Цветан Цветанов по професия e адвокат, а по призвание сякаш своеобразен визионер. Това лято македонски, български, руски и хърватски медии откриха негов разказ, който нарекоха сензационен - изĸлючитeлнo любопитни твърдения зa чepнитe дyпĸи нa Cтивън Xoĸинг изĸapa мaĸeдoнcĸият "Oхpидпpec", който препечатахме в "Наука Офнюз".

Преди месец публикувахме "Шок" - друг разказ на Цветан Цветанов от 1980 г., който предрича вълната от телефонни измами от последните няколко години, които ужилиха стотици български пенсионери.

Днес ви представяме разказа на Цветанов "Цигански мелодии", отпечатан през далечната 1981 г. в бр.186 на популярния тогава вестник "Земеделско знаме".

По спомените на цигулар, работещ в началото на 70-те години в Софийската опера, авторът е пресъздал истинска човешка история, случила се в една от много лютите зими, характерни за 40-те години на ХХ век.

В този разказ, публикуван във времето на тоталитарния режим, освен вечната тема за човещината и добротата, са вмъкнати и поставени за размисъл наистина важни и дори рискови за онова време въпроси: говорене на истината, свят на свободни и равноправни хора, произвол на властта спрямо обикновените хора.

Цигански мелодии: разказ от Цветан Цветанов

Познавате ли бате Любо цигуларя? Не? Е, в такъв случай сте изпуснали много. Бате Любо е страшно интересен човек! Нищо, че от година на година косите му стават все по-бели и оредяват. Той е преживял такива неща, знае такива истории, че никога няма да ви омръзне да го слушате. Особено, ако му отидете на гости и го заварите в настроение.

Снощи със съквартиранта грабнахме две шишета червено „домашно“, хванахме “девятката“ и право при него.
Голяма вечер изкарахме!

Бате Любо ни изпълни на старата цигулка унгарски мелодии, после неочаквано се прехвърли на цигански и изведнъж спря. Очите му се напълниха с влага. Остави цигулката и започна да разказва.

… Било много отдавна. Бате Любо бил млад и хубав момък. Една февруарска вечер с братовчед му замръкнали в малък провинциален град. Тръгнали към селото на техен приятел, но нямало превоз и се наложило да останат в града. Влезли в една опушена кръчма да хапнат по един кебап, а после да пренощуват в стаята за гости.

Кръчмата била пълна с хора. Хамали, търговци на добитък, запасняци, селяни от близките села. Всичките пиели и псували кой теглото, кой живота и държавната управа.

Между масите се движел стар куц циганин, с още по-стара цигулка в ръка. Той свирел и чакал да го почерпят с чаша вино и филийка хляб или да мушнат някоя дребна пара в джоба на окъсаното му палто. Никой обаче не му обръщал внимание. Някои дори го прогонвали с ругатни.

Старецът се повъртял из кръчмата и като разбрал, че ще спи гладен и тази нощ, се отправил понакуцвайки към вратата. А вън било кучешки студ!

Тогава бате Любо го повикал и го поканил да седне с въпроса:

- Кажи ми дядо, какво ти се яде най-много?

Старецът помълчал, погледнал го с напоен от мъка поглед и въздъхнал:

- Хляб,господине, малко черен хляб…

Бате Любо поръчал на кръчмаря да донесе три порции кебап, бутилка вино и хляб и предложил:

- Искаш ли, дядо, тази вечер ти да ядеш и да пиеш, а аз да ти свиря това, което желаеш? Да се разменим,а?

Старецът го гледал с недоверие.

-Господине, бащице, това никога не е било. Цял живот не помня да е ставало! Това и на оня свят не е възможно. Кой е този, дето ще иска да стане по–долен?

- Ти не си долен дядо, а беден. Не трябва да се срамуваш от бедността си. Бедняците са най-богатите хора, опознали са красотата на радостите и силата на мъките. Казваш,че не помниш хората да са били равни. Вярно, така е било, но така няма да бъде! Да си жив дядо, да доживееш това време!

- Да си жив и ти господине, ама не виждам кой ще промени нещата?

- Има такива хора дядо. Властта не ги обича, защото говорят истината и защитават народа от произволите. Борят се да няма бедни като теб. За свят на свободни и равноправни хора. Но аз те питах какво искаш да ти изсвиря? – и без да чака отговор бате Любо грабнал цигулката. – Кажи, дядо, какво да ти изсвиря? Само за теб!

Старият бедняк се разплакал.

- Нещо хубаво, млади момко! Нещо весело, циганско… нещо за душата!

От всички маси в кръчмата хората настанали и се натрупали около тях.

Кръчмарят донесъл порциите с кебапа.

Бате Любо извикал:

- Тишина! Кръчмарю, донеси още вино и ядене. А ти,дядо, ако обичаш почети поканата ми. Хапни и послушай това, което ще ти изсвиря.

Бате Любо засвирил.

Беднякът се хранел и плачел. Сълзите задавили глътките му, не издържал и скочил.

- Момче, кажи ми! Какъв човек си ти?

- Човек – смутил се бате Любо. - Най-обикновен човек, като теб и всички останали.

- Не, не е вярно! – прекъснал го старецът и се провикнал към заобиколилите ги хора. – Ей,слушайте! Този е добър човек. Този в дома си няма да умре, а сред хората.Има такива люде, ей!

Бате Любо се усмихнал и продължил да свири. Беднякът заиграл по веселите звуци на цигулката, подскачайки на здравия си крак. Хората се забъркали по джобовете и напълнили шапката му с дребни пари.

Така изминала нощта. Сутринта бате Любо и братовчед му хванали една каруца и заминали за селото на приятеля им.

- Виждал ли си някога отново този човек? – в един глас попитахме със съквартиранта.

- Не! – развълнува се бате Любо.- След няколко години ми се отвори път натам. Отбих се в кръчмата и научих, че една нощ през следващата зима, нехапнал нищо, старецът излязъл от нея. За последен път. На другия ден го намерили полужив, затрупан със сняг край един плет. Същия ден животът напуснал изтощеното му тяло. Преди да свършат земните му мъки старецът казал: “От мен на този грешен свят остава само старата ми цигулка. Дайте я на добър човек,като този, дето една нощ нахрани тялото и душата ми с човечността си. Ако не намерите такъв,на друг не я давайте!“

С тези думи умрял завалията. Кръчмарят като ме видя, веднага ме позна.Предложи ми да взема цигулката. Мърмореше, че на него за нищо не може да му послужи освен да си напали печката някоя сутрин. Приех цигулката на бедняка с разтреперани ръце, сякаш докосвах светиня. Знаете ли защо? Онова време отдавна отмина. Свършиха се умиращите от глад бедняци. Но в мен възникна въпрос, на който не съм си отговорил до днес. Наистина ли добрите хора са рядкост и дали аз съм един от тях? Винаги, когато свиря на цигулката на стареца, задавам този въпрос на себе си и на другите. Дано някога си отговоря!

Бате Любо взе цигулката и засвири. Сигурно това бяха същите мелодии, които беше свирил на онзи нещастник преди много години.

В. Земеделско знаме, бр.176/24.07.1981 г.

Още по темата

13/12/2016

Общество

Разказ от 1980 г. предрича телефонните измами