Повечето медии те канят, защото се надяват, че ще кажеш нещо смешно или иронично. Не те ли дразни, че се превръщаш в дежурния “Сократ”?
(смях) Започвам отговора си с две възклицания: 1. Де да можех да се превърна в Сократ! 2. И ти ли за това ме каниш!?
Не.
OK, но завършвам така: не съм медийна фигура, а театрал. Не смятам хумора за нещо низше и не се притеснявам да го практикувам, ако ми се отдаде възможност. Дразня себе си, ако се повтарям в смешките, и гледам да не го правя. Когато обаче видя други да повтарят моите смешки от сцената, започвам да ги „потретвам“, за да припомня, че всъщност аз съм ги „запървил“. Колкото до комедийното и трагедийното в театъра: този, който се мъчи да разсмее публиката, я обича. Този, който иска да я натъжи, я мрази. Не мога да не спомена и за удивителния парадокс на театралния критик. След комедия той се прибира и си мисли: “Колко ми е хубаво настроението! Отдавна не съм се смял така! Леко ми е на сърцето.” Значи, какво излиза? Излиза, че представлението е било лековато! Излиза, че всеки би го разбрал! Излиза, че аз също съм “всеки”?! Ужас, това представление ме превърна във “всеки”! Ще го съсипя с унищожителна статия, за да се отлича! ВСЕКИ друг не би го направил!
След трагедия, критикът разсъждава: “Съсипан съм, няма да мога да спя, тежко ми е, боли ме глава.” Какво излиза? Излиза, че трябва да пия аналгин! Не, излиза, че тоя тип представления са от „тежка категория“! Не всеки може да ги понесе. Иска се специална подготовка. А аз я имам, аз съм специален! Това представление ми припомни колко специален съм аз! Много е добро! Още утре ще го похваля!
Извод: Добрите хора правят комедия, злите - трагедия, а критиците са…
Добре. Какво те дразни в България в момента?
Няма да говоря за нетолерантност, завист, лакомия и простотия. Влизал съм в синонимния речник, за да намеря благовиден заместител на думата „пръдня“. Досега не намерих такъв. Има един-два, но пред тях не може да се сложи „безшумна“. Та, като от безшумна пръдня из пространството се носи миризмата на някакво мнение, че Европа скоро би могла да се разпадне и комай не ни е мястото в нея. При тихо изпуснатия газ всеки може да се прави, че не го е изпуснал той – или, при нужда, да се потупа в гърдите, че първи го е пуснал. Кой пръдна!? Това не е въпрос, а заглавието на следващия ми спектакъл.
Остана ли някъде малък пристан на духовност в България?
В душите на някои хора. Въпреки острото противодействие на собственици на медии и на държава. Последното изречение е двузначно. Не винаги собствениците на медии и държава са едни и същи.
Кога и за какво плака последно?
На погребение на близък приятел.
Защо българският политически преход не успя?
Как да не е успял!? Тия, които го проведоха, успяха във всяко едно отношение. Ха, ха! Сега сериозно - капитализъм с назначени капиталисти не се прави! Освен това, трябваше да почнем да го строим от нулата, защото се сещам за вица: „Каква е приликата между атомната бомба и комунизма? И двете премахват разликата между града и селото!“ Ха, ха, ха, ама всъщност - хлъц, хлъц, хлъц! При нас беше премахната разликата между умно и глупаво, между талантливо и бездарно, между честно и подло, между диригент и оркестър. Затова трябваше да започнем първо от робовладелчески строй, после през феодализъм и чак тогава по естествен път да стигнем до капитализма… И пак по естествен път да видим дали той нямаше да доведе до някакъв нов естествено дошъл комунизъм… „С човешко лице“.
Винаги си ми звучал “десен”. Какво е дясна политика?
Това, че не обичам комунизма, не означава, че съм десен. Не приемам днешните ни социалисти, защото единствени в Европа не се разграничиха от зверствата на предшествениците си. Това не ме прави десен. Произхождам от фамилия на социалдемократи. Техните изначални стремежи са били: “не” на детския труд, право на отпуски, на болнични и знак за равенство между заплатите на мъжете и жените. Не виждам нищо лошо в това. Не виждам и някой десен да вижда нещо лошо в това. Левите може би виждат, защото едно от първите неща, които направиха техните предшественици, когато взеха властта, е да въведат безплатен детски труд под формата на бригади. Днес у нас деленето на леви и десни е условно, защото никой ляв не е истински ляв и никой десен - истински десен. Но всеки алчен е истински алчен и това ги обединява в нова еднопартийна система - тази на алчните!
Сарказмът е чудесно оръжие, но нямаш ли чувството, че той няма почва у нас в културен смисъл?
Сарказма никога не съм го проявявал в културен аспект, а винаги спрямо хората, с които общувам в момента. Спрямо теб не мога да го проявя, защото не би имал основание. В театъра съм привърженик на клоунадата и абсурдизма. Те нямат нищо общо със сарказма. Той би могъл да просъществува в някакъв вид политическо кабаре, но у нас такова не се роди. Може би защото не се появиха достатъчно интелигентни властимащи, които да разберат умната подигравка.
