Quantcast

Най-четените текстове в OFFNews през 2013 г.

Николаос-Теодорос Цитиридис Последна промяна на 28 декември 2013 в 08:33 4466 3

Най-четените текстове в OFFNews през 2013г
Най-четените текстове в OFFNews през 2013г

В годината на протести, оставки и междунардони скандали таблицата на OFFNews за най-четените текстове през 2013 г. не се различава много от обществения дневен ред.

На първо място в най-четените материали на OFFNews се нарежда текстът на нашия главен редактор Владимир Йончев "БСП загуби битката за "Цариградско шосе". Статията беше написана след митинга на БСП и ДПС, подкрепен с платена любов. Опитвайки се да надминат протестиращите през лятото, управляващите направиха митинг в своя чест на "Цариградско шосе", който дори не успя да се доближи до размерите на протеста #ДАНСWithme през ляотото. Въпреки този очевиден факт, от сцената на Орлов мост Лютви Местан благодари на стотиците хиляди, които били дошли да подкрепят ДПС и БСП.

Второто място нашите читатели са отредили на текста (по-важна е снимката) "Когато Лютви Местан беше Владимир Зидаров от СДС..." - материал посветен на снимка от 90-те години на сегашния лидер на ДПС Лютви Местан, тогавашен член на СДС под името Владимир Зидаров. Снимката бързо обиколи социалните мрежи и припомни на обществото за пореден път вече емблематичната целувка поднесена с извинение за възродителния процес между Сергей Станишев и Местан на споменатия митинг.

Трето място заема текстът "20-годишно момиче събира пари за лечение, докато се грижи за братчето си", в който ви разказахме за Виктория, която има нейната нужда от поредица операции за възстановяване на черепа и поставяне на протеза на окото, но същевременно се грижи сама за болното си братче. Само за няколко часа текстът беше споделен десетки хиляди пъти в социалните мрежи, а по сметката на момичето постъпиха над 100 000 лева за дни.

На четвърто място в класацията за най-четени текстове се нарежда новоизлюпеният политик Николай Бареков, но не с някоя предизборна програма, копирана от нашата анкета, а благодарение на текста "Заляха с лайна Бареков".

Първата половината на класацията завършва с "Полицията мачка студентите" от 12 ноември. Тази дата може да остане в историята на протестите #ДАНСWithMe като един от най-напрегнатите дни.

Шестото място е з материала, предизвикал множество спорове - "Две добри думи за българската полиция", написан след протеста по време на "вечерта на белия автобус". В нощта на 23 за 24 юли депутати и министри се оказаха в капан, след като парламентът беше обграден от протестиращи, а единственият изход се оказа един несполучлив план за измъкване с автобус. Вечерта беше белязана от полицейско насилие и тежки сблъсъци между протестиращи и органи на реда.

На седмо място са протестиращите студентите с текста "Вижте очите на полицаите, докато студентите пеят "Хубава си моя горо". Видеото показва един от протестите, организиран от Ранобудните студенти.

Осмата позиция заемат (но не гордо) трима души - Бойко Борисов, Николай Кокинов и Мирослав Найденов с текста "Стенограма на подслушан разговор между Бойко, Миро и Кокинов", в който могат да се чуят скандалните записи направени през пролетта и разклатили още повече позициите на ГЕРБ.

Деветата е за текста-каталог - "Какво притежава империята ТИМ", който представлява списък на всички дружества, които притежава групировката ТИМ, разпространен от ПП "Зелените".

На последно място, но не и по важност, се нарежда текстът от емблематичната нощ на белия автобус под заглавие "ИЗВЪНРЕДНО: Бой пред парламента".

За писането на коментар е необходима регистрация.
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!

28.12 2013 в 17:35


by newswriter on 28/12/2013
Стефан Цанев:Да, бунтът на тези деца на свободата ме радва, окриля ме, кара ме да вярвам, да се надявам, че рано или късно републиката ни ще стане наистина свята и чиста!
- Студентският бунт е явление много по-многозначително от историческа гледна точка, отколкото изглежда в делничен план. Това не е социален протест - протест на ниско биологично ниво: гладен си - ще протестираш, разбира се. Не е и политически протест - студентите власт не искат. Това е протест на много по-висше - на духовно равнище: протест срещу нравствената поквара на политическата класа. Това е духовен протест. Те искат оставката не само на днешната покварена власт, те ще искат да свалят всяка власт, затънала в поквара.

