Щастлив разказ за Ели - Здравка Евтимова

- Напиши ми щастлив разказ - каза момичето. Гласът му беше гнездо от страх и смелост. Ако човек не знае какво е отчаяние, трябваше да чуе това момиче – какво ти момиче, майка на две хлапета, дъщери, едната много умна, другата палава. За какво отчаяние говорим тук, няма място за такава глупост - рече си възрастната жена. Не каза нищо на глас.

- В разказа да ми е спокойно у дома. Той идва, но не бъде сякаш не си дошъл въобще. Да не гледа в телефона. Да приказваме. Имам чувството, че мрази въздуха, който дишам до него.

Жената знаеше какво беше преди. Не искаше да се връща към това време. Напиши ми разказ. Дори никой да не го прочете, ти го напиши. Искам семейството ми да е щастливо.

Глупава моя, каза старата жена, която въобще не мислеше , че е стара. Не знаеш ли, че такъв разказ жената измисля сама. Само тя може да го напише така, че въздухът да го чуе. Камъкът да го запомни, нощта да диша с него, снегът да го затрупа и децата на другия ден от разказа й да направят снежен човек. Тогава ще се случи онова, което е написала.

- Но ти разказваш истории - възрази момичето. - Не аз. Ти ме познаваш.

Старата жена я познаваше. Беше й майка. Затова нахвърли – не на лаптопа, не в бележника си, който със сигурност щеше да загуби, а на ум - един щастлив разказ. Такъв се пише най-трудно.

Момиченцето беше слабо и не искаше за яде – започваше щастливият разказ. Беше с очи като лешникова гора през есента - зеленикаво кафяви - и когато върху лицето на дребосъчката кацнеше щастието, светваха всички лешникови храсти в парка. Двете, майката и момичето с есен в погледа, ходиха заедно на детската градина.

- Ще ме вземеш първа – казваше момичето. „Ще те взема“, обещаваше майката и двете трябваше да се разделят, макар че не искаха. Но в детската градина беше хубаво. След това малкото момиче порасна. Изправи си къдравата коса със специална преса.

- Заради тебе не обичам нищо в градината - казваше й то. Помниш ли как ме караше да плевя ягоди. „Този не е за тебе“ - беше си помислила жената, когато дъщеря й съобщи – „Ето, това е моят човек.“ Той беше тънък, висок с тъмен поглед, тъмна коса, тъмна брада. Лешниковата гора в очите на дъщерята беше толкова щастлива, че майката не каза „Не е твоят.“

Може би не беше, а може би беше. Не правим ли всички ние един човек най, най-нашият – и той е с черен поглед, черна коса, черна брада. Този на дъщеря й, вероятно беше намерил някое друго момиче – което е напълно естествено. Всички, живели по-дълго, знаят това, но не е напълно естествено вкъщи, където вместо с думи стаите да се пълнят с тишина.

- Знаеш ли, че Деа оттогава престана да се усмихва – беше казало порасналото момче на майка си. Глупава моя, помисли си старата. Жена с цяла лешникова гора в очите може да направи всичко – както го прави есента. Както пролетта може да накара семената да тръгнат към слънцето. Но човек трябва да е живял повече, за да знае това. Дори ако лешниковата гора в очите ти е изгубила листата си през зимата, тя отново ще се втурне към слънцето през пролетта. В студените дни само си почива и набира сили. Точно така, каза си жената, която беше живяла повече и знаеше, че дъщеря й – сега натежала от тъга, може да постигне всичко, стига да си каже – Започвам!

- Не слушай мълчанието му – беше й казала жената. - Направи нещо за себе си. Например, когато аз искам някой да пише щастлив разказ за мене, отивам и садя дървета. И разказът за щастието сам да се написва. Ти не обичаш дървета. Но си най-умното от децата ми – добави старата. - Знам, че ще измислиш нещо.

- Ти го измисли. Помниш ли, когато бях малка и в детската градина не искаха да си играят се мене. Написа ми приказка, че децата ми стават приятели и те станаха.

- Да, каза старата жена, която не беше стара, само беше живяла повече – мъдростта помага на някои въобще да не остаряват, дори косите им да са бели. Взимат от живота си онова, което държи главите изправени, то прави късогледите очи да виждат невидимото. Някои го наричат дух, други не го наричат никак, защото го нямат, но всъщност е човещина. Такива хора не бива да бъдат наричани стари, а смели.

– Спомням си - каза смелата жена, която никога нямаше да остарее, дори когато се превърне в трева. - Написах щастлива приказка. - Но всъщност не беше написала. Само хващаше малкото момиче за ръка и преди да го пусне пред главния вход на детската градина, двете изпяваха само първия ред от една много малка, хитра песничка – „Моя, моя. Ще стигнеш при поток, а той е радост.“

- Слушай – каза смелата жена на дъщеря си, когато седнаха да пият кафе. - Ще ти напиша щастлив разказ.

Но делата пишат по-бързо от думите, каза си жената, когато се разделиха. Започна да се колебае. Колебанието изяжда смелостта. За час колебание остаряваш десет години, а жената остаря с хиляда. Но тя не се страхуваше от старостта.

Набра един телефонен номер и каза:

- Петре искам да те видя.

И го видя. Кафенето беше схлупено и сиво, особено в залата за пушачи.

- Петре – започна жената, която се беше колебала хиляда години. – Когато Ели се роди, тежеше два килограма и деветстотин грама. Струваше ми много да я отгледам. Не ми достигаха пари, но това тебе не те интересува.

