, красива и нежна и иска само едно - семейство.

Още щом влязох в центъра, тя ме хвана за ръка и не ме пускаше. После ме заведе в стаята си и там открих – ТАЛАНТ. Оказа се, че тя рисува и всичко, което прави с четката и моливите, отива на изложба - в училището, по конкурси, печели награди.

Лия изкара една папка с рисунки и започна да ми ги показва една по една и да обяснява – „Това са къщи, много къщи и всички са наши“, „Това е моето семейство“, и после – „Това е нашата къща, а ние сме вътре“. Все рисунки с къщи и семейство, а родителите са царе - с корони на главите и на роклята на майката пише - LOVE.

         

После придърпа един стол, качи се върху него и тихо започна да изкарва много папки, пълни с рисунки. Много бавно отваряше всяка картина и ми я показваше. Догодина ще кандидатства и се надява да я приемат в Художественото училище. Марта Вачков купила нейна картина за 1 500 лева преди време благотворително. „Тя е различна“, обяснява за нея възпитателят Сергей Куртов.

На възпитателя Сергей децата викат „дядо“. Той е техният родител, сигурно и другите възпитатели, но в неделния ден те не бяха на работа.

Питах господин Куртов дали децата слушат, а той ми отговори с чувство за хумор – „Такова понятие тук няма, така растат“. После добави, че всички ходят на нормални училища, големите момчета са поискали колела и ходят с тях на училище и из града.

Децата в центъра си имат всичко, материално, разбира се, от което имат нужда – дрехи, обувки, телефони, ходят на горско училище, на лагер на морето и в планината.

Най-различни хора дарявали постоянно неща. Актьорът Мариан Бачев също дарил – купил маратонки за всички деца, живеещи в центъра в „Надежда“ и освен това ги е завел безплатно на театър.

Интересен вид дарение е направил и треньор по бойни изкуства – той решил да ходи при децата и напълно безвъзмездно, оборудвал е зала, дал им е кимона и е решил да научи желаещите на спорта „кудо“. Това е боен спорт за нападения и защита. На приземния етаж в центъра от семеен тип треньорът обзавел стая за спортуване. С радост децата ни я показаха. Богомил сложи ръкавиците и ни показа как се е научил да рита и да се отбранява и заяви категорично, че иска да ходи и по състезания.

После се запознахме и с Летисия. Социалният работник Сергей Куртов ни разказа, че тя тъгува много за семейството си. Майка й идвала понякога да я посети, но чето й лъжела, че ще го направи. И когато второто се случи, Летисия е обземала силна агресия и започвала да се кара и бие с всички наред.

Малкото Ице е най-палаво, няма дърво, на което да не се е покатерил и има интерес към компютри и игри за коли и боеве. Той скоро имал рожден ден и си пожелал да иде в Китай и да види Джеки Чан.

В Центъра от Семеен тип в столичния квартал „Надежда“ децата живеят от 1 година, преди това са били в големия дом, който се намира точно срещу него. Вече са започнали да свикват с обстановката и един с друг, но всички малчугани казаха само едно: Че чакат родителите им да ги вземат.

Така приключи нашият весел, но някак тъжен ден при изоставените деца в София – те ни изпратиха на вратата, махайки ни, докато колата не потегли. От всички центрове в този ми се строи, че децата имат нужда най-много от нас и не искаха да си тръгваме, до последно ме държаха за ръката. Попитаха кога ще идем отново...

Като се има предвид, че сегашните деца само искат всичко и борбата на родителите е да се справят с това и да ги научат да не бъдат толкова материални, в тази сграда в този ден аз видях други деца – те не искат нищо, само едно – приятели, семейство, нас, а може би и ВАС.