В последния момент моят човек решава да дойде. Вече съм проучила разписанието на автобусите до Кавала и фериботите до Лимнос, резервирала съм стая и съм се примирила, че ще съм сама, когато по-мъжествената ми половинка, виждайки, че и без петел ще съмне, благоволява да кандиса. Съгласявам се веднага – след четвърт век съжителство няма време за фасони, пък и по-добре е с другарче и с кола вместо с рейс.

На пристанището в Кавала ни чака стар разбрицан ферибот. Пътниците са малко и предимно местни – така е в края на септември, сезонът е почти свършил, отцеждат се последните туристи като нас. Подминаваме Тасос като малка гара и със задавеното ръмжене на ферибота продължаваме да порим вълните право към Лимнос.

След повече от четири часа плаване, вече по мръкнало най-сетне акостираме в Мирина, главния град на острова.
Предвидливо съм свалила упътвания как да стигнем до хотела и уверено давам напътствия:

- Карай направо! Завий надясно, сега втората вляво.

Докато командвам, установяваме, че сме излезли от градчето.

- Нали каза, че е в центъра – процежда спътникът ми.

Връщаме се обратно почти до пристанището и отново следваме упътванията като ученици-повтарачи.

- Чакай, тука го дават след кръговото да завием наляво. Ние не сме минавали кръгово...

Стигаме до кръстовище. По средата му нелепо стърчи палма.

- Да не би това да е кръгово?! – чуди се Боян. – Виж, около палмата има кръгла оградка.

- Това ще да е!

Оттук нишката на Ариадна се разплита и без проблеми намираме хотелчето.

- Видя ли?! – триумфира неизвестно защо Боян. – Без мен нямаше да се оправиш!

- Да, бе! Въобще! – наум, разбира се!

- Сигурно още щеше да клечиш на пристанището!

- Сигурно... – на глас.

Та да знаете, когато на гръцки остров видите дърво по средата на кръстовище – това е кръгово!
Хвърляме багажа в малкия семеен хотел в колониален стил, нетипичен за тези места, и прегладнели хукваме да търсим таверна. Уви, всички наблизо вече са затворени – не защото е късна вечер, а защото е ранна есен. Задоволяваме се с гироси на крак, единственият все още работещ, е албанец.

Сутринта се събуждаме от чукане на вратата. На прага е хазяйнът с поднос в ръце. Вярно, че резервацията включва закуска, но чак пък в леглото... Оказва се, че ще пием сутрешното кафе на балкончето. Няма помещение за столова. Отвън хотелчето е помпозно, с колони и арки, но е спартански оскъдно отвътре.

Хазяйнът е висок, възрастен и слаб, с прошарени редеещи коси, но стегната стойка и бистър поглед. Без да питаме, започва да разказва историята си – бил военен и служил във флота, оженил се за хавайка и като се пенсионирал, купили имота и се преместили на острова. Това е съкратеният вариант. Запознанството с хазайка хавайка ще оставим за после – нямам търпение да открием магията, която Лимнос със сигурност крие.

Всеки остров има свой неповторим чар. Някои „островни магии“ те хващат веднага и не те пускат дълго след като физически си си тръгнал. Душата ти остава щастлива пленница задълго. Други са с по-дискретно и ненатрапчиво очарование, но веднъж попаднал в орбитата на притегателната им сила, ставаш част от острова, а той – един от най-хубавите ти спомени. За някои пътешественици магията действа по-силно на едно място, за други – на друго. Аз съм предварително доброволно омагьосана. Боян пък е непоправим скептик. За него пясъкът е досаден, морето е солена вода, облакът е дъждовен, слънцето изгаря, романтика е синоним на глупост. Какво ли ни свързва – разликите?

Лимнос е повече военна база и по-малко туристическа дестинация. Близостта до турския бряг и площта му са предопределили съдбата му. Има пътни знаци „Внимание, преминаващи танкове“, „Пропусни военната колона“ и тем подобни уникати. Не е неприятно, докато не те застигне колона танкове, когато с небрежно метната през рамо хавлия, шляпаш бос към пустия плаж. Дали пък в пясъка няма мини?

Островът негласно е разделен на две части. Макар че сме в главното градче, то е доста заспало, с флегматичен дух. В него са митницата, болницата, полицията и кметството. Купонът е в другия край на острова, където отиваме на следващия ден. Тук е царството на кайтистите. Пълно е с младежи – скандинавци, българи, всякакви. Атмосферата е приповдигната, с привкус на екзалтация и едва доловим мирис на канабис. Вятърът издайник довява до носовете ни невидими струйки дим.