- Обвинението, че протестиращите студенти били малцинство, е несъстоятелно - носителите на нови радикални идеи винаги са самотници, мнозинството винаги е конформистко, нагаждащо се към съществуващото статукво. Както богомилите, така и студентите нямат положителна конкретна практична платформа (такива са всъщност всички духовни учения). Ще рече: протестът им е безсмислен. Обаче съвсем не е така - достатъчно е, че те сеят семената на непокорството, на бунта срещу всяка несправедливост, срещу четирите смъртни порока: невежеството, алчността, лицемерието и омразата, които са причината за всичко, което виждаме днес в Отечеството си.

- За нас, родените и расли в друга епоха, е трудно да разберем тези деца на свободата, родени преди 20-25 години: нормалното за нас, това, с което сме закърмени или сме свикнали – за тях не е нормално, те не го приемат и се бунтуват срещу него. Може би преувеличавам, може би ми се иска да е така, но съм сигурен: тенденцията на историческия процес е на тяхна страна, това го усещат и онези, против които те протестират, защото, както казва Сократ, човек се ражда знаещ, но после забравяме вроденото си знание за справедливост и подлост, за грозно и за прекрасно – студентите ни напомнят тези забравени от нас нравствени категории
Духовните брожения винаги предхождат политическите събития – както отец Паисий предшества Възраждането и Априлското въстание. Да се надяваме, че и бунтът на студентите е пролог към новото ни възраждане. Да, бунтът на тези деца на свободата ме радва, окриля ме, кара ме да вярвам, да се надявам, че рано или късно републиката ни ще стане наистина свята и чиста!

28.12 2013 в 16:57

ОФФнарциси като демократите,а къде е каролев с безкрайният ръст и 5-те стомаха

За България отминалата година безспорно бе година на протестите. Спорен е въпросът за резултатите от тях. За разлика от преобладаващата еуфория в коментарите и оптимистичното наблюдение, че страната ни най-после се събужда, мисля, че през 2013-а се разделихме с още една илюзия. Илюзията, че политическата класа е основният виновник за катастрофиралата държава. Че освен политиците, осветени на сцената, има някакво мълчаливо непредставено мнозинство, което подло и целенасочено бива държано далеч от управлението и чието търпение започва да се изчерпва. Заблудата, че на добрите най-после ще им писне и веднъж завинаги ще изгонят лошите. Че качеството продължава да бъде мачкано от количеството и т.н. Протестите през отминалата година показаха, че хората, излезли на улицата, са точно толкова неадекватни, безпомощни и объркани, колкото и политиците, срещу които протестираха. Не че е новина, но стана безпощадно ясно, че в България няма елит, нито общност. Новина е единствено огромният размер на интелектуалната катастрофа, която ни е сполетяла.

В това отношение 2013 г. бе триумф на глупостта, а протестите – най-неадекватната масова социална проява (като не броим изборите) на българите в последните 24 години. Като казвам неадекватна, имам предвид всичко – начина, по който се протестираше: в извънработно време, в събота или неделя и пред празни сгради; посланията на плакатите „Червени боклуци”, „Мразя ви безплатно”, думите на говорителите: „Повече така не може” „За нов морал в политиката”; обърканите им и непостигнати цели, както и крайния резултат. Като теглим чертата в края на годината, ще видим, че

свирките, крясъците, патосът и големите думи не промениха нищо.

Нещо повече, както вече казах, затвърдиха убеждението, че внезапна и убедителна в положителна посока промяна не може да има, защото няма хора, които да я осъществят. България ще продължи да крета бавно и посредствено по своя исторически път, което все пак е по-добре от патологичното и налудничаво щуране след „спасители” от типа на Бойко Борисов. Разбира се, протестите, белязали българската година, бяха различни по своята природа и своя характер. Неадекватността бе единственото, което ги обединяваше. Протестът от февруари беше масов – вдигнаха се стотици хиляди хора от цялата страна. Неговата природа и неговият облик бяха по-скоро пролетарски и от мъжки род. Глух ропот на бачкатор срещу непосилните сметки, прераснал в плах опит за революция, която така и не се състоя, защото диктаторът се оказа по-хитър, а народът по-прост, отколкото се очакваше.

За разлика от февруарските

летните протести не бяха масови и приличаха по-скоро на софийска лигня, а не на всенароден бунт.

