Американската писателка Сюзън Орлийн е наричана „национално съкровище“. Автор на осем книги и на стотици вълнуващи истории, написани за „The New Yorker”, където е щатен автор още от 1992 година. Орлийн е необикновен разказвач, който се вдъхновява от наглед обикновени истории, зад които обаче винаги се крие нещо удивително. През 1999 г. публикува романа си “Крадецът на орхидеи”, превърнал се в световен бестселър и послужил за вдъхновение за направата на един от най-нестандартните и обичани филми от последните 25 години – класиката „Адаптация“ по сценарий на Чарли Кауфман и с участието на Никълъс Кейдж, Мерил Стрийп, Крис Купър и Тилда Суинтън. Всъщност, самата Мерил Стрийп изиграва Орлийн в лентата, която нарича най-оригиналният сценарий, който е чела някога.

Книгата за кучето Рин Тин Тин - “Rin Tin Tin: The Life and Legend“, печели награди “Ohioana” и “Richard Wall Memorial Award”. В момента Сюзън се намира в Лос Анджелис, където пише новия си роман - история за държавната библиотека на града. Именно от там тя успя да отговори на въпросите ни, а поводът е „Крадецът на орхидеи“, който вече се появи и на българския пазар.

Зародишът на „Крадецът на орхидеи“ се ражда като статия за „The New Yorker“. Какво те накара да решиш, че си заслужава цяла книга?

Винаги съм казвала, че за мен тази история е все едно да беля глава лук. Още когато за първи път заминах, за да събера материал за списанието, изпитах това усещане. Всеки аспект от историята изглеждаше по-задълбочен, отколкото си го представях. Вземете например резервата Факахачи, където се беше случила кражбата на орхидеи: попитах съвсем небрежно един от горските откога съществува резерватът и какво е имало по тези земи преди да бъде създаден той и се натъкнах на цяла поредица от далавери с недвижими имоти във Флорида, която за мен беше удивителна. Повече ми допадаше идеята да хвана едно конкретно нещо и да го разгледам обстойно и в дълбочина, отколкото да се занимавам с някое огромно, пространствено събитие. На това му се казва истинска задача: да успееш да уловиш всеки важен момент и да направиш цяла книга.

Смятала ли си, че книгата ти ще се превърне във филм?

Никога. Честно. Дори не бях сигурна, че историята ще се превърне в книга. Първият път, когато чух за Джон Ларош и бракониерството на орхидеи, си помислих, че това би била интересна статия за списание. Паралелно с това, историята беше толкова странна, че дори не бях сигурна как ще се вмести и в списанието. Определено не си я представях като книга по онова време, камо ли във филм. Истината е, че когато работя по дадена статия, рядко се замислям дали би могла да се превърне във филм. Прекалено съм заета с това да я превърна в нещо добре написано.

А кога идеята „Крадецът на орхидеи“ да се превърне във филм се появи за пръв път?

„The New Yorker“ публикува оригиналната статия „Треска за орхидеи“ за пръв път през 1995 г. Мигновено, след като тя излезе от печат, трима различни продуценти от три различни студия се свързаха с мен и декларираха интереса си към нея. Същевременно аз говорих с „Рандъм Хаус“ (Random House, Inc. е сред най-големите англоезични издателства в света – б. ред.) и споделих, че бих желала да разгърна историята в книга, защото знаех, че има още много какво да бъде казано. Продуцентите Джонатан Дем и Ед Саксън се съгласиха да ме оставят да напиша книгата преди да започнат работа по превръщането й във филм.

Знаеше ли нещо за сценария,преди да бъде разработен?

Всичко, което ми беше известно, бе, че продуцентите са наели сценарист, който току що е написал филм на име „Да бъдеш Джон Малкович“ (Чарли Кауфман – б. ред.). Звучеше доста странно, но те бяха изключително въодушевени от този тип и ми казаха, че и аз трябва да бъда. Така че бях.

И как се почувства, когато за пръв път прочете сценария?