Въздушните течения разнасят сърфисти и кайтисти насам-натам. Те се кефят, ние ги зяпаме и си даваме сметка, че младостта ни е хванала някой попътен вятър и няма връщане. Отсреща е турският Гьокчеада. Гърците категорично отричат да има такъв остров. Това е Имброс и нищо друго. В най-скоро време отново ще е гръцки, както и Константинопол (не споменавайте Истанбул).

Всеки ден сме на различен плаж. Така обикаляме острова. Установяваме, че водите му от източната част са по-студени – минава течение от Мраморно море и мъкне до брега плавеи и боклуци, а от запад са по-топли и спокойни.

На острова има много сърни, почти питомни са. Следобед слизат на малки групи от околните хълмове до центъра на Мирина да пасат в парка и привечер се оттеглят. Липсата на типичните таверни се компенсира от полубитов ресторант за бързо хранене, където стопанката предлага домашни гозби. Вкусно!!! Местните взимат за вкъщи, а ние и едни изостанали от лятото чехи се застояваме на масите, чудейки се как да убием вечерта.

Прибирайки се неприлично рано, минаваме по кея, където навързани като наниз едри чирози, са се строили яхти и лодки навирили мачти към звездите. На кърмата на една платноходна яхта съзираме скромно да ни помахва българското знаме. Да, нашето е! Десетметрова лодка “Bavaria” приветливо се поклаща във вълничките пред нас. Спираме да я огледаме и да ѝ се порадваме. Дочул родна реч, на палубата се появява един от обитателите на лодката – кльощав брадясал мъж на средна възраст, изглежда изтощен и измъчен – прилича на корабокрушенец. Заприказваме се и разбираме, че са четирима приятели тръгнали от Бургас и плават към Крит.

- Не е ли далече? – учудвам се.

– Това е целта!

В очите му проблясва задоволство. На какво ли не са готови някои мъже, само да са далеч от контрола на жените си.

- В Мраморно море ни хвана страхотна буря – цяла нощ и през деня чак до обяд. Разказа ни се играта. Гроги сме и изоставаме.
Виж ти, уж малко море, пък люто. Също като при хората и чушките – по-дребните са по-люти. Препатилите мореплаватели са на котва само за броени часове, колкото да заредят ток, вода и провизии. Останалите трима са на сушата да пазаруват и уреждат формалности.

Пожелаваме им морските бури да са останали зад гърба им и попътен вятър в платната чак до Крит, че и обратно до Бургас.
Продължаваме с Боян към хотелчето. Tази среща ме кара да се чувствам пенсионерски. Нямаме голяма разлика във възрастта с тези приключенци, но те са много, много по-млади. Познавам 20-годишни чичковци, както и 70-годишни момчета. Ние сме от тези, дето се движат според разписанието на календарната възраст – досадно, но някой трябва да пази житейското равновесие, докато едни се наумуват, а други налудуват.

Сутринта отново ни буди почукването на хазайна със закуската. Това ранно навлизане в личното пространство не ми е по вкуса, но няма как. Днес Стефанос е в особено приповдигнато настроение:

- Обичате ли театър? – започва той, явно очаквайки утвърдителен отговор.
Вместо това в очите ми се изписват две огромни въпросителни. Театър??? В Лимнос? Дори и да обичам, гръцкият ми не е толкова добър, че да следя текста. Разбрал недоумението ми, Стефанос градира възторга си:

- Руски! Руски! – ще разлее кафето на таблата.

Оказва се, че между острова и Русия има загадъчна емоционална връзка и всяка година тук гостува руска трупа с програма. Това е вълнуващ културен празник за местните. Имаме честта да сме поканени. Не сме били път до средата на Егейско море, за да гледаме руски честушки, но е трудно да се откаже. Даваме неопределени знаци с разнопосочно кимане и полуусмивки.
А после щяло да има и филм.

- Галиполи! Галиполи! – крещи почти във фалцет Стефанос, сякаш при Галиполи са постигнали чутовна победа. Аз от историята друго помня, но знам ли...
Естествено, и през ум не ни минава да ходим. Прекарваме деня в скитане из острова, който за мен става все по-красив, а за Боян все по-скучен.

Привечер отново сме в Мирина. Забелязваме необичайно оживление по улиците. Хората са наилезли с вечерни официални тоалети, възрастни двойки под ръка са се упътили нанякъде. Младежи се изчакват по пресечките и тръгват в същата посока. Всички са весели и приповдигнати като на празник. Ясно, руската програма!
Тръгваме обратно на общото движение. Вечерта няма какво да ни предложи. Всеки остров е малко или повече провициален, особено когато се оттече туристическият поток, Лимнос повече, но и в това има чар, щом е за броени дни. Решаваме все пак да се отбием в читалището, където е събитието. Програмата сигурно е свършила, поне филма да видим. Голямата зала е препълнена, има и правостоящи. Какво е това необяснимо русофилство в лимносците, не разбирам, те си знаят, но е факт.

