Почти вой: разказ от Здравка Евтимова

Рени бе обмислила всичко.

Всеки път, когато беше пиян, Геро се захлупваше по очи върху възглавницата – сгромолясваше се като сноп. Тя мечтаеше … тогава я сковаваха най-страшните страхове. Мечтите й донасяха синини. Когато и болката станеше грозна, Рени отмиваше кръвта от напуканите устни. Толкова.

С риск Геро да хвърли стол срещу нея, бе откраднала от джоба му пари и беше купила моливи. Беше ги пречупила на две и след това започна да ги подостря - от двата края. Полека превръщаше графитните върхове в игли. Значи имаше общо четири молива. Това й бе коствало векове предпазливост – боеше се и от Геро, и от сина си.

Рени остреше моливите, напъхала ръце във фурната на печката – така не я виждаше никой. Работеше нощем със шкурка, но разхищаваше ток, а това означаваше още синини.

Вече беше готова.

Геро се събуди много изнервен – снощи не беше пил и му беше чудно защо в устата му горчи. Жената до него спеше, неговата собствена жена. Тя беше грозна повече от смъртта. Лицето й, макар и все още не старо, изглеждаше подпухнало – кайма, натъпкана в найлоновата торба на страха. Тая жена го влачеше надолу, към мизерията. Изведнъж му се прищя да стисне главата й - да чуе как черепната кост скърца под кокалчетата на пръстите му. Не можеше да си обясни защо се е свила като червей на леглото до него. Беше й казвал, че не иска да я вижда, тази отвратителна гадина. Тя напук се беше напъхала под одеялото.

Щеше да си плати за това. Мисълта за плащането го ободри. Сграбчи косата й. Жената изписка. Все още не се беше събудила, но тялото й се разтрепери. Геро съзря ръцете й - разбити нокти, груба кожа. Кракът й – той виждаше само стъпалото – се тресеше. Вбеси се.

Рени беше предвидила всичко това.

Не пищеше.

Имаше четири молива, подострени от двата края.

Болката обаче стана непоносима. Не издържа. Изпищя.

– Не!

В пръстите му остана сноп от косата й. Черни косми, които го отвращаваха. Геро стисна главата й с две ръце. Не беше нужно да говори. Тя знаеше какво трябва да прави. Тялото й трепереше, ръцете също – с луничави петна по тях, с разбити нокти. Удари - по тила? По врата? Може би не съвсем изведнъж плътта й омекна. Главата й клюмна. Ръцете й се свлякоха.

Но тя беше подготвила четирите молива – четири месеца беше работила.

Ако не се страхуваше, че Геро или синът й ще я хванат, би полирала графита със сълзите си. Но те и двамата не можеха да понасят хлипане.

Жива е – това бе сигурно. Дори кръв нямаше. Тази жена беше неговият гроб. Геро я избута от леглото. Горчивият вкус в устата му стана непоносим. Очите му различаваха единствено нейните дрехи – парцаливи поли и блузи, купени от магазините за втора употреба.

Искаше да ги изхвърли през външната врата на апартамента по стълбите, но това щеше да му коства доста усилия.

Рени бе умна.

Беше планирала всичко. По-точно беше го мечтала, дишала бе с него. Пресъхналият й от болка мозък беше съобразил и най-дребните подробности.

Рени умееше да търпи.

Беше подготвила възглавницата му – много внимателно, милиметър след милиметър, я беше разпрала по един от шевовете, а след това още по-внимателно, молейки се на Света Дева Мария за помощ, бе подредила – изправени вертикално един до друг през четири сантиметра, в две редици - всичките четири молива. Остри от двата края. Около всеки молив бе наместила мръсната перушина. Дълго се бе молила, отправяйки гореща молби за всеки отделен молив.

Беше готова.

Геро я беше предупредил да не ляга на неговото легло. Беше й заявил, че не може да търпи миризмата й, кожата на лицето й. Беше й казал, че я иска да му готви и да държи дрехите му изрядно чисти. Синът й очакваше същото.

Откакто металният контейнер в завода смаза десния й крак, бе станало ад. Тя не можеше да печели. Само ядеше. Тъпчеше се за сметка на неговите пари. Геро изхвърли дрехите й навън, но гневът му не утихна. Сграбчи някакъв предмет, попаднал му под ръка – празна тенджера, озовала се в коридора – и я запрати срещу нея.

Дрънченето на метал заля целия апартамент, но това не изтри горчивия вкус в устата му. Геро се огледа. Въобще не се безпокоеше. Съседите отдавна бяха престанали да се показват по вратите при шум и трясък. Познаваха го. Може би някои надничаха от шпионките, но това си беше техен бизнес. Геро се заклатушка назад, към спалнята и мерна сина си – мътна сянка пред вратата на кухнята.

Изтърсакът беше едър като Геро, и като Геро носеше дъгата си коса на опашка. Върлина! Обаче върлината нищо не направи, остана да стърчи - купчина тор - до вратата. Значи Геро беше събудил и синчето. Добре. Добре. Дангалакът държеше бутилка бира. Геро го видя. Синът му се наливаше с бира, платена с парите на татенцето. Това вбеси Геро. Наистина му причерня пред погледа.

Но момчето беше високо почти колкото него. Геро надникна в спалнята и видя, че оная още лежи на пода, забила нос в стария, изтъркан килим. Прищя му се да я блъсне както трябва, но щеше да се изцапа с кръвта й, а кръвта й миришеше на нея, на мизерния живот, който Геро не можеше да понася.

Рени знаеше, че след положено усилие той се просваше по очи върху възглавницата си. Просто друго не можеше да стане. Дълго се беше молила за това.

Геро мина покрай нея и я ритна. Кракът му потъна в гърдите й. Пред очите на Рени заплуваха кораби и звезди. Може би Божията майка идеше да я изведе оттук. Може би черният шал на смъртта щеше да обвие раменете й завинаги. Но, не! Трябваше да издържи още минута-две. Талкова дълго бе подреждала перушината около моливите.

Корабите пред очите й идваха все по-близо до нея, гърдите я боляха, може би пак имаше счупени ребра. Всичко наоколо беше тихо и неподвижно.

Жалко за часовете, през които бе острила моливите във фурната на печката.

Жалко.

Всичко…

Изведнъж…

Див, кървав вой разкъса стените на спалнята.

Следете новините ни в GoogleNews