Мери, която написа ''Франкенщайн'', е героиня в нов роман (интервю)

Нидерландската писателка Ане Ейкхаут (родена през 1981 г.) е авторка на четири романа, сред които и високо оценения "Мери" (2021), който е за авторката на "Франкенщайн".

Срещаме се в един студен съботен предиобед във фоайето на столичен хотел, тя е облечена в коледна тъмночервена дълга кадифена рокля на точки, почти няма грим, а видът ѝ е на жена, която не е спала, защото е редактирала някой свой нов разказ. Предстои ѝ среща с читатели на Панаира на книгата. Ане е висока и снажна жена, която все още не е свикнала с вниманието към своята персона, лишена е от суета и говори ясно, кратко, по същество. Аз пък тичам между няколко болни роднини, като съм оставила дъщеря си сама в къщи. Разговорът ни е някак нетърпелив, делови, но много приятен. Дъждът навън постепенно преминава в сняг. 

Важно е да се отбележи, че първият ѝ роман "Догма" (2014), получава номинация за наградата "Бронзов бухал" за най-добър дебют. Втората ѝ книга "Една нощ" (2016), попада в краткия списък на литературна награда за млади нидерландски и фламандски автори. С "Николас и изчезването на света" (2020) Ане печели признание като автор на най-добрата юношеска книга в Нидерландия и Фландрия.

Последната ѝ книга "Мери" е забележителен роман, вдъхновен от живота на Мери Шели – авторката на "Франкенщайн". Книгата ни пренася в две ключови епохи от живота на младата Мери, изследвайки как личните преживявания, емоции и въображение оформят творческата енергия, способна да създаде шедьовър. Ане Ейкхаут съчетава факти и фикция в изящен разказ, като борави с превъзходен стил, подчертан от превода на Мария Енчева за издателство "Колибри". Романът е част от онези произведения, които превръщат историите на жените-творци в силни, вдъхновяващи примери за поколения напред.

Искра Ангелова: Ане, видях, че имате няколко романа, повечето от които са награждавани или номинирани, но все още не сме ги чели. Прочетох "Мери", която е впечатляваща и разказва за Мери Шели. Всички мислим, че знаем коя е тя, но в действителност не я познаваме добре, а вие ни я представяте в такива детайли, с изключително внимание към епохата и стила, много е хубава!

Ане Ейкхаут: Благодаря ви! Радвам се, че ви е харесала. "Мери" е първият ми роман, преведен на други езици, и това е вълнуващо. За мен е радост да достигам до нови читатели.

Как ви дойде идеята за романа "Мери"?

Идеята дойде внезапно - един път, когато посещавах музея Casa di Shelley в Рим, и там научих за онази бурна вечер през 1816 г., когато Мери започва да пише "Франкенщайн". Това ме вдъхнови да проуча нейния живот и да съчетая историята с художествена измислица. Открих, че младостта ѝ в Шотландия е изиграла ключова роля за развитието на въображението ѝ, което ме насочи към изграждането на романа.

Разкажете ни повече за връзката между факти и художествена измислица в "Мери".

Когато започнах да изучавам живота на Мери Шели, установих, че той е добре документиран – тя води дневник през целия си живот и пише много писма. Но има един период – лятото, когато тя е на 14 години и живее в Дънди, Шотландия – който остава загадка. Това беше идеалната възможност да свържа факти и измислица в романа.

Можете ли да ни разкажете малко за вашия живот извън писането? Къде бяхте досега?

"Мери" всъщност е четвъртият ми роман и първият, който беше преведен на други езици – около 13 досега. За мен е удоволствие да срещам читатели от различни страни. Пиша от много по-отдавна, но публикувам от около 10 години. Живея в Нидерландия със съпруга ми и двете ни деца. Когато не пиша, работя като лектор в училища, където се опитвам да вдъхновя учениците да четат повече книги. Това е чудесна работа, но понякога е трудна.

Какви са основните предизвикателства, които срещате, докато се опитвате да насърчите децата да четат повече книги?

В Нидерландия се опитваме да внушим идеята за четене чрез библиотеки, които си сътрудничат с училища. Моята роля като "коуч по четене" включва провеждане на уроци, свързани с книгите, четенето и писането, както и изграждане на училищни библиотеки. Много млади хора днес – не само в Нидерландия, но и по света – просто не четат. Това е голямото предизвикателство.

