Историята на Ивайло - трудният път, който калява

Последна промяна на 25 април 2017 в 14:15 18986 0

Снимка Тодор Тодоров

Когато срещнах Ивайло за пръв път, веднага ми направи впечатление на образ, сякаш излязъл от „По пътя“ на Джак Керуак – той беше луд, луд за живот, луд за говорене, писане и танци. Див и първичен, което по-скоро означава смел и непосредствен, Ивайло печелеше радостта и възхитата на околните; достатъчно бе да чуеш няколко негови изстреляни думи, да видиш буйната му коса или да прочетеш негово стихотворение.

Да, Ивайло Добрев е поет, но много далеч от тихия и подреден, скромно-мечтателен начин на живот на поетите, които римуват и бленуват сантименталности. В това се състои мъжеството – в отказа от комфорта и суетата. А той познава живота, познава големите завои и дребните камъчета по пътя, познава щастието и страданието и е адекватен на времената, които ние, родените през 80-те години, живяхме и с които продължаваме да се борим. Станахме жилави и най-важното: някак приехме, че тъпченето на едно място убива; някак гъвкави сме и бързо надживяваме миналото. Като Ивайло. Но историята го отвежда до съзнателност и стремеж към чистота, редом до битката за оцеляване и урока за поемането на отговорност.

Роден е през 1983 г. в Русе. И тъй като днес се занимава активно с астрология, ще вмъкна още един щрих към портрета му: той е зодия Овен. Което ще рече инат, упоритост, тласкаща сила. Не е необходимо всеки да вярва в зодии и звездни карти, за да се убеди в тези негови черти – историята му ясно ги потвърждава.

Корените на рода на Ивайло водят до Беломорска Тракия по бащина линия и Габровския Балкан по майчина. Дядо му – бащата на баща му, когото Иво не познава, тъй като е починал, когато баща му е бил на тринадесет години - изучавал Астрология и Цигулка в стар пловдивски колеж във времена, когато тези дисциплини се изучават на научно ниво. По-късно баща му, който работи във фабрика в Шумен, среща майка му, двамата се влюбват, отиват в Русе и се ражда Ивайло.

Първият ярък спомен го заварва на село, в едно желязно корито в горната стая, а върху коритото пада слънчева светлина и майка му го къпе. Влиза един мъж – явно баща му – и започва да се радва на малкия къпещ се човек.
Като малък Иво е болнаво дете и родителите му са принудени да го оставят за дълго при баба му и дядо му на село – да се позакрепи малко, а и за да може да ходят на работа в града. „Спомням си, краката ми постоянно бяха на дупки от инжекциите“, казва той. До осмата си година момчето израства на село, в непрестанни игри и буйства, въпреки болестите. Селото е пълно с деца на неговата възраст и това са прекрасни години за малкия Иво – вечер всички излизат, възрастните сядат на пейките, децата търчат, гонят се, щуреят до късно и енергията се изразходва в това чудо на детството – безгрижието.

Освен игрите на народна топка и ходенията на гости, приключенията на Иво понякога са буйни и нерядко завършват с кръв, рев и бой. Веднъж, например, след като поотраства малко и започва да добива самочувствие, взима едно стъклено шише и за да се докаже пред другите, решава, че ще прескочи дървената ограда и ще напълни шишето с вода. Стъпва на оградата, но тя се разклаща много силно, Иво губи равновесие и пада. Шишето се чупи и нарязва ръката му. Зашиват го, но и до днес остава белегът на дясната му ръка.

Друг път пък, след дълга игра със съседските деца, когато идва време за следобеден сън, Иво – настроен твърде изследователски – решава да вдигне наковалнята на дядо си, защото просто не му се спи и нещо трябва да прави. Наковалнята тежи сто килограма и той едва успява да я помести, но достатъчно, за да падне върху крака му и да нарани кокалчето му. „Аз реввам, дядо ми излиза и се вайка… Слава Богу, не си счупих крака. Изядох един бой, нашамариха ме. Много ги стреснах, какво ли не преживяха с мен баба и дядо…“, смее се Ивайло.

Друг спомен го връща към сладката череша на двора. „Тази череша може би ще я помня цял живот – с едни хубави, едри червени череши, много сладки! И като узрее, се почва бране и ядене на корем. А вечер светулките се събираха около нея, ядях череши в топлите летни вечери, ловях светулки в шепите си, а после ги пусках.“ Това се случва отново следобед, когато на Иво не му се спи. „По обед на село все едно всички умират, няма никой и после пак се съживяват“. Решава, че ще се качи на дървото да хапне малко череши, но най-отгоре, защото там са най-хубавите, които стоят необрани. И се качва до върха, а отдолу има ограда с остри железни пръти и пейка. Стъпва на един клон, той се чупи и момчето пада от черешата. За щастие не се набучва на коловете на оградата, но пада върху пейката и с челюстта си я разбива. Зъбите му изхвръкват, целият е в кръв, плаче. „И веднага повикаха леля Миче. Тя беше специалист по вадене на зъби с конец – завързва ти зъба с конец за дръжката на вратата и дърпа. Тя дойде и извади каквото беше останало. Добре, че бяха млечните ми зъби“, разказва Ивайло.

