Фланелките

Вървя тия дни през центъра на София и виждам.

Какво вижда човек, когато върви?

Разни неща, да, разни неща. Ботаникът, примерно, вижда колко много китайски орехи (Ailanthus altissima) са пораснали насам и натам. И виждайки ги, неволно се сеща за книгата „Денят на трифидите”, в която се разказва за това как Земята е завладяна от хищни растения.

Човек вижда само това, което може да види. Тоест – това, което знае, разбира, може да нарече по някакъв начин и да го набута в словесен вид в тиквата си. Човек не приема „нещата”, а само думите, прикрепени към тях.

Когато го блъсне кола – тялото му го блъсва кола; и така да се каже – самата кола и самото тяло си се оправят на материално, безсловесно ниво; между тях протича едно взаимодействие, което не засяга човека – то е непонятно за него; но човекът, тоест – съзнанието – го блъсва именно „кола” – тоест – думата „кола”. Човекът мисли, осъзнава блъсването, боравейки с думите:„кола”, „блъсна” и „ме”. Смачканите тъкани са едно – осъзнатото „блъсване от кола” е друго.

И така, де. Виждам до един подлез раздават фланелки. Знам, че мога да тръгна в безброй посоки на интерпретиране на това случващо се нещо. Знам и се радвам на това – аз съм свободен – както да съм глупав, така и да съм умен; радвам се и на осъзнаването на факта, че между „умен” и „глупав” обикновено няма отчетлива разлика.

Примерно мога да интерпретирам така: Хм, какви са тия фланелки? Аааа с образа на някакъв политик! Бре бре. Аха. Тоя! Пфу. Не му ли стига, че е толкова години във властта...тцъ тцъ тцъ. И защо ги раздават тия фланелки? Пара се дава, затова! За агитация... А я гледай там – седи си, по-скоро – лежи – някакъв тип с отрязан крак. М-да. Той е изхвърлен зад борда. Просяк, мизерник. Тюуу бре. Мръсен живот. Диабетът сигурно го е кръцнал...Пустите Лангерхансови острови, пустите бета-клетки в панкреаса! Като не произвеждат инсулин – и ето – запушват ти се съдовете и ти рязват някое краче. Ама то човечецът не само от диабета...той сигурно и пие доста, като го гледам, а не, този май не е от пияниците, този по-скоро е от лудите, сигурно има параноидна шизофрения...Та така де – за фланелки с образа на политика (няма пък да му кажа името, не заслужава!) има пара – ама за просяка с отрязаното краче – няма. Майтап ви казвам.

Мога даже да изчисля колко струват фланелките и колко дози инсулин могат да се купят с тях.

Но това е само един от възможните пътища на мисълта.

Бих могъл да си помисля и така, както (вероятно) си мисли самият политик, чийто образ е на фланелката: Ако се вземат парите за партийна агитация и пропаганда – това няма да реши никакви социални проблеми. Но да лишиш партиите от възможност за честна предизборна борба...и да лишиш гласоподавателите от възможността да бъдат добре информирани за платформите на политическите сили, за които ще гласуват – това е пагубно. Отнемането на средства, предвидени за едно добро дело, за да се подкрепи друго добро дело не е добро решение. Прави ли се нещо полезно – прави се докрай, а не се блокира, защото може да има и други, уж по-важни и по-належащи полезни дейности. Предизборната борба е залог за демокрация. Да вземаш от нея, за да дадеш на гладуващите – това е демагогия. Която ще нахрани гладуващите само за ден, но ще увреди демократичния процес за дълго.

Така (вероятно) мисли политикът.