Как бихте описали трудностите, пред които са изправени жените писателки днес?

Въпреки напредъка, все още съществуват предразсъдъци към жените автори. Например, книгите, номинирани или награждавани с престижни награди, често са писани от мъже. Това вероятно не е съзнателен избор, но отразява стереотипи, които все още съществуват.

Вие как пишете? Имате ли специфичен режим? Хемингуей примерно ставал рано всяка сутрин и пишел по 6 часа прав...

Обикновено се опитвам да си определя конкретно време за писане, когато имам възможност. Не винаги разчитам на вдъхновение – просто си поставям график и се опитвам да го спазя. Семейството ми ме подкрепя в това.

Има ли планове романът "Мери" да бъде екранизиран?

Все още няма конкретни планове, но има интерес. Мисля, че романът би бил отличен материал за филм.

Работите ли върху нова книга?

Да, работя върху роман, който се развива в Ню Йорк през 1966 г. Историята е за 13-годишно момиче, което се страхува, че се превръща във вещица. Надявам се скоро да го завърша.

Много ви благодаря и успех!

Аз благодаря!

Искате да знаете повече?

Франкенщайн или новият Прометей“ (на английски: Frankenstein: or, The Modern Prometheus) е роман на Мери Шели, който през 1818 г. първоначално е публикуван анонимно. Той разказва историята на младия швейцарец Виктор Франкенщайн, който изкуствено създава човешко същество в известния тогава университет Инголщат.

Действието е предадено под формата на комбинация от епистоларен роман и класически разказ от първо лице. Виктор Франкенщайн разказва своята история на един ръководител на изследователската експедиция, същевременно и собственик на кораба, който го спасява в Арктика. Франкенщайн дава ясно да се разбере, че неговата история трябва да бъде предупреждение към публиката и читателя, затова романът е приет като учебна материя: той предупреждава за един безграничен човешки разум, който приема самия себе си за Бог и си присвоява правото да създаде сам жива материя. Фигурата на Виктор Франкенщайн наподобява както Фауст на Гьоте, така и Прометей от гръцката митология.

"Мери"

На 14-годишна възраст Мери Годуин заминава за Шотландия, където става приятелка с Изабела Бакстър. Двете изследват митове и легенди, докато един ден не се натъкват на същество с почти нечовешки вид. Четири години по-късно, край Женевското езеро, Мери и приятелите й си устройват състезание за най-страховита история. Споменът за създанието от Шотландия става искрата, която запалва въображението ѝ и така се ражда "Франкенщайн".

"Мери" е роман за силата на въображението и за жената, която създава немислимото. Ане Ейкхаут ни поднася завладяващ разказ за творческия процес, за вдъхновението и за смелостта на жените, както и ни напомня, че и писателките могат да оставят следа в историята.

***

"Онзи е бил часът. Всяка нощ дъщеря ѝ умира. Открива я чак на сутринта, въпреки че през нощта я е наблюдавала да лежи спокойна, главицата ѝ – пълна със сънища. Но Мери знае, че трябва да се е случило в онзи час, в часа на вещиците, защото винаги се събужда по едно и също време. Най-често е за кратко, за да увие изплъзналия се чаршаф около тялото си, да притисне нос в топлия гръб на Пърси; той пропъшква насън, тя заспива. Ала понякога, понякога нещо, неясно какво, я примамва да стане. Не иска и е уморена, ще ѝ се да си продължи съня, да проспи онзи час, но вече знае, че няма да устои на нещото. Всяка минута от онзи час прогаря парченце от кожата ѝ. Понеже тя поднесе нещото на света. Нещото, което изчезна така бързо.

Верандата я пази от дъжда, връхната дреха я пази от студа, но малко по-нататък светът се самоунищожава. От две седмици са тук, в Женева, и откакто са дошли, виелици и порои изпълняват необуздания си ритуал почти всекидневно. Мери обича дългите бури, когато светкавиците се протягат като котараци и осветяват небето за няколко секунди, обагрят го във виолетово, сякаш е платно, брезентово покривало над земята, което прави всичко под себе си нереално, превръща всяко нещо в история и същевременно му придава допълнително значение; голите ѝ стъпала по верандата, плевелите в тревата, върбата край водата, Юра на отсрещния бряг на езерото, лодката, която се полюшква в люлка от светлина.