Повечето хора мислят, че хората на културата просто мрънкат за пари. Хайде да ги оборим – каква е ролята на държавата?
Ние, хората на културата, не мрънкаме, а рецитираме, пеем, играем, танцуваме, свирим, композираме, рисуваме, режисираме и пишем. Тези дейности заслужават определено заплащане и това е съвсем нормално! Ако някой смята изреченото желание за възнаграждение на труда за “мрънкане”, дано той остане без пари! А ако някой мисли, че гореизброените дейности не заслужават достойно заплащане, то той е изключителен простак. Ролята на държавата е да осигури достатъчното поне за оживяването на артистите, защото театърът в чист вид загива! Чакам вече да се появят спектакли със заглавия тип „Жена ми Спиридон изкорми чичо си Теменужка и смени пола на дядо си - магарето Минчо“. Само такива идиотщини започват да привличат публиката. Интересно защо когато миньори, тъкачки и друг вид работници протестират за пари, го наричат “стачка”, а когато ние си поискаме заслуженото – “мрънкане”!? Между другото, хубаво би прозвучало: „Днес Съюзът на артистите организира мрънкане пред Министерски съвет“, или „Група писатели мрънкаха пред Министерство на културата от два до четири следобед“. Или, още по-добре: „Оркестърът на Българското радио ще мрънка довечера в ре минор в зала България. Приходите от концерта ще отидат за хляб и вода за оркестрантите и техните фамилии. Тромбонистите няма да свирят, а ще тананикат, защото предадоха инструментите се за старо желязо“.
Работил си дълги години в Германия. Обясни как там функционира културата и какво можем да взаимстваме.
Обяснявал съм го много пъти и не ми се говори за това. Само ще повторя, че през 1995 годишният бюджет на дюселдорфския театър беше 45 млн. марки, осигурени от общината. Притеснени от този факт, всички данъкоплатци от двумилионния град подариха по 100 марки на театъра и така дойдоха още над 100 милиона. Там всеки театър се гордее с абонаментната си публика. А тя се гордее със себе си, защото поддържа културата в града си. След Втората световна война, разрушената Западна Германия увеличава бюджета си за култура десет пъти?!? Нищо не можем да взаимстваме.
Представи си 20-годишния Теди Москов в сегашните условия. Какво би го посъветвал?
Не знам. Не успях да посъветвам нищо и сина си. Иначе често, когато се катеря по стълбите към къщи, виждам едно дете да тича надолу след топката. Когато го питам “кой си ти?”, то ми отговаря:
- Аз съм теб! Явно си ме забравил.
- Накъде вървиш?
- Към теб!
- Недей!
- Няма как!.. Макар че, като те гледам, не ми се иска…
Стана прекалено поетично, да пуснем музика (смее се).
Чувстваш ли се като разпънат, прокрустовски, между източната и западната култура? С цялата условност?
Не се чувствам разпънат, чувствам се като някакво „пространство между“. Смятам, че деленето на културата на източна и западна вече е бивше. Глобализацията, започнала от рокендрола (според Стефан Цвайг), заличи различията. Предпочитам да работя тук, но се налага да прибягвам и до „германска помощ“. Отново ще преподавам на студенти в театралното училище в Хамбург. Също така от есента ще подготвям бъдещи артисти в университета в Пловдив. Бих бил доволен, ако успея да срещна „двата вида“ студенти на някакъв неутрален европейски терен (смолянският театър е подходящ за това) и да направим някакъв общ спектакъл.
Освен военен, Европа би могла да има и културен съюз!
Представи си за миг, че си министър на културата. Първите три неща, които ще направиш?
Ще направя „три в едно“. Сливам Министерството на културата с това на финансите и отбраната. На който не му е ясно, да прочете Чърчил!
Дразниш ли се от определението „интелектуалец”? По моему, “интелектуалец” безапелационно е човек, който създава високи мисловни модели, и далеч не просто някой, който нещо там се занимава с култура.
Дразнят ме всякакви определения, още от марксическото им зараждане, които се лепват върху хората на духа и мисълта. “Интелектуалец” днес е без всякакво значение. И като дума, и като дейност. Да ни наричат, както искат! Но да ни плащат, както ние искаме, и да ни оставят да си правим каквото си искаме!
От кои днешни българи се възхищаваш?
От добрите.
Кои са хората, чието мнение може да ти повлияе?
Тези, които ме съветват с добро.
Какво четеш напоследък?
Пиеси, които да ме съблазнят да ги поставя. Сценарии на филми, които преработвам за представления. За друго не ми остава време. Зачетох „Тихият Бял Дунав“ на Атанас Липчев. Много добре написан роман за концлагера в Белене. Вълнува ме - не само защото и дядо ми, и чичо ми са били там.
Все още живеем в икономическа криза. Някакви препоръки как да се справим с нея, как да се държим?
Да прибегнем до диети, кражби и измами.
Ако беше политик: кажи ни своите спешни мерки, с които да излезем от това състояние на парменидово “небитие”, на бекетовото “краят е мъчително безкраен”.