Освен всички контузии, в детството на Иво има и много приятни преживявания, за които днес си спомня с топло чувство – къпанията във варела, който дядо му пълни, когато стане горещо, бясното каране на колелета по баирите, пързалянето с шейни до фурната за хляб, откъдето взимат по два-три топли хляба и изяждат единия на връщане… „Просто велико, беше някаква приказка“, казва той днес. А аз си мисля, може би дори нечестно, че това не е ограбеното детство на децата от столицата и че истинското, пълноценното време на село в ранна възраст оставя неразрушими спомени, към които по-късно да се връщаме с усмивка. Още повече, че Ивайло е имал късмета да живее на село преди рязкото обезлюдяване, затварянето на селските фурни, погиването на поминъка на хората там. Но пък вероятно всяко детство – в града или на село – е хубаво, защото е твоето безгрижно време, което никога няма да се върне. Дядото на Иво имал мотор с кош и го возил няколко пъти на него; майсторял си разни неща – печки или нещо друго. А прадядо му бил майстор на ножове, ками и бъчви и се грижел за голямо лозе заедно с прабаба му. „Той постоянно ми разказваше как е участвал във войната, как са го нагърмели с куршуми и го вкарали в моргата, но като видели, че не е умрял, го изкарали. И ми показваше дупките от куршумите по цялото си тяло“, спомня си Ивайло. „Имах прекрасно детство. Дойде пубертета и започнаха проблемите“, усмихва се той, но усмивката му не е точно от радост.

В тийнейджърските си години Иво тренира баскетбол. Това е първата му голяма и единствена тогава страст. „Беше ми интересно, приятно, освен това бях много добър“, разказва той. Тренира усилено, изтласквайки училището от кръга на преките си интереси. Всъщност всичко, което не е баскетбол, не го засяга. И съответно никой не можеше да ме накара да направя нещо против волята си, спомня си младият мъж. В същото време, освен проблемите в училище, проблеми има и вкъщи – родителите му не се разбират и скоро ще последва развод. Периодът е мъчителен за Ивайло: от добър ученик до седми клас в Немската гимназия изостава, губи интерес, спасява го баскетболът и скоро се превръща в обещаваща млада надежда на русенския баскетбол. Играе в младежкия отбор на „Дунав – Русе“, а след това и при мъжете, а е само на шестнадесет години. Играе дори срещу ЦСКА.

Един ден треньорът му съобщава, че след няколко дни пристига треньорът на националния отбор на България и че той иска да види Ивайло и още едно момче как играят. Има шанс да бъдат приети в националния отбор. Но за лош късмет на Иво предната вечер има приятелски мач между неговия отбор и отбора на Русенския университет. „Бяхме се разбрали само да поиграем малко, без да се пънем. Обаче аз не мога да не се пъна, особено се засягах, когато някой ми открадне топката…“, разказва той. И на самия мач, по време на играта, един от играчите на Университета краде топката на Ивайло, той тръгва да го гони, за да се докаже, съперникът поднася, за да вкара в техния кош, Иво скача да му бие чадър и стъпва накриво. Пука глезена си и в следващите шест месеца не може да ходи изобщо. „Това беше първата ми любов – баскетболът – и си мисля, че впоследствие дори в отношенията ми с жените нещо се пукна.“ Шестте месеца, в които състезателят е с подут глезен, се оказват и финалът на неговата спортна кариера, тъй като губи силната си форма и после не успява да се върне към нея. „Преживях го много тежко, изпаднах в депресия. Съвсем изоставих училището, отношенията вкъщи също не бяха цветущи… И почнах да пия, да пуша, да събирам фасове от блоковете между етажите… Станах гамен.”

След това влиза в Руската гимназия в Русе, откъдето обаче скоро е изключен заради учителката по химия – „звярът“ на училището. Ивайло натрупва много двойки по химия, а един ден учителката го изправя пред целия клас и казва пред всички: „Вижте го Ивайло! Срамота, баскетболът го провали!“ И аз я търпях, търпях и станах и я напсувах пред целия клас, разказва Иво. „Дори щях да я ударя с дневника по главата. Бях на ръба да направя някаква много голяма глупост“. Момчето е натрупало и доста отсъствия и в крайна сметка го изключват от това училище.