Документалният филм за битката при Галиполи от Първата свтовна война е започнал. Оригиналният текст е на руски, но е дублиран на гръцки и само ме обърква.
Както и да е, историята твърди, че след продължителни сражения с много жертви и от двете страни, в крайна сметка турските и немските войски като част от Централните сили удържат победа, т.е. запазват проливите за Отоманската империя и отблъскват силите на Антантата, представени тук предимно от австралийци и новозеландци. Откриваме и личната връзка на Лимнос с тези събития. Оказва се, че войските на Антантата били разквартирувани на острова, та споменът е някак личен, семеен, отразил се в доста смесени бракове по онова време, чиито потомци навярно са още тъдява и дори в залата.

Макар и след столетие тукашните не приемат победата на отоманците за факт. Това е само временно отстъпление и в най-скоро време отново ще си върнат проливите. Историята е наука, а вярата няма нужда от логика.

Дните ни на Лимнос наближават края си. На мен ми се струва, че се изнизват като мъниста от скъсан гердан, а Боян няма търпение да си тръгнем. Дори проверява дали има обратен ферибот един ден по-рано. Слава Богу, няма! Държи се като заточеник – разхожда се мрачен по брега с ръце в джобовете и се взира с копнеж към невидимата суша.
Последния ден има кръг от Формула 1. Боян е страстен почитател. От обяд обикаля отворените заведения и с налудничав поглед търси телевизор, който да лови нужната програма. Най-сетне открива едно барче, засяда там и обявява, че няма да мръдне преди края на състезанието. Отдъхвам си. Опасявах се, че ще се хвърли във вълните и ще се опита да стигне с плуване до заветния бряг. Аз нямам намерение да гледам с часове как автомобили обикалят в кръг, затова се качвам на колата и поемам на последна прощална обиколка на острова.

Умишлено се отклонявам по черен път, водещ заникъде. Съвсем очаквано пътят свършва в нищото. Точно това търсех. Продължавам няколкостотин метра пеша и стигам до скалист нос врязан в морето. Заставам на върха му – слънцето пече в гърба ми, в краката ми е златистото море, над мен синьо небе. Някъде много далече тайнствено се мерджелее Атон, а вдясно е магичният Самотраки или призракът му. Поемам дъх до дъно, разпервам ръце за прегръдка с вятъра и заключвам този миг в себе си. Бог е тук с мен, сигурна съм!

На заминаване житейската проза си връща властта. Няма нищо романтично в закъснението на ферибота. С повече от час забавяне пристига все същото старо корито – явно само то обслужва тази линия.

- Леля Мария! Леля Мария дойде! – крещят местните хлапета, които така наричат на галено тяхното си фери. Иначе името му е „Дева Мария“, но къде ти! Не можеш да крещиш, че Дева Мария идва, нито пък да се ядосваш, че закъснява.

На борда сме с почти същите компании кайтисти, които срещнахме на другия край на острова. Мерят си дъските, мерят си крилата, абе мерят си ги. Една куха лейка обявява на висок глас, че вече има над 2000 последователи във фейсбук, които с нетърпение очакват снимките ѝ. Тя си вярва. Морето е бурно и сме седнали в неработещия бар на долната палуба.

Изведнъж огромна вълна удря „Леля Мария“. Чашите, висящи над бара, падат до една и се трошат на пода с плачевен звън. Боян стоеше прав, откривам го на другия край на бара, залепен за стената. Фотьойлът ми е пропътувал няколко метра. Гробовна тишина.
Влизат трима младежи с разширени от ужас очи, окъпани от глава до пети. Били са на горната палуба.

- Вълната мина отгоре – съобщава единият с бели устни. – Заля ферибота, бе, брат!

Тих панически ужас сковава всички. Клатушкането в различни посоки продължава. За някои в добавка има и морска болест. Силното вълнение, озвучено от зловещо скърцане на метал, продължава повече от час – най-дългият в живота ми. След цяла вечност навлизаме в по-тихи води и разбираме, че животът ще продължи. Ненадеждната „Леля Мария“ успява все пак да ни довлече до Кавала и там съвсем грохва.

Слизане от ферибота. Качване по колите. Път към дома. Толкова за особняка Лимнос – обикнах го, не веднага, но завинаги.

Христина Острикова е родена в София. Завършила е Българска филология и Психология в СУ "Св. Климент Охридски". Работила е като втори режисьор в СИФ "Бояна" (Киноцентъра), в ДТ "София", като журналист и преводач на свободна практика. Има издадени сборници с разкази и новели: "Острикови разкази" (в съавторство с Иван Остриков), 1993 г., "Четириноги разкази" 1996 г., "Кучешки час" 2006, "Зима на Цикладите" 2013 г.

Разказът "Лимнос" е от цикъла “Моите гръцки острови”.