Не съм политик! И от кое състояние? На оглупяване, на обезличаване ли, на крадливост ли, на мързел ли, на шмекерлък ли?! Или от състояние на оцеляване, с което съдбата ни е орисала? От това състояние не бива да излизаме, за да продължим да съществуваме - и ще продължим! Господ здраве да ни дава! Очаквам в световен аспект да се появи изразът “издръжлив като българин”!
Кои са днешните български интелектуалци? Кой те е впечатлил?
Силно ме впечатли Стефан Цанев с “Хрониките” му. Книгите на майка ми (Рада Москова – б.р.) - „Ние - негероите“ и „Почти живот“- също. Все по-добро става българското кино. И „Посоки“ на Стефан Командарев, и „Вездесъщият“ на Илиян Джевелеков, и „Дъвка за балончета“ на Станислав Тодоров-Роги ме завладяха от първия миг. Филмът „Врагове“ ме изпълни с изключителен респект към Светослав Овчаров, който отново доказа, че е нещо много повече от режисьор и сценарист.
Не трябва ли още по-позитивно – да не сме ние срещу “простотариата”, а да се опитваме, един вид, да им преподаваме?
Няма как да бъдеш чут от този, който слуша чалга, докато му говориш. Аз съм на мнение, че ученикът избира учителя си и все още чакам подходящия „кастинг“. Между другото, така ме избраха артистите-звезди от „Под прикритие“. Те ме извикаха да проверят какво мога да им предложа. Предложих им спектакъла „Редки тъпанари“. Те откриха себе си в това заглавие и го приеха с възторг.
Какво мислиш за “културата на лесното”, както я наричам – т.е. културата на бездействието и тоталния стремеж към бърза наслада?
Отвращава ме.
Кое е либерално и кое – консервативно? Ти къде стоиш по тази “скала”?
Започвам да пея: „Аз не съм политик и никога няма да бъда-а- а!“ Не ме карай да влизам в Гугъл да проверя какво точно значи “либерално” и какво – “консервативно”! Не че не знам, но не е в моята категория да го обсъждам. За артиста свободата е най- важното нещо. Тя седи доста по-високо от признанието. Тъй че не мога да не бъда либерално настроен. Като режисьор обаче бих се определил като някакъв вид „консервативен новатор“. Напомням за прескочената от нас модерност, която вече е ретроградна… Нищо ново не показвам! Стар младеж, или млад старец. Защо не ми попречиш да отпия!? Това не е кафе, а отрова…
Сократическо, да. Обаче: “повелята на деня” за по-младите е да си “нормален”, а не, по кантиански, да се “себенадмогнеш”. Как излизаме от тази ситуация?
Не излизаме! Влизаме… Удивлява ме стремежът на младите да си приличат. Нещо, от което ние бягахме, защото ни го налагаха. Приличат си и по прически, и по дрешки, и по телефончета, и по маниери! Когато слушам музиката им, имам чувството, че пеят една и съща песен.
Къде отиде интелигентният хумор, самото “подсказване” за смешно?
Остана в епизодите на „Монти Пайтън“. А в България никога не го е имало.
В този смисъл - кой е любимият ти епизод от “Улицата”?
От над десетина серии, не мога да се сетя. Все едно да ме питаш коя част от тялото си харесвам най- много.
Кво става с българския театър в момента? Все така провинциален, или? Има ли място за онова “Theаterprobleme” на Дюренмат?
От работата си по чужбина разбрах, че нашият театър всъщност си е бил на световно ниво. А и от следването си по режисура в Италия разбрах, че тогавашният ВИТИЗ (1991), е бил световно училище. Днешният ни добър театър може да засрами доста от чуждестранния. Имаме „международни“ режисьори като Лили Абаджиева, Диана Добрева, Явор Гърдев и още много. От моето поколение - Сашо Морфов, а от по-старото - Маргарита Младенова и Иван Добчев. В чужбина успешно се подвизават Иван Пантелеев и Галин Стоев. Санчо Финци пък почти всяка година става актьор на Германия… Жанет Спасова е звезда във „Фолксбюне“. Сигурно съм пропуснал някого, да ме извини.
Представи си, че трябва да обясниш сегашна България на двама души – европеец и, да кажем, човек от Туркменистан.
Толкова съм я обяснявал на европейците, че ми писна. Ще взема този от Туркменистан и ще го помоля той да ми я обясни. Все пак едно външно око може да е доста по-обективно от моето. Така правя по време на репетициите - викам я майка ми, я някой колега да ми кажат какво всъщност се случва на сцената. Водил съм доста от немските си артисти тук - и с любопитство съм ги разпитвал къде всъщност живея.
Понеже и аз често съм се заигравал с българската народопсихология, дай твоята кратка фраза, която ни описва. Моята, например, е “абе, аре бе, може и така”.
Аз моята я дадох в представлението си „Недоразбраната цивилизация“- „Ба мама му“!
Още на: facebook.com/ivailo.noisy.tsvetkov
NB! Адвокатът на OFFNews.bg напомня: препечатването на този текст (изцяло или отчасти) става само с изрично писмено разрешение от OFFNews.bg и автора.
