Социалната грижа като служение и призвание

Работата с деца с различни специални потребности, деца, които са преживели травми или катастрофа, е служение. Хората, които стават социални работници, не го правят заради парите или славата, а защото просто искат да облекчат страданието в свят на твърде много болка. Такива са и служителите в двата центъра за рехабилитация и социална интеграция в град Елин Пелин и село Горна Малина.

Един дъждовен февруарски ден. Пристигам пред сравнително голяма добре реновирана къща в Елин Пелин. Някога тя е принадлежала на бабата на ръководителката на социалния център - Ели Цветанова, която се представя на всички като “мис Ели”, макар че е доктор по психология. Преди социалното служение е била учителка по английски, а сега е психолог и ръководител на център за социални услуги.

Мис Ели (ляво) и авторът - Маргарита Генчева

Защо служение?

Идеята за тези центрове, в които деца със специални потребности да получават професионална грижа от квалифицирани специалисти, тръгва от Кремиковския манастир “Св. Георги Победоносец”. Там всяко лято от над десет години игуменът на манастира отец Серафим организира детски православни лагери.

“На първия лагер имаше дечица, които бяха с по-специални потребности. Тогава дори термините аутист или девиантно поведение само ги бях чувала. Не знаех какво означава генерализирано разстройство на поведението, на развитието. И в първата лагерна смяна отецът забеляза, че тези деца, които са невербални, които имат по-специално възприятие, се чувстват добре в храма. Те дори заставаха точно пред Царските двери и седяха там по време на богослужението”, разказва мис Ели.

Енорията при храм “Успение Богородично” в с. Горна Малина, която също е под опеката на отец Серафим, е имала желанието да помага на децата със специални потребности и извън границите на храма и манастира. За да продължат дейността, която за мис Ели и нейния екип е призвание - да служат на хората в нужда, те създават две сдружения - “Св. Богородица” и “Таланти и иновации”. Около сдруженията по-късно се оформят и центровете за рехабилитация и интеграция.

“Чисто физически тези центрове съществуват вече пет години, а двете сдружения функционират от 14 години”, казва мис Ели. Центровете се финансират от стопанството на Кремиковския манастир, а освен това имат държавно-делегирана дейност.

Социалният център в Елин Пелин е посветен на св. Иван Рилски - покровител на България.

Лили Илиева работи тук като социален педагог. Според нея голяма част от проблемите на децата, които посещават центъра, идва от честата употреба на екрани. На въпроса какви хора търсят помощ от нейните услуги, тя отвръща: “Малко трудно е да кажеш кое дете е в норма и кое е извън норма, защото има дечица, на които на пръв поглед им няма нищо. Те са си деца в норма, обаче специално в моята група всяко детенце си има своите специфики. Например травми вследствие на раздяла на родителите, прекаленото използване на екрани се забелязва много при определени дечица…”.

Дружбата на Лили с центъра по нейните думи е “много дълга”. Като част от лятна практика към Софийския университет тя попаднала на обучителния езиков център на мис Ели. “Две седмици бях на практика. Толкова ми харесаха мястото, екипът и че наистина имаш възможност да израстваш. И тогава си казах след тази двуседмична практика, че един ден, като завърша, това ще бъде първото място, на което ще си търся работа”, разкрива пътя си към социалната дейност Лили Илиева.

В центровете работят и кинезитерапевти. Един от тях - Илия Тошев, споделя какво го е довело в центъра за рехабилитация в Елин Пелин. “Мой приятел ме покани да изпълним два проекта, които бяха свързани със скрининг и диагностика на опорно-двигателния апарат сред деца и подрастващи на територията на двете общини Горна Марина и Елин Пелин. Идеята беше да прегледаме деца за различни постурални нарушения, като и гръбначни изкривявания, плоскостъпие и други отклонения в опорно- двигателния апарат”. Когато центърът е отворил врати, вече са имали 1500 прегледани деца. 30% от тях са се оказали с различни нарушения. После част от тези деца станали и първите потребители на социални услуги в центъра за рехабилитация и интеграция.

Това, което вдъхновява Илия да продължава своята работа, е постигането на резултат. “Когато видиш, че посредством своята професия постигаш положителни резултати и помагаш за израстването в личен план и подобряваш качеството на живота на един човек, ние самите получаваме едно вътрешно удовлетворение, нещо, което при много други професии не се наблюдава. А тъй като за мен е важно човек да харесва своята професия, своята работа, това е нещо, което ме кара да продължавам да се занимавам с тази професия, да се развивам и да искам да постигна все по-големи резултати с всеки един човек, когото срещам и с когото работя”, казва кинезитерапевтът.

Според мис Ели работата в центровете е пример за добро сътрудничество между църквата и държавата. Агенцията за качеството на социалните услуги и други държавни институции подпомагат дори чисто документално тяхната дейност. “Защото ние работим с деца, които са в риск. Деца, които сега ще реинтегрираме. Деца, които ще бъдат осиновени съвсем скоро…” обяснява тя голямата отговорност, която носят работещите в сферата на социалните услуги.

По думите ѝ служителите в центъра работят и с евангелската, и с протестантската църква. “Имаме дечица, които са мюсюлмани. Те изповядват исляма. Това по никакъв начин не обезличава работата ни или не ни прави по-малко всеотдайни към работата с тях. Наскоро дори имахме едно много радостно събитие, на което имаше три различни вероизповедания. Аз съм православна. От двете ми страни имаше друговерци. Дай, Боже, да са видели хубавото, казва Ели.

"Разбира се, че всеки си има своите магарии. Не смятам, че не греша. Но (на) тази нива вярвам, че работим заедно. Заедно с родителите. Заедно с деца. Заедно с училищата”, допълва тя.

На въпроса ми какво би казала на хората, които постоянно говорят, че църквата не върши нищо за социално слабите, мис Ели отвърна: “Слава Богу, че има и такива.
И Господ е позволил да има свети Тома, който не е вярвал. Така че със сигурност има защо да има такива.”

По темата, че вярата в Бога се живее, Ели Цветанова коментира: “Нашият отец казва нещо, което аз много го харесвам: Не говори на хората за Господ. Живей така, че те да те попитат за Него. А ние сме тук. Ти влизаш. Много хора са ми казвали как, влизайки в центъра, човек се прекръства”. Децата и служителите в центъра живеят с Тайнствата на църквата, а мис Ели сподели, че отец Серафим има записани имената на всички деца, които се лекуват тук, за да се моли за тях и техните близки.

Понякога се случват и чудеса. Ели Цветанова разказа за иконата на св. Иван Рилски, на която е изобразена една ръчичка. “Това е ръчичката на едно детенце, на Дима. То проходи в този център”.

Оставаш безмълвен, защото в това, което чуваш, няма нищо лицемерно, превзето или фалшиво. Има смирение. И осъзнаване, че да вярваш в Бога значи да имаш милост, сърце и очи към децата, които носят със себе си някакво страдание или недъг, и към техните близки и семейства. Тогава живееш с радост и всеки ден за теб е изпълнен с благодарност. Както хората, с които имах честта да се срещна в този център.

Следете новините ни в GoogleNews