Ревю: Защо 'Да живее България' e брилянтен филм

Документалният филм "Да живее България" на режисьора Адела Пеева цели да обърне вниманието на обществото върху един сериозен проблем – възраждането на екстремния национализъм у нас. В продължение на три години е проследено развитието на няколко младежи от София, Стара Загора и Пловдив, които определят себе си като патриоти и по-често като националисти.

Водени от патриотични чувства и желание да утвърдят собствената си идентичност, тези млади хора прекрачват тънката граница между патриотизма и откровения национализъм. Безразличието или нескритата подкрепа на „възрастните“ ги лишават от коректив, а това означава, че в България днес расте поколение, склонно към шовинизъм и агресивен национализъм. Във филма си Пеева се опитва да намери отговорите на въпросите за бъдещето ни, каква е границата между патриотизма и национализма и кога и как започва осъзнаването в патриотизъм и как – в национализъм.

След голямата си премиера на "Киномания" филмът предизвика множество дискусии, а коментар върху "До живее България" прочетете в следващите редове:

Гледахте ли го? Заболя ли ви? Тревожно ли ви е? Ледената буца в гърдите стопи ли се или напира да излезе през очите ви? Или намерихте легитимация на най-съкровените си мисли и съмнения? Страх ли ви е? Горчи ли от толкова много безкомпромисна истина? Ако не сте го гледали, побързайте и не пропускайте, защото този филм трябва да се гледа от всички.

Този филм хваща за гърлото. Здраво! И въздишките излизат трудно. Той няма да ви остави да скучаете и няма да си тръгнете равнодушни от залата. В него ще разпознаете някого. Ако не себе си, то приятеля, колегата, роднината, с когото така и не намирате допирни точки по темата за национализма… или дори детето си. Между другото, знаете ли къде ходи детето ви вечер и с кого се събира?  А на какво ги учат в училище, знаете ли?

Емоционално

Филмът е брилянтен! Фино, интелектуално упражнение, в което зрителят трябва да намери идеята на автора, минавайки през сцени и идеи, от които кръвта замръзва. В лентата има за всекиго по нещо. В този филм има много истински националисти. Те ще намерят легитимация на идеите си и ще сгрешат. Защото не за това става въпрос.

Малцинствата ще се изплашат и с право, защото каузата на крайния национализъм у нас отдавна не е за подценяване. Политиците ще намерят много поводи да се упражняват на струните на човешките страхове, които този филм изпъва до крайност. (Не)етническите партии ще намерят перфектен повод да кажат на избирателите си „Виждате ли, за това става въпрос. За това имате нужда от нас”. Филмът не е и за това. Крайно критични интелектуалци ще го отхвърлят в притесненията си как ще въздействат кадрите на малцинствата. И няма да са прави, защото малцинствата имат право да видят истината от първо лице. Защото ги засяга пряко и няма да я разберат от ежедневните информационни емисии на най-масовите телевизии.

„Да живее България” е писък. Той крещи и казва „Опомнете се!”. Време е да си дадем сметка кога изпуснахме момента и позволихме патриотизмът да бъде приравняван с първичен национализъм. И това е процес, който тече в училищата на децата ни. Кога проспахме момента, в който преподаватели със съмнителен житейски фундамент застанаха до най-скъпите ни и започнаха безкритично да им вменяват изкривените си ценности? Кога проспахме момента, в който ние самите започнахме да вярваме на система, която превръща децата ни в потенциални насилници? Къде бяхме, когато улицата започна да формира в тях манталитета на разделението и отхвърлянето на различния само защото той е малцинство? Дали не приехме по-лесния път на омразата, като потвърждение за собствената ни недостатъчност да произведем качествена среда?

Филмът е идентификатор, лакмус. Ако не сте били наясно със себе си, след прожекцията ще знаете дали сте от страната на нормалността или се определяте като краен националист. Той няма да ви остави неутрални. Защото в тази игра неутрални няма. Ако изберете тази позиция, рискувате да ви застигне съдбата на немския протестантски пастор Мартин Нимьолер, който, докато се чудел дали да протестира при депортацията на комунисти, цигани и евреи, дошъл и неговият ред… И вече нямало кой да се противопостави, защото всички били в лагерите на смъртта. Защото крайният национализъм завършва точно така. Филмът го казва, не аз.

„Който има уши, нека да слуша” би могло да бъде едно от подзаглавията. Много от кадрите ще бъдат разчетени неправилно. Някои от тях вече са. Всеки кадър би могъл да бъде подлаган на дискусия и всеки от тях е парче от големия пъзел, който много ясно, макар и трудно, ни показва позицията на автора. Не я налага. Дори е нужно много старателно да гледате между отделните кадри, така както четете между редовете, за да разберете, че Адела Пеева не е неутрална въпреки чисто човешките си декларации. Сглобеният пъзел ни казва: „Хора имаме ужасен проблем с непредвидими последици, който си създадохме сами. Нека да се хванем и сами да го коригираме и да върнем децата си в нормалността. Преди да поставят идеологията над всичко свято – дом, родители, съседи, приятели. Тогава става необратимо и ужасно страшно.”

