Конкурс за есе: Трънчани стават 'жълтопаветници'

Неотдавна страховита ламя научила, че в Трънско има злато. Там, където халата стъпвала, радостта пресъхвала. Природата заприличвала на скелет. Дойдела ли ламята в Трънско, нищо добро не го чакало.

Ламята не само била страшна, но и хитра. Имала си подход към местните общности, за да стигне лесно до златото. Първоначално се преструвала на благодетелка. Затова на мисия в Трънско първо пратила доверениците си Карол-Лукавия, Безбогданов и Вредев. На населението ги представила като „консултанти“. Разконспирирали трънчани обаче скоро пратениците на ламята и така ги прогонили, че повече в земята им не стъпили. Особено Карол-Лукавия голям страх брал като научил, че голяма група трънчани е решила да го избави от прякора му „Лукавия“...

Един ден пред трънчани се изправила самата ламя. И огромна била, и страшна, и високопарна. Тя не говорела. Можела да казва само „злато“, защото това й било напълно достатъчно. Зърнели ли я, хората без думи правели път. Всяка съпротива им се струвала безсмислена. Досега нямало народ, който да спре ненаситната ламя пред злато, което пожелавала. Трънчани обаче бързо се окопитили пред вида на чудовището и останали по местата си. Разлютила се ламята. Разфучала се насреща им:

- Злато-о-о-о!

Така отекнал сташният й рев, че чак комарите в Трънско се изпокрили и цели три седмици не хапали. Очаквала халата и трънчани да се разбягат през глава, както се случвало навсякъде, но те не помръдвали. Изненадала се и усетила как куражът я напуска през всички отвори на тялото... Такава непоклатимост била виждала само на жълтите павета в София. Там имало една порода хора, които с ум, красота и творчество съумявали да объркат всяка власт и всяка ламя. Докарвали ламите направо до отчаяние. Враговете на жълтопаветниците ги наричали презрително „идеалисти“, защото дишали на управата във врата и спирали ламите й вместо да си гледат собствения интерес.
Отново ревнала халата и в голямата й уста блеснали три реда остри зъби:

- Злато-о-о-о!

„Е сега вече“ - казала си – „ще се разбягат като врабчета“. Но и този път трънчани не трепнали. Нелесният живот в планината им бил като ваксина срещу страх. Планината ги закърмила и с мъдростта, че златото може и да е ценно, но не се яде, нито пие, че е безсилно да спасява от болест и смърт, но може да ги причинява. Учела, че материалната страна на живота е важна, но има по-важно. Че природата им е като майка, която ще ги храни и закриля, докато свят светува, стига да не бъде затрита. Не били свикнали трънчани да треперят над имане. Разтреперали се обаче, когато съзнали, че здравето и природата им са в опасност. Уплели през лакти един в друг ръце и застанали пред ламята в жива верига.

По-находчивите изведнъж си спомнили, какво били чули - ламите имали страх единствено от жълтопаветници! „Дали с хитрост“ започнали да се питат един друг „не можем да прогоним чудовището? Да кажем, че сме жълтопаветници“. Измежду тях един се престрашил и се провикнал юнашки:

„Не ни гледай, хало, скромните одежди! Работа имаме да вършим, добитък да пасем, градини да копаем, овошки да подрязваме, дърва да цепим, семейства да гледаме. Но ако още не ти е ясно, осъзнай го сега: под тези дрехи и в тези сърца се крият истински жълтопаветници!“ При тези думи и трънчани и трънчанки си представили как ботевите четници се преобличат на кораба „Радецки“ преди битката. Веригата се стегнала.

Ококорила се ламята – сторило й се, че насреща си наистина има предрешени „жълтопаветници“. Само те били в състояние да й се опълчат. Така нервно запуфтяла, че пара й излязла през ушите. Жабешко-зелената й кожа побледняла. Изприщила се. Свил я стомахът, а червата й закъркорили... Повикала властта на помощ. Тя веднага се отзовала и изпратила на трънчани депеша да си налягат парцалите. Веригата обаче не пускала... Като се убедила, че властта й пази тила, стреснатата ламя се поокопитила и потърсила в себе си останки смелост. Искала пак страховито да прореве „Злато-о-о-о!“ и да сплаши човеците, гледащи я с гняв и презрение. Осъзнавала обаче, че срещу твърдостта на пронизващите погледи е безсилна. Смелост търсела напразно. Така се сконфузила, че изграчила само:

- Оталз!
Това била думата, която знаела, само че я профъфлила наобратно. Усетила, че вече никой не плаши, а само се излага. Подвила опашка и побегнала към София. До Брезник дори не се обърнала да се огледа. А в Трън настанал всенароден празник. Целували се трънчани един друг, пеели, танцували и се поздравявали с „Честита победа!“. Осъзнали, че са и толкова смели, и толкова умни, и толкова красиви, и толкова духовити, колкото софийските си събратя жълтопаветници. От тогава цяла България знае, че жълтите павета не свършват в София зад опашката на коня, а на площада в Трън.
Без пушка да пукне, без сопа да тупне, дори без грозна дума, трънчани прогонили ламята.

Послеслов
Досущ като софийски жълтопаветници след победата трънчани си викнали Васко Кръпката да им пее, оргаизирали си конкурс за есе в Offnews, а съм сигурна, че скоро ще поканят и уважаемите професори Евгений Дайнов и Александър Кьосев с молба да им изнесат по една лекция на тема „Теория и практика на ‘жълтопаветничеството‘ “...

Още по темата

03/03/2019

Общество

Две първи награди в конкурса за есе: Трънско след референдума

Следете новините ни в GoogleNews