А може и въобще да не мисли. Интересното при хората е, че влязат ли в „мишата въртележка” – тоест в някаква скоростна последователност от ангажименти – те страшно ловко престават да мислят. Те са „заети”! Те си „вършат работата”! Пилотът на Енола Гай, хвърлил бомбата над Хирошима е бил типичен пример за човек, който просто „си върши работата”. „Вършенето на работата”, сериозната, злобна, интенционално-заслепена целеустременост на „вършещия своята работа” – е най-чудесното човешко оправдание за всяка мерзост. „Оставете ме бе, не виждате ли, че съм зает, че върша Важна работа!” – така казва мръсникът и смята, че всяка мерзост му е простена.

Политикът е толкова зает с тези ми ти пусти избори, че всякакви просячета с отрязани левачки са му крайно досадни. Айде де!

Но аз пък се втурвам в друга посока на мислене.

Сещам се за други едни фланелки, с друго лице.

През 1990-та, спомням си, политикът Вацлав Хавел, всъщност, какъв ти политик – един голям, красив чешки драматург и демократ – покани в Прага един колос. Франк Запа. Най-причудливият, най-странният, и може би най-гениалният музикант от епохата на Великата музика (тоест – от 1965-та до 1980-та). За него той казваше: Франк Запа беше един от боговете на Пражкия ъндърграунд. Винаги съм мислел за него като за приятел. Когато съм искал да се откъсна в мислите си поне за миг от Президенството – мислел съм си за него.

И Хавел, президент на Чехословакия, предложи на великия Запа да стане министър. В Чехословакия. И когато политиците на САЩ забраниха това (защото те само играят театъра на либерализма, от който, всъщност, са много далече) – Хавел направи Запа неформален културен представител на САЩ в Чехословакия. След това Запа се разболя от рак и умря. Но приятелството и легендата си останаха.

Та. Когато Вацлав Хавел, великият политик, посрещаше Франк Запа -великия музикант – той, Хавел, носеше фланелка.

На фланелката нямаше обаче отпечатан образа ни на Хавел, ни на Чърчил, ни на Кенеди, ни на Дубчек, ни на Масарик, ни на който и да е друг политик. На фланелката стоеше образът на самия Франк Запа.

Кога, казах си, вървейки покрай младежите, раздаващи фланелки с образа на политика, в България някой политик...ще се яви на среща...на среща с известен, велик човек...на среща от най-високо равнище...облечен с фланелка, на която стои образът...на някой поет? На някой велик музикант...или художник?

Прищя ми се да отида направо в резиденцията на този ми ти политик и да му кажа: Виж, друже...ще те призная, ако не раздаваш фланелки с твоето така обло и експлицитно лице...а примерно...ха, виж ти сега майтап – защо не вземеш да раздаваш фланелки с моето лице?

С лицето на един български поет, какъвто съм аз? Или хайде – не с моето...ами да речем - фланелки с лицето на Тома Марков...или хайде – за да не е прекалено ъндърграунд – с лицето на Бойко Ламбовски? Или на чудесния майстор на хайку Пешо Чухов? Или на...защо пък не – Здравка Евтимова?

Защо не раздадеш малко фланелки с образите на Васо Гюров, Пешо Гюзелев, Ерол от Уикеда или Ицо Хазарта, на Ачо Джендема (който прилича, Бога ми, по нещо на Франк Запа) или на Милена Славова? Защо не раздадеш фланелки...и защо ти, ти не поносиш фланелки с образите на Чарли Парушев, Емил Йотовски, Рангел Вълчанов, Людмил Станев, Миро Морски, Димо от Пиф, Виктор Пасков, Иван Димитров или Борис Роканов, или Борис Христов? Брей, какви идеи ми идват, а?!

Но отминавам и се подсмихвам. Аз съм в България, а България се намира на кръстопът. Между анадолския сатрапски див Ориент и бруталния алчен полу-Запад. Какъв ти Франк Запа, какви ти фланелки с образи на творци! За това си трябват други сетива...други времена...други...Ценности.

Да, клети ми политиче. Няма да си сложа твоя фланелка. Спри простите въглехидрати, че ще ти се пукнат бузите. И – адиос!

Следете новините ни в GoogleNews