„Отидох в СОУ „Йордан Йовков“. И там пак същата история – не ходех… Учителките казваха, че имам потенциал. По Философия и по Литература бях силен, но всичко друго беше зле. Някои госпожи се смиляваха над мен и ми пишеха тройки. Запалих се по тенис на маса и станах най-добрият в училището. И трябваше да бия най-най-добрия в училището, който беше директорът. Уговорихме мача, дойде директорът, бих го и него. Имах дванадесет двойки за срока. Повторих десети клас. Опитах се да излъжа майка ми, крих бележници, късах листи… - не стана, разбраха и последваха разочарования…“, разказва Ивайло Добрев, за когото учителите казвали, че е много умен и интелигентен, но просто отказва да се придържа към дисциплината и иска да прави само това, което му е интересно. Завършва училище трудно, с успех едва 3,14.

И решава да кандидатства във ВУЗ, но пред него изборът не е много голям и единственият вариант се оказва частният колеж в Добрич. Там той е приет в специалността „Маркетинг и мениджмънт“. „Абсолютен филм на Кустурица – бяхме в общежитията на проститутките, обядвахме с тях, идваха сутеньорите им с бе ем ве-тата…“ В това време обаче родителите на Иво се развеждат, донякъде и под негов натиск, тъй като неразбирателствата помежду им нарастват. Възможността да учи пропада – семестърът струва шестстотин лева, които той няма. Единствената работа, която му се предлага в Добрич по това време, е продавач на джи ес еми втора употреба – по дванадесет часа и за десет лева на ден. Той преценя, че това би пречило на обучението му. Но така или иначе прекъсва колежа и тръгва по широкия свят да дири късмета си.

„В Добрич имах едно гадже. С нея отидохме в Шумен, тя също прекъсна. Уж щях да работя при баща й, който беше строителен майстор… Живяхме малко заедно, работих за кратко при него. Скоро се разделих с нея и се върнах за малко в Русе“, разказва Ивайло. В родния си град работи известно време при свои приятели – арменци на кооперативния пазар. Продава водопроводни части, клещи, резачки, железария. „Нещо не ме свърташе, пък и нямах никакви умения да продавам такива майсторски неща и ми беше трудно. Нещата в Русе бяха зле – и с работата ми, и с нашите, час по-скоро трябваше да взема някакво решение“, спомня си той. Зимите в Русе са тежки, а Ивайло е поставен пред изпитание. „И в изблик на лудост и на невъзможност… Имах 30 лева, взех си раницата, сложих си някакви чорапи и дрехи и хванах влака за Варна. Имах приятел от студентските време във Варна – Боби. И си казах – аз трябва да си спася живота, не утре, не в други ден, а сега, точно сега, ето хващам си влака и изчезвам!“

Във Варна Ивайло отсяда временно при приятеля си, просто ей така, с двадесет лева в джоба. Започва да обикаля и да търси работа – такава, в която да плащат всеки ден, за да оцелее. „Единственият вариант беше бачкатор на груб строеж. През зимата, при един мой приятел, при едни майстори-цигани. И аз бъркам бетон за 15 лева на ден, за да мога да ям и евентуално да спестя за квартира. Поработих малко, беше адски тежко. Прибирах се „с кофража“ вечер, в квартирата нямаше пералня“, разказва той. Всяка вечер, уморен от работа, той си купува хляб, майонеза и килограм кренвирши, с които си прави сандвичи, режейки кренвиршите на тънки резени, за да стигнат за целия хляб. И е щастлив, че има кренвирши. В това време негово единствено спасение е четенето – чете всичко, което му попадне, но предимно поезия. „Баща ми ми даде някакъв тласък – той пише, поет е, журналист е, беше главен редактор на един русенски вестник, имаше свой вестник по едно време… И от него съм наследил любовта към поезията, към писането и въобще към словото“, казва Ивайло. Скоро наема стая от апартамент с хазаи и всяка вечер след работа чете по десет минути, защото само толкова издържат ръцете му след строителната работа. „Идва другият ден – пак същото. Отивам пеша на строежа, защото нямам пари – в разгара на зимата, нямам и дрехи… Веднъж имах един случай, вече от адска преумора и отчаяние, въобще от цялостна физическа и психическа преумора…, спомням си – през зимата, по една улица, в един квартал във Варна, почнах да си говоря сам. Нямах приятели, приятелка, близки … И си говоря сам, някакви хора ме поглеждат и ме подминават…“

Но един ден, предрешен да бъде по-различен, момчето влиза в Интернет клуб, за което плаща с дребните, които му се намират. И инстинктивно пише думата „духовност“ в търсачката. На първо място излиза „Петър Дънов“. „И аз като удавник за сламка почвам да чета и започвам леко да се съвземам, сякаш почна да ми се възвръща надеждата. Бях на ръба на лудостта. И тогава някак нещата се завъртяха и устоях, благодарение на това, че намерих Петър Дънов в този Интернет клуб. После потърсих негови книги, свързах се с хората от Бялото братство във Варна, започнах да играя паневритмия и да ходя с тях на тяхното място, където се събират. Беседи, лекции, паневритмия, готвене на храна…. В някакъв момент книгите на Дънов ме извадиха от огромно житейско блато, дадоха ми сила да продължа и упование.“

Следва на стр.2

Страница на статията : 0102