По природа и форма те бяха женски и хистерични. Техният характер бе на невротична жена, която не знае какво иска, но го иска веднага, която реагира свръхемоционално по дребни и незначителни поводи и която непрекъснато подменя реалността, защото вследствие на хистерията е загубила зрението си. В някакъв смисъл това не бяха протести, а експресивни неврози, които ескалираха на определени периоди, добре направлявани от експерти по пиар и политици в сянка. Интересното е, че колкото по-малко хора излизаха на улицата, толкова по-истерични ставаха уличните им прояви и медийното им отразяване.

Февруарските протести нямаха ярко изразен политически характер. Те не бяха срещу управлението на Борисов, а срещу високите сметки за ток. Плакатите срещу ГЕРБ и злополучния премиер бяха рядкост, политическата острота, която би била най-естествена в случая, бе непрекъснато притъпявана, а политическите искания – размивани. Много добре си спомням този дефицит – въпреки огромните безобразия на тогавашното правителство протестите го щадяха и бяха насочени по-скоро срещу политическата класа като цяло, което свърши идеална работа на конкретните виновници от гербаджийското управление.

Бойко Борисов умело се възползва от този нефокусиран гняв

и сам се оттегли от властта, за да запази шансовете си за втори мандат. Не го свалиха протестите, той сам се оттегли, за да се върне на бял кон, което почти се случи. Само три месеца след като подаде оставка уж заради народния гняв, Борисов спечели парламентарните избори – прецедент в новата ни история. Този политически абсурд е един от основните ми аргументи да нарека февруарските протести неадекватни. Другият конкретен политически резултат, който постигнаха, бе политическото възкресение на Волен Сидеров, който от сигурен губещ се превърна едва ли не в най-големия печеливш на предсрочните избори през май.

При летните протести се случи точно обратното – те бяха силно политизирани и с конкретно искане за оставка на кабинета на Пламен Орешарски, който имаше най-малка историческа вина за последните четири години на всеобща деградация. Само десет дни след като бе гласуван в Народното събрание, кабинетът на БСП и ДПС бе обявен от протестиращите за най-престъпното управление в историята на прехода.

Те пощадиха сикаджийското управление на ГЕРБ,

а единственият политически резултат (освен оставката на Делян Пеевски), който постигнаха, бе запазването за известно време на целостта на парламентарната група на Бойко Борисов, както и вероятността той да се върне на власт. Това бе основната движеща, макар и не публично призната сила на този протест. Не гражданската енергия, която се привижда на някои, а вероятността правителството на БСП и ДПС да падне, а Борисов и ГЕРБ да се върнат на власт и да управляват с отломките от Синята коалиция поддържаше надеждата на протестиращите и техния нестихващ хъс за реванш. Лицемерието им бе разобличено както от присъствието на гербаджийски министри на техните прояви, така и от отношението им към Росен Плевнелиев.

И до днес протестиращите твърдят, че трябва да има нови избори заради избора на Делян Пеевски за шеф на ДАНС.

Същите протестиращи аплодираха на няколко пъти президента Плевнелиев

и го припознаха официално като легитимен политически изразител на своите искания, въпреки че Плевнелиев изигра активна, и то задкулисна роля в злополучния избор, който уж взриви „гражданското общество”. Президентът подписа промени в закона за ДАНС, които бяха направени специално заради Делян Пеевски – 8 вместо 10 години трудов стаж, и то не само в службите за сигурност, както беше дотогава. Въпреки че Росен Плевнелиев се бе договорил със Станишев и Местан за този избор, протестите избирателно го поставиха от страната на добрите. Не от незнание, а от политически съображения. Така постъпиха и с Бойко Борисов, в чиято политическа полза играха през цялото време.

Тази проява на двойствен морал, съпроводена с огромна морална претенция и емоционален патос,

бе най-неприемливото и неадекватното в поведението на летните протестиращи. Почти нито един от техните протести не беше законен, а те непрекъснато говориха за законност. Въпреки че шепа хора си позволяваха да затварят основни градски булеварди и кръстовища пред безучастния поглед на полицията, никой не ги докосна с пръст, но това не им попречи да ореват вселената за някакво измислено полицейско насилие и да обявят Пламен Орешарски за комунист и диктатор. Въпреки че най-активното ядро от протестиращи не наброяваше и един процент от населението на София, те непрекъснато повтаряха, че протестът е общонационален и се опитаха чрез медийна пропаганда да внушат, че България е пред прага едва ли не на гражданска война.