Младият мъж, тъмна брада, тъмен поглед и тъмно яке, напълни кафенето с тишина. Но жена, колебала се 1000 години, не се впечатлява от тишина.

- Тя е моя дъщеря. Аз я обичам, Петре. Ти си мъж. Усещам го. Направи така, че да е щастлива. Ако не можеш другояче, си отиди.

Черният поглед, тъмната брада не трепнаха. Младежът бавно, без да каже дума, напусна заведението Жената, която се беше колебала хиляда години, не се поколеба. Без да бърза, излезе от схлупеното кафе.

- Тя ме помоли да й напиша щастлив разказ – каза жената, догонила черното яке. Мъжът не се спря, не се обърка към нея, но жените дори да не са се колебали хиляда години, дори хич да не са се колебали, не се предават. Особено тези, които имат дъщери. - Ели не знае, че само тя може да напише такъв разказ. Че само от нея зависи дали ти ще бъдеш герой в него, или не.

Мъжът не се реагира, като че не говореха на него, а на едно жълто листо, едва сега, през януари, разбрало, че есента е свършила и то трябва да отлети.

- Петре, аз ще напиша разказа – да знаеш. Тогава, ща не ща, от мен ще зависи.

Мъжът с тъмното яке продължи към площада, а жената се върна в обратната посока, към схлупеното кафене. Поръча капучино, извади бележник - винаги го влачеше в чантата си - и написа – „Това ще бъде щастлив разказ за Ели. Тя има две момичета, яде колкото иска и е слаба като щека. Най-нейният човек вече не е неин. Тя ходи на работа. Нервира се. Каквото поиска – работи и го постига. Здрава е. Моя, моя, стигни до поток. Наведи се. Ще намериш радостта.“ Беше топло и хубаво в схлупеното кафене. Ели има две дъщери, красиви хлапета.

Заваля сняг. Студено, но хубаво. Пазете се от грип, предупреждаваха в новинарските емисии. Един мъж с черна брада, черен поглед и черно яке, вървеше срещу жената, която се бе колебала хиляда години.

- Слушай.

Жената не го послуша. Тя не искаше да слуша никого, беше работила цял ден.

- Слушай… - черното яке тръгна редом с нея. Тя не би позволила на нищо да я уплаши, дори на тъгата.

- Слушам те.

Вече отдавна не е есен, по дърветата няма злато, ветровито е. Зимата е истинска, със сняг.

- Напиши ми щастлив разказ – казва мъжът. Гласът му е грапав като я зимния вятър. Черният му поглед е грапав. - Щастлив… – жената го погледна. Очите над брадата са потънали навътре. Тъжни очи на момче, в които черният поглед е станал кафяв.

- Напиши как след работа се прибирам. У дома са вдигнали патърдия. Децата ме дърпат – „Тате, отблокирай ми телефона. Тате, аз …имам петица…. „

- Човек сам пише щастлив разказ – каза жената. Тя е видяла кафявото в погледа на мъжа. Забелязала е, но не казва „Отслабнал си“. Брадата е чорлава. Какви са очите... Жена, която се е колебала хиляда години, особено ако е късогледа, вижда невидими неща.

- Ти си по разказите – каза мъжът. – Напиши и за мене. Как Ели е изпържила картофи. Пита ме дали искам сирене.

Жената прави няколко крачки към площада, мъжът тръгва в обратната посока, към схлупеното кафене. Жената спира, обръща се. Тя знае – момичетата казват – „Тате, Кристиян ме блъсна и се одрах. Тате, не мога да реша тая задача.“ Знае, че вкъщи трябва да има тате, за да може да напише щастлив разказ за една дъщеря с цялото злато на лешникова гора в очите. И в разказа да живеят две красиви момичета.

- Петре - казва жената.

Мъжът спира, обръща черния си поглед, който вече е станал кафяв, към нея.

- Ще ти напиша щастлив разказ – казва жената.

Такава зима е навън. Сняг по дърветата. Слънце следобед. Деца се пързалят с шейни. А в парковете на този град е пълно с усмихнати снежни човеци. Искам да съм здрава, слаба, щастлива - казало момчето, което бе водила на детска градина сто хиляди дни. Напиши ми такъв разказ, и най важното - да са здрави дъщерите ми.

Смелата жена изчака две седмици, после още два дни, макар че щастлив разказ се пише дълго. Кой знае колко време минава в главата на главата на стара жена, която се е захванала с това нещо – може сто години. Хубавата история зрее един век. Все пак на петнайсетия ден жената набра телефонен номер и каза:

- Написах ти.

- Лъжеш ли? – попита я млад, но много тих глас.

- Знаеш, че не лъжа.

В главата на старата жена минаха двадесет минути – това се случваше нощем, денем в същия ум бяха изтекли сто години. Но часовникът, който не е ум на смела жена, беше отброил два месеца и двайсет и три дни.

Телефонът на жената звънна. Беше зима, най-страхотният сезон за щастливи и тъжни разкази, но всъщност има ли някаква разлика? Не са никакви разкази, ако лъжат, че са щастливи. Радостта е глътка въздух, деца, които искат днес да не си лягат толкова рано. Пържени картофи със сирене. Шестица по математика- Чаша вода от поток е радостта.

Гласът в телефона съвсем не беше тих. В него имаше много зима, а зимата е най-хубавият сезон, когато гласът пораства и става здрав.

- Благодаря! – извика гласът. Помълча малко, за да набере сила и каза високо, както подобава на стабилен глас през този студен сезон– Благодаря, че му написа такъв разказ! Как на кого, бе мамо – ядоса се гласът. - На Петър!

Следете новините ни в GoogleNews