Доста изненадана. Бяха ме предупредили, че сценарият доста се разграничава от самата книга и агентът ми каза, че в него присъстват много хора, които не бяха в книгата – и че това са реални личности, не измислени герои. Тя загатна, че един от тези хора съм самата аз. Но се оказа, че въпреки това изобщо не бях готова за онова, което прочетох. Оставях го на няколко пъти за да успокоя дишането си. Мисля, че единият момент беше, когато аз – искам да кажа героинята Сюзън Орлийн от филма – застрелва един резерватен полицай във Факахачи. Тогава осъзнах какво необичайно преживяване ще бъде този филм. Продуцентът ме беше помолил да се обадя веднага, след като прочета сценария. Изчаках ден, след като го приключих, за да улегне в главата ми, след това му позвънях и му казах „Изобщо не очаквах подобно нещо, но е великолепен. Просто, моля ви, сменете ми името“.

Защо?

Защото не бях сигурна дали наистина искам да бъда герой във филм, особено герой, който малко... откача.

И какво те убеди да се съгласиш?

Причините бяха няколко. Осъзнах, че книгата – моята книга – ще бъде представена като главен елемент от филм, но авторът на книгата ще се нарича по друг начин, а не Сюзън Орлийн. Това щеше да обърка хората и евентуално да натъжи мен. Не ми се искаше „Крадецът на орхидеи“ да стане дело на Мери Смит или на Джейн Браун или която й да е несъществуваща личност. Също така всички останали реални хора, които бяха замесени в сценария, се съгласиха да участват с истинските си имена. В крайна сметка реших, че това е най-добрият начин, по който мога да се впусна в това приключение, което е един огромен експеримент на виртуалната реалност.

Кой искаше да изиграе Сюзън Орлийн?

Прекарах година, представяйки си, че избирам актрисата. През главата ми минаха всички: от Джулия Робъртс през Никол Кидман, Холи Хънтър и Джоди Фостър до Кейт Бланшет, но така и не реших коя би била моят мечтан избор. Приятелите ми също правиха предположения – обикновено избираха актриси с червеникави коси, защото самата аз съм с червена коса. Сякаш хората не осъзнават, че боята за коса е нещо, което съществува в Холивуд. В интерес на истината никой никога не предположи Мерил Стрийп, може би защото тя изглежда по-голяма от живота.

Веднъж приела ролята, Мерил Стрийп дойде ли да се запознае с теб и да изучава жестовете и начина, по който говориш?

Не. Никога не се срещнах с нея. Прекарах няколко дни на снимачната площадка, докато филмът се снимаше и смятах, че поне ще се запознаем, но тя така и не се появи. Случи се така, че всъщност веднъж я срещнах, години преди това. Бях статист във филма „Ловецът на елени“, в който бе първата й филмова роля. Мисля, че успях да й кажа „Здрасти“.

Една от темите, засегнати в книгата, е за природата на страстта и какво подтиква хората да изграждат целия си живот около дадена своя обсесия. Ти самата пламенен колекционер ли си? Имаш ли своя лична страст?

Не. Но мисълта ме удивява, защото аз самата никога не съм се отдавала толкова на своите интереси. В края на книгата обаче очевидно осъзнавам, че действително ме влече една страст. И това е страстта да бъда писател и репортер. Вярвам, че непредубедеността ми е мое преимущество. Не обичам да пиша за неща, в които поначало съм прекалено въвлечена. За мен част от процеса на писане се състои в едно пътуване към разбирането. Орхидеите например бяха истинска загадка за мен – просто едни цветя, изобщо как би могъл някой да се вълнува толкова от тях? Предприех пътуването си, за да разбера как хората са започнали да се интересуват толкова от тях и защо.

Ако някога напишеш автобиография, върху кой аспект от живота си ще се съсредоточиш?

Нямам ни най-малка представа. Хората постоянно ми казват: „Винаги вкарваш и себе си в книгите си“. Е да, участвам в историите им. Признавам си. Истината е, че не пиша репортажи. Избирам да пиша за онова, което привлича любопитството ми. Дори това просто да избереш за какво да пишеш е един субективен избор.

Всичките ти издадени книги са по действителен случай като репортажи. Замисляла ли си се някога да напишеш художествена творба по преживяванията си?