От другата страна, нагоре по склона, у Олби и Джон гори лампа. Успокояващо е, че всяка нощ, щом се пробуди в три, поне Олби още не спи. Бди. Несъмнено с очи в хартията, по която перото му танцува хаотично и записва за света всичко онова, което вече го обитава.

Тя се обръща и плъзва крака по пода. В мрака не успява да напипа ботите си. Малкият Уилям се буди лесно, макар гръмотевиците да не го плашат. Доведената ѝ сестра Клер най-после спи дълбоко. При това в собственото си легло. Като дете е, а Пърси я обгрижва като баща. Не, не като баща. В никакъв случай като баща.

Светкавица раздира въздуха, откликва по водната повърхност, между върховете на дърветата, по кожата на Мери. Тук бурите не са като в Англия. По-будни са. По-живи. По-истински. Мери има усещането, че може да докосне светлината, да я задържи – или по-скоро че светлината се е вкопчила в нея. В бученето, в плътния тътен има някаква вещественост, която сякаш търси как да проникне в тях, живите. Мъчи се да си проправи път до гръдния кош на Мери, до сърцето ѝ, до кръвта ѝ. Като че ли никога няма да настъпи краят на поредицата от денонощия, в които мракът свети, слънцето се подава едва, градината е тресавище, природата се спотайва; и понякога си казват: може пък да идва краят на света. Страшният съд. В следващия миг се разсмиват. Понеже всеки от тях знае: Бог съществува само в сънищата и в детските римушки. Мери разтърква ръце. Студът хапе пръстите на краката ѝ. И в силната уплаха, добавя тя наум. Ала щом се връща в леглото, не успява да заспи. Студът се е загнездил в тялото ѝ и нищо – нито завивка, нито мисълта за огъня в камината, нито топлият гръб на Пърси – не може да я стопли.

За всичко е виновна Клер. Не е кой знае колко по-млада от нея и понякога Мери се чуди дали няма да е по-добре за всички им, ако започне да гледа на нея като на биологична сестра. Само че с всеки изминал ден ѝ става все по-трудно да я приеме, камо ли да я подкрепи, утеши, развлече. Мъжете като че ли не ѝ се дразнят толкова. Олби взема нейното за женско поведение, каквото и да значи това. Мери да се е тръшкала на дивана посред някой разговор, обляна в сълзи, повтаряйки, че няма нищо, ама съвсем нищо?

Женско поведение, друг път – поведение на Клер! Мери знае, че то ласкае Пърси. Пърси се ласкае, когато Клер му увисне на шията и го замоли да ѝ почете поезия, докато не се унесе в сън, когато се разсмее на шегите му и отметне глава, оголвайки бледата кожа на брадичката си, гърдите си, които просят да надникнеш към тях, да ги докоснеш, да им посветиш вниманието си. Клер не може да живее без внимание. Ако я пренебрегнат три дни, навярно би умряла. Наследила е болезнения глад за внимание от майка си, от Мери Джейн. Според Мери, когато се е женил за Мери Джейн, когато я е довел да живее при тях с дъщеря ѝ, баща ѝ не е подозирал колко истерична, колко суетна и властна е новата му съпруга. Откакто се помни – откакто помни, че няма майка, – тази липса за Мери олицетворява скръбта. Цялата скръб е приела формата на липсата, отразява се в нейното огледало.

И в мига, в който баща ѝ се ожени повторно, Мери започна да тегли с друга везна: с такава майка или съвсем без майка? И всеки път мислите я водеха към един отговор: без майка. Или поне живот с историите за собствената ѝ покойна майка, с портрета над писалището на баща ѝ – портрета на жената, която беше изиграла важна роля в живота на толкова много хора, така умна и смела, така непокорна в битието и убежденията си. Нея вече я нямаше; Мери не я познаваше, но тя беше навсякъде. И беше преди всичко съвършена. Никога не се гневеше на Мери. Никога не порицаваше решенията ѝ. Мери никога не се срамуваше от майка си. И не се страхуваше, че може да изгуби любовта ѝ. Майка ѝ я обичаше безусловно, както беше сторила и на смъртния си одър: Мери в обятията ѝ като кукла; чистата, пълна, непорочна любов нямаше как да стихне или да се омърси с ежедневното. Ето каква беше майката на Мери в ума ѝ – съвършена. Въпреки факта, че вече я нямаше. Или благодарение на него."

Следете новините ни в GoogleNews