Във филма има много малко патриотизъм, почти никакъв. И това е предмет на упреци. А трябва ли патриотизмът да бъде предмет на идеологеми? Трябва ли да го насаждаме или е редно да го възпитаваме? Нужно ли е да скандираме или трябва да го упражняваме? Защото това е разликата между патриотизъм и национализъм, идеологията. Тя е тази, която обръща нещата наопаки и ни обърква, а ние го позволяваме. Няма други виновни. Защото патриотизмът би трябвало да се упражнява по подразбиране, като необходимо и неотменимо условие за съжителство. Той не се пропагандира, а се толерира по дефиниция. Патриотизмът е добър съсед в нужда, национализмът пали чергата на съседа. Първият отваря врата на дома си, вторият затваря вратата на лагера зад гърба ти. Единият те кани в църквата си, другият подпалва синагогата ти. Патриотизмът уважава собствеността ти и правото да я умножаваш, национализмът я национализира за себе си. Списъкът с разлики може да продължава. Вие преценете кое има нужда да бъде показвано във филмите и кое се нарича нормалност.

Не е ли основният въпрос защо позволихме децата ни да се идентифицират с омразата, гнева и ксенофобията? Защото без тях каузата на национализма е невъзможно осъществима. Кой ги отхвърли, кой ги уплаши, кой не им показа достатъчно любов, кой не повярва в силите им и в личността им, кой не беше достатъчно добър пример за тях, кой пропусна покрай ушите си първите симптоми на агресията? Показахме ли им що е милосърдие, търпение, що е дом и семейство. Показахме ли им истината, показахме ли им Бога? Познаваме ли го? Какво е това, което търсиха у нас, но го намериха в лозунгите на лидерите зад микрофоните?

Рационално

Практичният поглед към филма предполага да си дадем сметка за някои неща, както и да си зададем много въпроси.

Редно е да си дадем сметка, че като част от обединена Европа сме подложени на масиран националистически натиск през последните десетина години. Като част от една противоречива и геополитически апетитна територия, каквато са Балканите, сме подложени на такива атаки от край време, особено в контекста на близостта си до Империята на злото.

Редно е да си дадем сметка, че явлението национализъм далеч не се изчерпва с показни ритуали и демонстрации, а има много конкретни и добре обмислени цели. Нито една от тях не е в полза на националния интерес въпреки декларациите на националистите. Редно е да знаем, че изкуството на националистическата кауза е десетилетия наред развивано и обогатявано идеологически в социалните лаборатории на най-мощния репресивен апарат на изток от Европа. Нужно е да знаем, че неговата цел е да разделя, подчинява, владее и експлоатира крехките ни национални ресурси. И тази игра съвсем не е безобидна. Защото е атакувано бъдещето ни, децата ни. Редно е да се запитаме какво е общото между Босна, Валония, Каталония, Брекзит, Шотландия, Крим, Донецк, бежанския поток към Европа? Кой спуска идеологията? Кой финансира процесите? Кой стои зад гърба на политици като Найджъл Фарадж, Карлес Пучдемон и Мари льо Пен? Казват, че парите не миришат. А не миришат ли на природен газ? Или на шистов? Къде е голямата роля на всеки „малък” българин в тези процеси?

Редно е да си дадем сметка, че ние избираме политиците, които ни управляват и ни вкарват в тежки заблуди като политиките на неизбежност и вечност („За тиранията”, Тимъти Снайдър), според които нищо от миналото не може да се повтори и историята има само един ход, напред към либерална демокрация. Те ни убеждават, че няма как колелото на живота да се завърти назад и да преживеем отново Холокоста и националсоциализма, но дали е така всъщност.

Или безкритично ги насърчаваме да ни казват нещата, които бихме искали да чуем? Това е и идеята на друг неспокоен ум на нашето съвремие. Хърватската журналистка Славенка Дракулич в размислите си за геноцида в Сребреница поставя остро ударение върху личната отговорност на всеки гражданин на размирния балкански регион за най-голямото клане в историята след Втората световна война.

Защото когато всеки упражнява избирателното си право и е част от едно общество, което негласно одобрява или премълчава ксенофобията, тогава е меко казано неморално да обвиняваме неколцина за преките жертви. Защото, както казва полският историк и философ Лешек Колавски, „Това, че сте били излъгани, не е оправдание в политиката”.

А в днешно време всичко е политика. Особено маршируващите хора с униформи, факли и мегафони, които склоняват други хора към нетърпимост на различните.

Тепърва, тепърва ще се говори за този филм!

Следете новините ни в GoogleNews