Никога. И други хора са ме питали, но аз просто смятам, че реалността е много по-интересна. Не вярвам, че бих могла сама да измисля толкова ексцентричен и забележителен герой като Джон Ларош. Също така мисля, че се изисква строга дисциплина, за да избереш история от реалността и да я направиш интригуваща за читателите. Имаш на разположение нещо, което действително се е случило. А това предоставя по-голямо предизвикателство, отколкото просто да си кажеш: „Ех, щеше да е по-добре този тук да е лежал една година в затвора. Май ще е най-добре да го изпратя зад решетките за една година“. Но не, тук става дума за реалността. Допада ми да разполагам с удобен случай да поднеса знания на читателите: факти, които не са знаели досега, но действително биха искали да узнаят.

В „Адаптация“ героите Сюзън Орлийн и Джон Ларош станаха любовници. Влюбвал ли се е някога в теб някой от обектите на репортажите ти?

Сценарият на „Адаптация“ се отличава от реалността. Но, иначе - да. И аз самата бях много привързана към него, но съзнавах добре какво се случва. Нека обясня как става това пренасяне на чувството. Беше ми ясно, че той бъркаше обстоятелствата с конкретната емоция. Този човек обожаваше усещането, че получава нечие внимание и интерес, че е обект на нечие истинско внимание и любопитство. Несравнимо усещане е да срещнеш някой, който просто иска да знае всичко за теб, но не желае нищо в замяна. Като част от терапия. Почувствах се поласкана, но знаех, че усещането е контекстуално. Човек сякаш притежава някакви магически сили, когато се захване да пише за живота на някого. Сама понякога забравям какво означава да напишеш история, която да бъде публикувана в „The New Yorker“ и да достигне до над 800 хил. читатели.

Какви най-често са героите на историите, които пишеш?

Често пиша за хора, чиято история иначе не би се появила на страниците на списание. Не са обект на интерес от страна на пресата и не са свикнали с подобно внимание. За тях това е истинско преживяване, което ще помнят цял живот. А аз никога не се появявам със списък от установени въпроси. Отивам при тях, посядам, слушам ги и ги наблюдавам. Записвам си. Интимността, която се поражда между мен и тези хора често прави края на взаимоотношенията ни прекалено разтърсващ. Аз лично вече се научих да приемам факта, че хората се чувстват ако не предадени, то изумени, когато трябва да се разделим, след като сме прекарали две или три седмици заедно в толкова топла обстановка.

А ти някога влюбвала ли си се в някой от обектите на репортажите си?

Да. В кученце на едно изложение. Влюбих се до уши. Голямо предизвикателство беше да му взема интервю.

Като спомена куче – книгата за немската овчарка Рин Тин Тин, която се превръща в иконичен кино образ през Втората Световна Война, също се превърна в бестеслър?

Книгата е озаглавена „Рин Тин Тин: Живот на една легенда“, но всъщност разказва за няколко кучета, които изиграват образа. Подобно на „Крадецът на орхидеи“ също е история за обсесия. За нещо, което е способно наистина да накара хората да си изгубят разсъдъка. Онова, което истински обичаме. Орхидеите са будили страст от зората на времето. Рин Тин Тин е бил обожаван и почитан образ в продължение на сто години. Кучето и орхидеите са две много различни неща, но въпреки това карат хората да се държат по един начин.

Какво би могла да посочиш като ключ към успеха ти?

Наистина обичам това, което правя и в което вярвам. Имам мисия, която винаги следвам в работата си, и тя е да помогна на хората да научат повече за света. За мен винаги е било естествено да говоря с хората на улицата или да завия зад ъгъла, който води до нещо неизвестно. След това се прибирам, изпълнена с вълнение и желание да сграбча читателя за ръкава и да му кажа „Ела тук! Няма да повярваш колко интересно нещо има!“ Чувствах това още, когато бях дете. Това е любопитство, подплатено с желание да окуражаваш другите да изпитат това любопитство.

Съществува ли въпрос, който би искала да ти зададат по време на интервю, но никой все още не го е правил, и какъв е той?

Няма въпрос, който бих искала да ми зададат. Има един въпрос обаче, на който бих искала да мога да отговоря: какъв е механизмът на креативния процес? Доста често хората питат: „Откъде ти хрумна идеята за този главен герой?“. И на мен ми се иска да мога да отговоря, защото всичко се случва прекалено интуитивно, а и смятам, че е някак успокояващо да си дадеш сметка, че не се дължи на някаква случайност, че е протекъл един много специфичен процес, според който си сътворил написаното, но всъщност такъв няма.