Всъщност всичко, което трябваше да се каже по адрес на управлението на Бойко Борисов и ГЕРБ, протестиращите лукаво приписаха на сегашното правителство и това бе

най-голямата подмяна, която в края на краищата унищожи собствения им протест.

Неслучайно те успяха да отблъснат собствените си твърди привърженици. От няколко хиляди в началото, в края на годината се стопиха до двеста-триста души. Всъщност вдигнатият срещу Народното събрание огромен среден пръст, направен от пластмаса или нещо подобно, бе естетически завършек на идейната безпътица и проява на тоталното безсилие на протестиращите. Когато стана ясно, че Бойко Борисов няма да се върне във властта, протестът съвсем закономерно умря, но астралното му тяло, лишено от битие, продължи да обикаля медиите в опит да твори митове за себе си.

Тук непременно трябва да се кажат няколко думи за българските средства за масово осведомяване, които успяха почти изцяло да подменят реалността, така както не са си позволявали да го правят и по времето на Тодор Живков и комунистическата диктатура.

Едностранчивост, пропаганда, изопачаване и откровени лъжи се лееха от екраните на телевизорите,

при това с революционен патос от болшевишки, комунистически тип. Корумпираният неправителствен сектор и част от назначените от ДС милионери поведоха без капка срам битка за кокала с мафията и олигархията под знамето на демокрацията и свободата. И ни лишиха от избор, което е едно от големите поражения, нанесени от хистеричните летни протести. Идеологическият език и идеологизираното мислене в схеми и заготовки бе най-голямото изобличение на тяхната неадекватност. Дори хора, надарени с дар слово и писателски талант, започнаха да говорят и пишат идеологически опаковани и банални морални клишета с настървението на надъхани комсомолци от времената на Антон Югов и Вълко Червенков. Хора, членували в БКП, когато бе в сила член първи на живковската конституция, сега изведнъж се събудиха убедени демократи и започнаха да привиждат комунистически заговор за свалянето на Бойко Борисов и бившето СДС от власт. Милионери и деца на номенклатурата изведнъж се загрижиха за изгубения морал в политиката и се втурнаха да връщат сикаджийската банда в управлението, защото по нейно време нямаха никакъв проблем с морала…

Не е вярно, че през 2013 г. българинът се е събудил и е станал повече гражданин, отколкото е бил преди това.

Протестите със сигурност успяха да постигнат едно – да обезсмислят и лишат от съдържание и тази възможност за гражданска активност. Освен фасадността на институциите и бутафорията на обезсилената власт вече имаме и бутафорна и обезсилена улица. Поискаха да им повярваме и да тръгнем след тях само защото имат добри намерения, имат се за качество и с условието да си затворим очите за Борисов. Хем инфантилно, хем нахално, и то 23 г. след началото на свободата. Всъщност и при февруарските, и през летните протести чувството за липса на свобода, човешка спонтанност и елементарен политически разум прави възгледа ми за тези прояви толкова песимистичен.

Пропиляна година за България, която в нейния край получи все пак отново шанс да крета

в нормалната си посредственост. Пак казвам, че след преживяването на падението ГЕРБ това е нещо, и то не малко. И февруарските, и летните протести не позволиха цялата истина за това патологично и криминално управление, движено от алчността и прищевките на един петдесетгодишен пубер, произлязъл от рекетьорските бригади на СИК, да излезе наяве. Още едно доказателство за неадекватността им. Най-голямото престъпление на сегашните управляващи пък ще бъде да се „разсеят” и да не извадят тази истина в нейната острота. Важно е, защото тя е диагноза за всички нас като разпаднало се общество и през нейното изговаряне и осмисляне е задължително да минем, за да продължим напред. Не го направихме с комунизма и днес сме на път да повторим тази грешка, което автоматично означава още няколко години в лутане и губене на време. Не че някой се е разбързал, но дори и за нас е прекалено да започваме за пореден път от един и същи нисък старт все същата до болка позната ни обиколка до следващото ново-старо начало.

28.12 2013 в 09:22

Егати егото, егати скромните индивиди. Как и защо най-големите ви жълтини са ви в десетката, а свестните ви и обективни статии са на майната си?

Поне Дайнов го няма! Нали всяка втора статия е на Евгений и неговите всемъдри мисли, добре поне, че неговите полюции не ги четат.